Прочетох статията „Как прегорях” и се смутих. Тежко е да видиш как човек, който започва да работи в енорията с горещо сърце, отзивчивост и състрадание, постепенно изстива: губи любовта, милосърдието, оказва се в задънена улица. Говорих с авторката Таня и разбрах, че освен умората, привикването към чуждата мъка, тя е жертва и на сложни лични обстоятелства: предстоятелят на храма не е подкрепял нейните идеи за социална помощ, които тя смята за важни. А когато няма взаимно разбиране, особено с началника, когато твоето мнение не се зачита, тогава е трудно да се работи. Положението се усложнява и от факта, че настоятелят е едновременно началник и духовник на Таня. А когато тя казвала, че й е трудно, той не я е чул, дори я иронизирал. Ситуацията се утежнява и от нищожната заплата, липсата на нормална почивка, възстановяваща физическите и емоционалните сили в човека.
Но прегарянето не се е случило, защото Таня се е занимавала с тежко служение, с милосърдна работа, а защото го е вършела в немилосърдни условия. Не се е намерил никой, който да се погрижи за нея самата! А все пак енорията не е корпорация, това е семейство! И в нашата енория заплатите са малки, но ние се стараем да подкрепяме хората си, в това число и материално, ако е болен, ако трябва да пътува някъде, да си почине, макар и веднъж в годината.
Освен това, когато човек дълго се занимава с една и съща дейност, той се уморява от еднообразието и е необходима промяна. А при промяната човек открива у себе си нови способности, за които не е и подозирал, а това винаги вдъхновява и развива.
Но най-важното средство срещу прегарянето е да имаш духовно ръководство, да имаш човек, пред когото да разкриеш проблемите си, да кажеш без да се притесняваш за слабостите си, да си признаеш, че си уморен, че ти е омръзнало, че нямаш вече сили. Без духовник, т. е. без помощта на добър, грижовен и в същото време обективен поглед всички проблеми се преодоляват много трудно.
Има случаи, при които човек се старае, влага всичките си сили, трудно му е, но той на никого не казва за това, а после рухва. Това е неправилен подход – да мълчиш, когато ти е трудно. Тежко ти е – кажи на духовника и заедно с него се молете да се открие волята Божия: как да постъпиш? Може да се наложи да си смениш работата, може да се намали натоварването, може просто да потърпиш. Непременно трябва да кажете на началника, че сте уморени, че може би имате твърде много задължения.
Разбира се, духовникът и началникът трябва внимателно да следят, какво става с човека, дали не се претоварва. Важно е да се помнят думите на авва Доротей, който казва, че състоянието на душата на човека е седем осми, а от него зависи само една осма. И тук най-важното не са числата (авва Доротей е живял в манастир, а не в света), а принципът.
Трябва да се живее, не за да направиш много неща: да създадеш приют, списание, сайт, да нахраниш всички гладни, а за да си спасиш душата. А душата се спасява с изпълнението на две главни заповеди: любов към Бога и към ближния. Като любовта към Бога се проверява чрез любовта към ближния, чрез състраданието, което започва с обикновеното внимание, забелязването на другия. И началникът, ако е християнин, трябва да бъде повече отец, отколкото началник, да разбира, че състоянието на душата на подчинения е по-важно от състоянието на работата.
А делата трябва да се вършат спокойно, разсъдително и с упование в Бога. Да се извършват неразумни усилия, повече от нашите сили, е грях. Така и хората се измъчват, и ти самият се разстройваш. Трябва да откриеш собствената си мярка. Това не означава да си гледаш работата през пръсти, но във всяко християнско начинание душата е по-важна от работата. Не си струва да се умира заради работата. Ако ще се умира, нека да е за спасението на душата.
Но проблемът с прегарянето, според мене, има и друга страна. Трябва да помним, че християнският живот е подвиг. А в подвига винаги има определена граница, след която човек чувства, че повече не може. И започва да страда, да унива. Но това е нормално. Защото ние трябва да изграждаме живота си подобно на земния живот на Спасителя. Христос се подлага доброволно на страдания. Но и Христос, знаейки, че ще възкръсне от мъртвите, преживява дълбоко мисълта за бъдещите страдания и смъртта Си, когато се моли в Гетсиманската градина. Затова ние трябва да сме готови да се срещнем със своето страдание, униние и съпротива на подвига. Това е нормално за човешката природа.
На всички нас предстои подвигът на смъртта. Подвигът на самотата, подвигът на стареенето и смъртта. Не е възможно да се преживее животът без болка. Но трябва да се научим да я преодоляваме. Животът в Църквата не избавя човека от скърбите, но му помага да ги преодолява. А те се преодоляват в Христос и с Христос.
Източник: Нескучный сад
Превод: Полина Спирова