Мобилно меню

4.9646017699115 1 1 1 1 1 Rating 4.96 (113 Votes)
Смирение - това звучи гордо (Карикатура: Благо Мегалов)Темата за този разказ ми беше подсказана от един твърде разумен руски атонски пустинник, чието име не ми се ще да огласявам, та да не го засегна с моите истории. Защото дори и най-малката слава е вредна за пустинниците. Нека славата да си остане с починалите отци, а онези, които сега живеят, пият безчестието, сякаш е светена вода. Само монасите да не ме набият за това тъй дръзко изказване! Та този пустинник веднъж ми разказа следното:
 
– Ако трябваше да напиша книга за Атон, щях да я нарека така: Пазете се: „светогорци”!, за да предпазя вярващите от нечистите хора, които използват авторитета на Света гора за собствена прослава. Мисля, че и свети Игнатий Брянчанинов щеше да се съгласи с това твърдение.
 
И след това същият пустинник ми разказа тази не много благочестива история. Хм! Отначало аз самият бях доста съблазнен и не исках да обнародвам такива неща, защото се боях да не уроня авторитета на Света гора. Всички православни християни, особено руснаците, почитат Света гора и нейните жители. Това само по себе си е прекрасно. Но нали трябва също да разбираме добре, че там, където има святост, лукавият не стои със скръстени ръце и се опитва да приеме образа на истинната духовност. Православните отдавна се славят сред другите християни като най-предпазливи в духовните въпроси хора.

Та отначало не исках да огласявам тази история, но един случай със самия мене ме изкара от равновесие и потвърди, макар и отчасти, че думите на атонския отшелник са верни.

Един зимен ден отидох да се поклоня на мощите на преподобния Сергий в Троице-Сергиевата лавра. Тогава още носех послушническо облекло, а също и атонска скуфия. И ето, че към мене се приближи един човек с благообразна външност, на пръв поглед напълно порядъчен и благоговеен. Той ме попита:
 
– Скуфията Ви е някак странна. Откъде идвате, отче? Дано не ви се стори дръзко от моя страна, че ви задавам такъв прям и неочакван въпрос.
 
– Защо да е дързост! Напълно обяснимо е, защо питате.

И като не се справих с изкушението да се поизфукам с името на Атон, аз втренчено и многозначително погледнах този благоговеен поклонник и отговорих:
 
– Току-що пристигнах от Света гора, уважаеми.
 
– Брей! Да не би от Атон да идвате, а?! 
 
– Да, тъкмо оттам. От самия Атон.
 
Усмихнах се кротко, като се престорих на смирен човек. И тогава този човек ме погледна с някакво невъобразимо подобострастие и ми рече:
 
– Ами че очите ви имат цвета на небесата!
 
Той гледаше мене, дето не блестя с кой знае какви духовни дарби, като омагьосан, все едно виждаше жив светец. Знаете ли какво е чувството, когато те гледат като че си някой светец?! Няма такова светско тщеславие - било то с яхти, пари или популярни песни. Това не е дори нещо подобно на тщеславието, когато в тебе виждат „духа Божий”. Тогава на самия тебе ти се струва, че си някакъв полубог, който се е спуснал на земята от небесния Атон по една въздушна лествица. Мда-а!
 
Струва ми се, че Атон нищо няма да загуби от тази история: както благодатта на свещенството не се осквернява от недостойните пастири, които погубват само своята душа, така и Света гора по никакъв начин не може да бъде осквернена от недостойните „светогорци”. А дори и славата й малко да помръкне, това ще бъде дори по-полезно за монасите.
 
Що се отнася до миряните, смятам, че те трябва да знаят: има хора, които са готови да използват тяхното благоговение към Атон и атонците за свои користни цели.
 
Ако не желаете да научите това и за вас Атон е само чиста светлина, просто си спестете тази история. Мисля си, че ако човек носи в сърцето си тази светлина, той не би бил съблазнен, тъй като ще разбере моите добри намерения, при това такъв човек вече няма нужда от светлина още някъде в материалния свят.
 
Та нали Атон не е митичният небесен град Китеж (Китеж e митичен град, чиято съдба е станала предмет на редица руски предания и легенди. Сказанието за град Китеж се среща в ръкописите от края на ХVІІ век, но се е появило доста по-рано. – Бел. ред.), това е реално географско място, разбира се, свято, но то тегли към себе си не само онези, които дирят небесна слава, но и напълно осезаема – земна слава.
 
Естествено причината за всички тези злоупотреби далеч не е само вашето благоговение към Света гора, но и една ваша страст.
 
Както казвал един старец, ако те е нападнал див звяр, какво значение има кой ще те спаси – някой знаменит човек или никому неизвестен невежа?
 
Но за нас е много важно да чуем общоизвестните истини от устата на известен човек, старец или популярен духовник. Някои, след като само малко си поговорят с някой старец и получат от него простички насоки в духовния живот, веднага се обявяват за негови „духовни чада”. Нима такива хора не усещат каква смрад излъчва собственото им тщеславие?
 
Смятам, че мнозина биха се съгласили да станат духовни чада по-скоро на атонски йеромонах, отколкото на такъв йеромонах от Моршанск например. Нима не е така?
 
И историите, подобни на тази, която ще ви разкажа, се появяват не благодарение на вашето благоговение, иначе би могло да се каже, че доброто поражда зло, но заради вашето пристрастие към тленната слава. Искате да бъдете ученици на светогорец – ето че се появяват и „светогорци”, които искат да бъдат ваши учители. Както се казва, всяка празнина се запълва. Един атонски старец, макар и не по този повод, казваше: синът ражда бащата.
 
„Светогорците” приемат от вас славата, вие пък се себеутвърждавате, като си мислите, че усвоявате учението за истинната „атонска” духовност.
 
А сега ще се чудите и маете колко смешни могат да бъдат подобни стремежи към слава.
 
* * *
 
Веднъж, не толкова отдавна, в Света гора пристигнали двама монаси – един стар, от Киев, и един млад послушник от Русия. Послушникът се казвал Андрей, монахът – отец Иларион. Би могло да се каже, че в Света гора не приемат твърде радушно пристигащите подвижници от Русия, при това далеч не заради гръцката ксенофобия, която също има значение, но по-скоро заради авантюристичните черти на характера на мнозина от руските подвижници, които се опитват да се заселят в Света гора.
 
Помислете само – нима един нормален смирен монах, който е приел пострижение в своята си обител, ще посмее дори да мисли за Атон? Може да пусне някоя въздишка в килията си и при това неведнъж, докато чете стареца Силуан, ала няма да посмее да тръгне против волята на своя игумен.
 
Често в Света гора наред със сегашните раби Божии идват и избягали йеромонаси, и дякони със забрана за служение, и нескопосани послушници, бродяги, търсачи на приключения и такива, като този Андрей и отец Иларион, които искат да използват Света гора като своеобразен трамплин за собственото си възвисяване.
 
Тези двамата – Андрей и отец Иларион – не са се срещали никога преди и дори не са чували един за друг, но ги вместих в една и съща история, за да подчертая идеята, че тази страст (изкушението да станеш старец-светогорец и да получиш почитанието на вярващите, без да прибягваш до подвизите на самоограничението, молитвата и смирението) обладава и младите, и старите.
 
Желанието да станеш „атонски старец” често при такива хора е далеч по-голямо от желанието за собствено спасение.
 
Та значи, поразходил се този Иларион из Света гора и нито един манастир не щял да го вземе. Почесал монахът брадата си и отишъл в Карули, където се събирали както истински подвижници, така и хора с подобни на неговите възгледи.
 
Животът в Карули и досега си е доста суров и старият монах не се задържал там. Затова пък той си имал една „достойна” цел – да приеме пострижение в Света гора и вече като „светогорец” да се върне в родната Украйна, където с атонското пострижение зад гърба си можел да се обяви за старец и да наставлява благоговейните миряни.
 
Само че как да постигне въжделената благодат на великия ангелски образ? Можел, разбира се, да стане зилот с тази цел. Манастирът Есфигмен приемал всички, които са против Вселенския и против Московския патриарх. Можел да застане под метежното черно знаме на зилотския манастир, на което е написано: „Православие или смърт”.
 
Зилотите карат всеки от новостилците, „сергианците” или другите „еретици” да се покръстят в истинната вяра, което фактически е равносилно на отричане. След покръстването зилотът като че изгаря всички мостове и става дори още по-фанатичен от истинския, „родения” зилот. С този фанатизъм той като че ли се опитва да потисне в себе си своето предателство.
 
След две години труд на нивата на зилотството лесно можеш да получиш схима, „да се покаеш” и да се върнеш в лоното на Църквата. Зилотското пострижение, за разлика от ръкополагането, се признава в нашата църква за законно. Защото ръкополагането може да се извършва само от правилно поставен епископ, а при пострижението човек дава обети на самия Бог и фактически по всички канони е невъзможно да се отмени пострижението на схимника.
 
Но разумният отец Иларион отхвърлил този път – две години тежък труд и мъчително приспособяване към братството на Есфигмен му се стрували скъпа цена за схимата и той, като почесал малко хитрата си глава, която се покривала вече с гнойна мръсотия, решил да тръгне по друг път, по-кратък.
 
Започнал честичко да се отбива в сръбския манастир Хилендар, където се сприятелил с духовника на тази славна обител. Духовникът Симеон бил много добър, непосредствен и открит човек, който обичал всички, не завиждал на никого и никого не подозирал в нечисти намерения. Като правел избора си на „жертва”, Иларион отчел също и дружбата между сръбския и руския народ.
 
След известно време Иларион започнал да моли новия си приятел, духовника Симеон, да го посвети в схима.
 
Духовникът отказвал с думите, че ще си има големи неприятности, ако някой научи за това. Иларион се кълнял пред своя приятел, че ни една жива душа няма да узнае за пострижението. Самият той се канел скоро да замине в Америка при приятели в един забутан манастир и ни един светогорец нямало да узнае за тази работа. Духовникът накрая отстъпил пред молбите на отец Иларион и повярвал, че той ще запази тайната.
 
Една нощ, в едно параклисче, той тайно извършил пострижението във велик ангелски образ.
 
Киевският монах получил името Иларий.
 
Той се върнал в Карули, като предварително си купил в Карея нова гръцка схима. Тази елинска, извезана с червени конци схима значително се различава на външен вид от руската. Ако в Русия великосхимникът се вижда веднага, понеже руската схима е много внушителна и красива, то гръцката прилича на свещенически епитрахил и се носи скрита под расото. Гръцкият схимник на практика е неразличим от обикновения расофорен послушник, също както впрочем и от йеромонаха, който според атонските правила не носи кръст върху расото. Тази общопризната светогорска традиция е прекрасна и показва, че монашеството наистина е чин на „каещи се” и истинската благодат винаги е скрита от хорските очи.
 
Но нашият отец Иларий не смятал така. Когато пристигнал в Карули, веднага надянал новичката схима над подрасника. Всички го наобиколили и го заразпитвали, а Иларий започнал да се величае пред другите подвижници: той разказал, че е посветен в святата схима от хилендарския духовник Симеон, когото мнозина смятат за много издигнат в духовния живот старец. Скоро за това пострижение говорел цял Атон и можете да ми вярвате – добрият сръбски духовник не преживявал най-добрите си дни. За такова своеволие той можел като нищо да се лиши и от длъжността си.

А новоявеният Иларий сякаш дори не забелязвал своето предателство, той просто забравил приятеля си и престанал да ходи в Хилендар.
 
Той получил това, което искал – пострижение в Атон. И затова нямало смисъл да остава на Света гора, тъй като тук схима носи всеки трети, а в родния Киев с атонска схима можел да се похвали само той.
 
И Иларий си заминал.
 
След известно време (горе-долу две години след тези събития) на Атон пристигнал един поклонник от Одеса. Той заразпитвал дали познават местните руснаци великия атонски старец Иларий, който живял 20 години в Света гора в пълно мълчание и се подвизавал в скита Карули.
 
Отговаряли му, че в Карули е идвал само един Иларий, но е останал там не повече от една година, получил схима по един доста непочтен начин, а пък и Света гора никога не е признавала официално неговото пострижение.
 
– Това сигурно не е същият Иларий – поклонникът благоговейно се прекръстил. Моят старец е наистина велик, по благодат е равен на Антоний Велики, по сила на духа е подобен на самия Серафим Саровски, той е голям провидец и да знаете: той е мой духовен баща. Не смейте да го хулите! Той, най-благодатният схимник, навярно се е криел в Света гора от хорските очи, та затуй никой нищо не знае за него.
 
Уверили поклонника, че на Атон всяко куче знае всичко за всички и помолили да опише външността на Иларий.
 
– Да, той е! Дойде тук като Иларион, а си замина като Иларий, помним го. Как подведе само отец Симеон. Светът не е било свидетел на друга такава подлост!
 
Поклонникът обаче бая се разсърдил на онези, дето нападали духовния му баща, великия атонски старец. Сметнал, че монасите (чийто вид крещящо говорел според поклонника от Одеса за тяхната безблагодатност) просто завиждат на благодатта на отец Иларий и клеветят светеца. Затова им обърнал гръб и си тръгнал, без да каже и дума.
 
А останалите започнали да обсъждат Иларий, че нали освен всичко друго, поклонникът казал, че при така наречения „старец” от сутринта се редят на опашка да ги приеме.
 
Нека сега се обърнем към другия наш „герой” – Андрей. Около половин година той се скитал от манастир на манастир, от скит на скит – такъв бил веселият му път.
 
Накрая той също се установил при зилотите, които си направили неголяма килия във „Василий Велики". Зилотите винаги са стараят да бъдат радушни и си помагат един на друг, а също и на всички нуждаещи се.
 
Някои светогорци смятат, че някъде дълбоко в душата си зилотите притежават знанието, че все пак не са прави (понякога съпротивлението срещу властите възбужда не само благоговение, но и обикновена гордост, така че дори за онези, които познават дълбоко духовния живот, е трудно да определят кое какво е), а и страхът, че се заблуждават, кара по-обикновените им монаси да пазят Христовите заповеди, за да докажат някак не само на другите, но преди всичко на самите себе си правдивостта на своето учение.
 
Затова метежният Есфигмен лесно приемал при себе си всички желаещи и с помощта на своите покровители на голямата земя им уреждал гръцко гражданство. В Есфигмен сега е най-голямото братство в Света гора – около сто и петдесет души от всички националности. Колкото и властните монаси от Протата – атонското правителство - да се опитвали да стегнат безчинниците, Есфигмен бил непреклонен и дори издавал свое списание, където изобличавал поместните православни църкви във вероотстъпничество. Списанието между другото се издавало на прекрасна хартия, на няколко езика, което, честно казано, предизвиква съмнение в това, че зилотите „ги морят с глад”, като блокират в морето корабите с провизии, които събират за Есфигмен многобройните последователи на зилотството.
 
Истината обаче знае единствено Господ Бог, а аз само споделих своите подозрения, произтичащи от моето паднало естество.
 
Веднъж Андрей, атонският скиталец, който вече се поуморил да броди из Атон и да търси пристан, който да подхожда на авантюристичния му дух, намерил своя път към атонското пострижение. Иларион откраднал пострижението от приятеля си, а неговият млад последовател решил да го открадне от зилотите.
 
„Че защо не? Та нали те са истински вероотстъпници и да измамиш тях не е толкова грешно, колкото православните”. Тъй си мислел изнуреният от толкова път Андрей.
 
Някои официални манастири, такива като Дохиарския, също приемали почти всички и дори уреждали гражданство на чужденците. Но този път бил неприемлив за Андрей, тъй като на обитателите на Дохиар им се налагало да работят по дванайсет часа в денонощието и на всичко отгоре да спазват молитвения устав на Йосиф Исихаст. Андрей предпочитал да странства, като добре знаел, че „няма нищо по-хубаво от това да скиташ… по белия свят” (авторът цитира популярна песничка от детския анимационен филм „Бременските музиканти” – Бел. прев.).
 
И така, веднъж, докато отивал на бдение във Ватопед, той срещнал по пътя един познат зилот - същия, към когото се присъединил впоследствие в скита във „Василий Велики”. Този зилот бил македонец и също обикалял манастирите, понеже не можел да си седи в килията. В Есфигмен македонецът Григорий останал само пет месеца, тъй като не обичал да работи. Той приличал малко на Андрей, само дето зилотът, за разлика от руския, не се стремял към слава:
 
– Къде отиваш, Андрей? – попитал зилотът на един руско-български, който всеки славянин би могъл да разбере.
 
 – А! Помози Бог! Отивам на бдение във Ватопед.
 
– Какво?! Във Ватопед ли каза, че отиваш? За какво ти е да ходиш в това масонско гнездо? Английското разузнаване и черната аристокрация чрез принц Чарлз отдавна владеят този манастир. (Ватопед е съседният манастир на Есфигмен и напълно поддържа политиката на Вселенския патриарх Вартоломей. Когато братството на Есфигмен се отделя от останалата монашеска светогорска общност, между този зилотски манастир и Ватопед има стълкновения, стига се дотам, че зилотите преграждат пътя към Ватопед, а полицията ги разпръсква с помощта на сълзотворен газ. – Бел. авт.).
 
– Че да не съм тръгнал да гледам масоните, аз искам да чуя службата и да си похапна вкусно. Почти месец не съм ходил във Ватопед, мисля, че днес ще ме приемат.
 
Зилотът свил лицето си в презрителна гримаса.
 
– Не продавай първородството си за една паница леща, както направи Исав.
 
– Недей чак толкова да преувеличаваш, Григорий. Просто съм гладен и няма къде да отида. Какво лошо, ако масоните ме нахранят?
 
Григорий започнал проникновено и тържествено отговора си:
 
- Андрей, нима нашите зилотски килии някога са отказвали на гладните комат хляб, а на странниците покрив над главата? Да отидем сега в Есфигмен, а после при нас във „Василий Велики”, поживей с нас поне месец. Изобщо не е нужно да ставаш зилот. Просто си живей и се моли, както ти искаш.
 
- Ами, не знам…
 
- Просто ми е много жал за теб. Скиташ из Света гора като един несретник. Ела да живееш при нас, ще се трудиш по силите си, ще се молиш и ще имаш пристан. Какво ще кажеш?
 
Андрей поразмислил малко, поколебал се проформа няколко минути и се съгласил.
 
- Че какво пък, зилотите са чудесни хора, помагат си…
 
След два месеца в манастира „Василий Велики” Андрей се покръстил в зилотската вяра и престанал да споменава в молитвите си патриарсите на поместните църкви. Но той вече не можел да остане там – зилотите били големи подвижници и макар че никой не карал Андрей да се лишава като тях, той усещал на гърба си неодобрението им, когато понякога се успивал за молитва.
 
По-голямата част от поклонниците, пристигащи от Русия, не одобрявали зилотството и смятали Андрей, който се опитвал да намери път към зилотите, за вероотстъпник, а някои дори за еретик. Тогава той измислил един хитроумен план.
 
След месец зилотите видели, че Андрей станал голям подвижник и същински радетел за истинската вяра. Той започнал да се моли по десет часа и показал стремеж към уединение.
 
Той хулил патриарсите на поместните църкви също в продължение на няколко часа на ден, което накарало всички зилотски старци да признаят Андрей за истински руски брат.
 
След още един месец брат Андрей получил пострижение с името Адриан и се заселил в една карулска пещера.
 
… Не ми се ще дълго и подробно да описвам поведението на подобни хора, затова ще кажа само, че след още месец отец Адриан се покаял и окаян от главата до петите, се върнал в лоното на Църквата, като носел със себе си от отпадналото зилотство пострижението в ангелски образ.
 
След още няколко месеца той се прибрал в Русия, където бързо станал йеросхимонах, като баламосал един монахолюбив владика.
 
Сега отец Адриан е духовник в женски манастир и игумен на един мъжки. Духовните му чада ни най-малко не се съмняват в благодатността на своя „атонски старец”.
 
Всяка година на Света гора от Русия пристигат около десет човека с намерението да останат там известно време. Не всеки от тях търси подвига, но почти всички – атонското пострижение.

Източник: Киевская Русь

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wr6 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий