Нима има нещо в живота около нас, което да не върви към своя край? И най-красивото цвете, и най-здравата скала, и най-неудържимата стихия – всичко отмира. Нищо не е в състояние да задържи само в себе си красотата, здравината, силата си. И човекът, този венец на творението, и той още от раждането си върви към смъртта. И философите, и светите отци на Църквата са единодушни, че всичко, което има начало, неизбежно върви към своя край. Само Бог, Който е извън времето, Който винаги е бил и е, и ще бъде, само Той е неподвластен на този ход. И по един непонятен начин Той е решил да сподели Своята вечност, Своята неизчерпаемост, Своята неотмираща красота с нас – хората. Да кажем, че е жалко – ще бъде слабо. Безумно е равнодушието ни към този дар. Няма оправдание за човека, който не откъсва погледа си от земята, забравяйки, че макар и взет от пръстта, диханието за живот му е вдъхнато свише. Че носи в себе си освен тленната материя и една друга реалност, която го прави съвсем различен от останалото творение и го сродява с Бога. Под тежестта на житейските грижи вървим по пътя си, привели глави към земята. Искаме да почерпим от могъщата й жизнена сила, забравили, че Жизнеподателят на всичко видимо и невидимо очаква от нас да издигнем поглед нагоре, към Небето. За съжаление поради незнание, инерция и духовна ленивост ние рядко се сещаме за своя Творец. Дори когато интуитивно усещаме, че не сме сами на този свят, че има и друг свят, който не само не ни е чужд, но и необяснимо ни привлича, дори тогава не отделяме поглед от материалните си грижи. Единствено житейското притеснение, неволята, скръбта ни карат внезапно да осъзнаем, че материята и нейните плодове не са неизчерпаем извор на сили, не могат да разрешат проблемите ни. Даже напротив – земните закони са неумолими, няма у тях състрадание, човешката болка не може да ги спре. Земята е глуха и няма. И тогава човешкото сърце в порива си за живот се обръща към Личността. Към Бога, Чийто благ образ сме гледали ежедневно в иконите, но дотогава не сме пожелавали да срещнем и познаем истински.
И в тези съкровени моменти на духовно напрежение сърцето изпраща своята истинска молитва към Бога, сякаш откъртена от тежката стена на инертността, отскубнала се от затвора на материалното. В молитвата към Бога се извайва нашата нова, духовна личност. Лека-полека, колкото по-жив става Божият лик, толкова повече оживява нашето сърце, раздвижва се душата, възражда се духът. Тези моменти са тайнство. Всяка среща на Божията благодат с човека са тайнство, което продължава дотогава, докато се изобрази в нас Христос.
Един монах, който 15 години се подвизавал безукорно в своя манастир, се обърнал към един съвременен старец, за да го попита: защо след толкова години безупречен монашески живот не е постигнал сърдечен мир. Старецът, който опитно бил познал Бога, го попитал: „Знаеш ли каква е целта на монашеския живот?” „Каква?” „Да се научиш да обичаш Христос”. „Но аз вече 15 години в Негово име се трудя, заради Него оставих света и всичко, което е в него...” Тогава като ярък сноп светлина дошло прозрението, че на обич към Бога човек се учи. Както майчинският инстинкт прераства в любов, колкото по-силна става връзката на майката с рожбата й и колкото повече се развива връзката между техните личности, така и естественият религиозен порив на човека е само началото на онова, което душата е способна да даде на Своя Творец.
Светците са станали светци, не защото са вършели велики дела, а защото велика е била любовта им към Бога. Техните молитви към Бога и св. Богородица Църквата ревниво пази като свое безценно съкровище – защото това са молитвените слова на онези, които са познали, как гори сърцето с любовта към Христос подобно на горящата, но неизгаряща в Божията слава къпина, където Мойсей получил десетте Божии заповеди. Молитвените думи в акатистите към Христос и Неговата майка носят топлината именно на такива горящи в Божията любов сърца. "От препълнено сърце говорят устата" (Мт 12, 34). Само човек, който е познал сладостта, благостта, красотата, величието, благородството, силата и милостта на Божията майка, може да обърне с такива думи към нея: "Радвай се, неувяхващ цвят от рая! Радвай се, ..."
Всеки християнин се учи да обича Бога, а заедно с Него и всички Негови светии, между които първа е Неговата майка, пресвета Богородица. Учим се стъпка по стъпка. Окуражителното е, тя ни предваря – чака ни на всеки житейски ъгъл, където уморено се спираме за отдих, среща ни в радостта на житейската сполука или плаче със скръбта на родителя, понесъл своя кръст. И навсякъде – и в радост, и в тъга - тя е готова да възнесе молитвата ни пред Бога и там с майчино дръзновение да каже: "Сине мой, погледни на Твоите раби..."
Майчинството
Светите отци на Църквата казват, че в онзи свят момент, когато архангел Гавриил е благовестил на Дева Мария, че тя е избрана да стане майка на Божия Син, цялата земя, цялото творение чакало с притаен дъх нейния отговор. Защото от нейното „да” или „не” е зависило спасението на всички. А тя е можела да откаже – по човешки да се смути от тежестта на богоизбраничеството и да пожелае да води обикновения живот на една праведна жена. Трудно, даже невъзможно е за нас да си представим състоянието на пречистата Дева в онзи миг, защото чрез чистота на душата си, непознала нито един грях, тя опитно е знаела Бога в степен, непозната на никой човек преди нея. Поколения наред Бог е водил и възпитавал еврейския народ до момента, в който той е могъл да Му предостави най-красивия си плод, най-чистия, най-съвършено изпълнилия целия закон – Дева Мария. Нейната любов и преданост към Бога са надвишавали всичко, срещано до този момент на земята. Затова тя се е оказала единствено достойна да вмести в себе си Невместимия, само тя е можела да поеме в утробата си Този, Който е огън, без да се изгори. Затова нейното „Да. Нека ми бъде според волята Божия” е било наистина празник за земята и за цялото човечество.
Към това е призована всяка майка – да каже „да” на майчинството с онази отговорност и с онази преданост на Бога, с които Дева Мария се е отнесла към благата вест за раждането на Христос. Да станеш съработник на Бога, да участваш заедно с Него в творението не може да е в никакъв случай безотговорен акт, инстинкт за продължаването на рода или просто удовлетворение на половия нагон. Зачеването на всеки човек е тайна, в която освен мъжа и жената участва и Бог. Както архангелът е благовестил на св. Богородица, едва когато тя е била готова да стане майка на Бога, така и всяка жена трябва да отговори на призванието за майчинство, когато е готова за него. И както готовността на Богородица е била плод на нейния свят живот, едно свободно, зряло и съзнателно „да”, така и ние в посилната за нас степен трябва да се стремим да живеем така, че когато Бог ни удостои с този дар, да сме способни да го приемем.
Днес сексуалният живот между мъжа и жената е принизен до възможно най-ниското стъпало. Той е изцяло подвластен на инстинктите и нагоните ни. Личността ни е в състояние на наркоза и затова се люшкаме като листа, носени от вятъра, и при най-слабия повей на изкушенията. Еросната връзка между двата пола е заложена от Твореца в промислителния Му план за спасението на човечеството. Ние с насилие я изтръгнахме от естествената й среда на общение между мъжа и жената в семейството и я запратихме на улицата. Плодовете на това безотговорно поведение са нежеланите бременности, хилядите аборти, които се извършват ежедневно. Едно съзнателно, но безволево „не” на призива за майчинство, „не”, което е плод на човешка незрялост и духовна инфантилност. „Не”, което поражда безкрайна трагедия, разруха и отрицание на живота – точно обратното на спасителното „Да” на Пречистата Божия Майка.
Едва ли има по-подходяща застъпница от нея за всяка душа, изправена пред събитието на родителството. За благословение и помощ, за прошка и подкрепа - от ничия нужда тя няма да отвърне очи, никой грешник тя няма да презре, ничия молба тя няма да счете за маловажна или дребнава. Църквата учи, че за Бога няма големи и малки проблеми – всяко нещо, което е смутило човешкото сърце и разстройва живота му, за човека е първостепенен духовен проблем, а следователно и за Бога е първостепенна грижа. Затова нека всеки от нас с дръзновение, без смущение и страх пристъпи към Божията Майка, а тя е вярна като своя Син и ще се отзове. Условие за това са не добрите ни дела или греховете ни, а единствено искренността на молитвата, която отправяме към нея.
В радостта на младоженците
Казват, че човек се обръща към Бога, когато има проблеми и болка. А забравяме, че първото чудо, което Господ извърши на земята, беше в радостта на хората. Той заедно със Своята майка благослови сватбата в Кана Галилейска и не счете за дребнаво да разкрие божествената Си сила, като удовлетвори една проста житейска нужда – да превърне водата във вино. Колко голямо е величието на нашия Бог – не само стана един от нас, но и прие за Свои нашите потребности, нашите радости, нашите скърби. „Вино нямат”, каза света Богородица и Христос послуша Своята майка. Какво по-силно свидетелство ни е нужно, за да разберем, как безусловно Христос изпълнява молбите на Своята майка.
Днес ние все по-често се лишаваме от възможността да поканим Христос на своята сватба. Дори и тези от нас, които избират да сключат църковен брак, вършат това не от желание да имат Христос за свой спътник в брачния живот, а заради красотата на брачния обряд. По този начин се оприличаваме на човек, който се е удостоил да застане пред царя, но вместо да иска от него каквото и да било, той се оглежда и възхищава от благолепието на царския палат; и така си и тръгва: очарован, но с празни ръце. А семейният път е планински. В планината е и красотата на природата, и чистият въздух, и духовният кислород, но и стръмните пътеки, неочакваните препятствия, а понякога дори и внезапните бури. Мнозина устояват, предани на любовта си, но и мнозина отпадат от недостиг на сили и слаба подготовка. Тогава кой ще им подаде ръка? Бог присъства във всяко едно добро начинание – Той помага не само на семействата, които са започнали семейния си път с венчание, но и на тези, които са изпълнили „естественото тайнство на човешката природа”, според думите на св. Йоан Златоуст, и са сключили брак, без да са познали Бога, единствено като са заявили пред хората своето твърдо намерение да станат едно. Но, казва св. Йоан Златоуст, в Църквата естественото тайнство на брака се превръща в тайнство на благодатта, тоест става място за среща между човека и Бога по един неповторим начин. А св. Григорий Нисийски допълва, че действието на благодатта у човека не бива да се разбира като даване на някакви свръхестествени дарове на човека. Действието на благодатта се проявява в разгръщането, събуждането, осъществяването на всички възможности на човешката личност, които допреди идването на Бога в човешката душа са били латентни, потънали в греховен сън. Така чрез тайнствата на Църквата съпрузите имат възможността да черпят сили от един непресъхващ източник, който да им помага в изпитанията и непрекъснато да обновява личността им и техния брак.
Но какво да кажем за тези, които днес отказват да сключат не само църковен брак, но и отхвърлят въобще естественото тайнство на брака, което Бог е заложил при самото сътворение на човека? Сами себе си успокояват, че става дума за една „формалност”, за един само „подпис”, докато „истинската любов” не познава формалността. Вярно е, че любовта не познава формалността, но не познава и безотговорността, не познава страха, не познава егоизма... А т. нар. фактическо съжителство, тоест необвързаният съвместен живот е в същността си израз на страха и на двамата влюбени да се отдадат един на друг. А който се страхува, изпада в духовна парализа – той не е способен на жертвеност, на преодоляване на егоизма. И въобще, „свободното съжителство” е изборът на онези, които са осъдени да останат винаги странични наблюдатели в живота. Защото всяко истинско нещо в духовния живот изисква риск. Без готовността да рискуваш заради любовта си, заради вярата си в другия и в Бога, човешкият живот остава ялов. И най-красивите мечти за любовта се превръщат в нищо повече от сапунен сериал, където всичко е фалшиво и рано или късно доскучава и се изчерпва. Когато виното на първоначалното любовно опиянение свърши, се оказва, че няма кой да превърне водата на неизбежните проблеми на общия живот в ново вино. А ако имаме Христос за свой спътник, Той по молитвите на Своята майка ще се намеси и ще възстанови семейната хармония. И този път новото вино на семейния живот, създадено с Божията намеса и благословия, ще е много по-хубаво, силно и опияняващо от началното очарование на любовта, събрала двама души.
В подножието на Кръста
Всички помним образа на разпятието, в чието подножие склонили глави стоят две фигури. Св. Богородица и св. Йоан Богослов остават с Христос до самия край - тогава, когато всички ученици уплашени и смутени са се разпръснали, и дори Петър три пъти се отрекъл от своя Учител. „И на теб самата нож ще прониже душата, за да се открият помислите на много сърца”...
Колко пъти в нашия житейски път „нож пронизва душата ни” – изпитания и утеснения разкриват помислите на нашите сърца, извеждат на повърхността онези страни на личността ни, които дотогава не сме знаели, дават ни благодатен повод да молим Бога за помощ и за изцеление. Не само за преодоляването на житейската трудност, но и за изцеление на онези свои душевни травми, които изпитанието е направило видими за нас. Ние никога не сме сами в изпитанията. Дори когато ни се струва, че сме оставени на произвола на сляпата стихия на случайността, Христос е до нас. А св. Богородица, която позна болката на разпятието на Божествения й Син, е бърза да се отзове на всеки вик за помощ и подкрепа. Дай Боже, всички ние след изпитанието на своята Голгота да чуем и Божия ласкав глас: „Стани и ходи, твоята вяра те спаси..”. Тогава житейският ни кръст няма да е смазваща тежест, а извор на сили, чудна красота в живота, обещание за Възкресение.