Една от книгите, които прочетох през юношеските си години и ме впечатли, беше романизираната биография на св. Йоан Златоуст, написана от покойния вече о. Йоан Алексиу, може би най-добрата книга на този изявен клирик, писател и мой духовен отец, сред петдесет и пет други книги с различно религиозно съдържание, които той издаде. Помня, че онази част, която ме трогна особено, бяха страданията на светеца, когото днес честваме, по време на последното му изгнаничество и умишленото му подлагане на мъчения, които в крайна сметка го довеждат насилствено до края на живота му, така че със своята смърт да „освободи“ от товара на присъствието си своите гонители – представители не само на светската, но и на духовната власт, която, в лицето на Теофил Александрийски, с интриги и машинации се е опитала да го неутрализира.
На 14 септември 407 г. измъченият Йоан Златоуст оставя последния си дъх в с. Комана, провинция Понт, Мала Азия, на около петдесет и седем годишна възраст, на път за най-отдалечените граници на империята, в Кавказ, където е бил заточен. Като юноша бях особено развълнуван от описанието на потресаващия момент, когато светската, а и църковната власт, среща „непоносимото“ духовно излъчване на светостта, която божествената благодат изявява и въздига човешката личност до стойност, дадена му от Богочовека Христос.
От момента, в който св. Йоан е срещнал благия и кротък изповедник и светец Антиохийския епископ Мелетий (361-381), ок. 367 г., той започва да страни от външната образованост и да живее съзнателен християнски живот, твърдо поел по пътя, посочен му от разпнатия и възкръснал Христос. Малко преди Втория вселенски събор, през 381 г., Мелетий Антиохийски ръкополага Йоан за дякон, а за презвитер е ръкоположен от Флавиан през 386 г. За архиепископ на Константинопол е хиротонисан на 26 февруари 398 г. Заслужава да се отбележи обаче, че още от 392 г. св. Йероним го причислява към забележителните мъже (De viris illustribus 129 – PL 23, 754). Всеки човек, за когото се е грижел като пастир, всеки въпрос, който е излагал като учител на Църквата, всеки житейски избор, който е отразявал нравствения му и духовен свят, е имал за извор на вдъхновение, регулатор и завършек Христос, Който, като божествено Слово откривал любовта на Бога и Отца и изявявал общението на Светия Дух. Светът на Златоуст, както го разкрива огромният му брой съчинения, запазени и до днес, а също и сведенията, съхранили се за него, е пълен с хора, които или като слушатели, или като фактори в обществения живот, с различна степен на образование, икономически възможности, културен, социален или религиозен произход го подтикват да подходи по един или друг начин със своя забележителен талант към различни въпроси – пастирски, практическо-богословски, обществени и др., които той разкрива и посочва винаги в светлината на Св. Писание.
Светът на св. Йоан Златоуст
Св. Йоан Златоуст вижда световните стихии и стихиите на собственото си битие, съсредоточени в Кръста Христов. Една от най-хубавите му беседи анализира Мат. 16:24: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Между другото, в текста, който е запазен, четем: „За да не помислиш, че думите, обидите и обвиненията са границите на самоотречението ни, Господ казва до каква степен трябва да се отречем от себе си, т. е. до смърт, и то индивидуална смърт. Затова не е казал „да се отрече от себе си до смърт“, а е казал „да вземе кръста си“… Призовани сме да понесем всичко благодушно и даже да се радваме, когато ставаме прицел за мнителните“. Свидетелството от живота на св. Йоан до самия му край явно е твърда прокламация на това негово учение. В четирите краища на този мислен кръст, който се изправя пред светеца, стоят четирите основни стълба на неговото съществуване. На върха на кръста е поставена вярата на светеца в Троичния Бог. В основата на кръста е божествената Евхаристия. В лявата част на хоризонталното рамо на кръста е Св. Писание, а в дясната – неговото лично свидетелство и живота му в Христа. По-нататък ще представя накратко четирите стълба, които определят битието на св. Йоан Златоуст.
1) Най-висше изражение за живота на св. Йоан Златоуст е била вярата в Троичния Бог, която е ознаменувала върха на кръста му и на битието му. Авторитетът на богословските му възгледи е признат по най-тържествен начин още на Третия вселенски събор през 431 г. в Ефес, когато както страната на св. Кирил, така и страната на антиохийците, са се позовали на мнението му, за да повлияят на съборните решения. Също така, на Седмия вселенски събор през 787 г., в Никея, когато е бил прочетен откъс от творенията му за отдаването на почит към св. икони, Петър Никомидийски възкликва: „Ако Йоан Златоуст говори в защита на иконите, кой би дръзнал да говори срещу тях?“. И на Запад бл. Августин, в спора си с Юлиан Екланумски над прародителския грях се позовава на авторитета на св. отец, за да отбие довода на опонента си, който също се е опирал на цитат от св. Йоан от Homilia ad Neophitus (запазена само на латински; виж: Baur, C. „L`entrée littéraire de St. Jean Chrysostom dans le monde latin“ – In: Revue d’histoire ecclésiastique, 8, 1907, p. 249-265).
По един повод св. Йоан Златоуст изразява вярата си с ревността и езиковия поток на оратор по начин, който предизвиква силно противодействие, до степен да бъде обвиняван в расизъм. Става въпрос за осемте негови беседи срещу юдействащите християни. Там, освен другите характеристики (би ме натъжило да ги приведа тук) за евреите, светецът ги нарича „прасета“ и „пияници“. Факт е, че нацистите са използвали широко тези беседи, като многократно са ги преиздавали. Въпросът дали св. Йоан е бил антисемит е бил коментиран и се коментира доста. Това, което е очевидно и можем да кажем тук, е, че гневът, който изразява Златоуст, не е насочен против еврейския народ или нация, а против онези, които са отхвърляли Месия и против онези евреи, които са показвали враждебност към християните в Антиохия. Тези осем беседи са произнесени на риторичния стил от епохата на светеца, който се нарича „ψόγος“ (порицание) и са подчинени на определени риторически правила от онази епоха, а не в стила, който налага нашата епоха. Бездруго заглавието „Срещу юдеите“, което получават беседите от страна единствено на преводачите, не е точно. Други ръкописи и преводи предават смисъла на съдържанието на беседите: юдействащи, т. е. за християни, които са вземали участие в богослужебните ритуали на юдеите по време, когато единството и автентичността на Църквата е трябвало да бъдат опазени далеч от синкретически настроения.
2) Основа на битието му, основа на вертикалното рамо на кръста, който е определил мисълта на св. Йоан Златоуст, е божествената Евхаристия – непоколебима опора за него самия и за вярващите. Самият вероятно не е написал наново Литургията, носеща неговото име, а е събрал и обработил по-стари текстове, внасяйки вероятно някои промени (ориентировъчно виж: Taft, R. F. A History of the Liturgy of St. John Chrysostom, vol. 5: „The Precommunion Rites“ (= Orientalia christiana analecta, 2000). Изключително много са местата, където св. Йоан Златоуст изяснява чудото на съединението на Христа с Църквата, на съединението на вярващия с Христа по време на св. Причастие чрез слизането на Светия Дух и освещаването на честнѝте Дарове. На това съединяване с Христа, което се осъществява изключително по време на св. Евхаристия, човекът дължи това, което има („Твоя от Твоих Тебе приносяще“), това, което е („Ти от небитие си ни привел в съществуване“) и това, в което се превръща („за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“).
Кръстът и Възкресението са двете водещи теми на св. Евхаристия. Кръстът е мястото на срещата между тварното и нетварното, на човека с Бога. Всяка „дистанция“ между Бога и човека, казва св. Йоан Златоуст (Беседи върху Послание до ефесяни 3), предизвиква смърт. За да преодолеем смъртта, за да преживеем възкресението, е необходимо единството между тварното и нетварното, но неслитно и неразделно. Не бива да има нито дистанция (това означава „неразделно“), нито унищожаване на различията (това означава „неслитно“). Този, който обича, и този, който приема любовта, трябва да запазят идентичността си. И когато пак Христос побеждава смъртта, не налага участието в победната Му слава, а предлага чрез благодатта Си възможност на вярващия да вземе свободно участие във факта на Възкресението и вечния живот. Тези мисли св. Йоан Златоуст излага по свой начин в беседите си, откъдето бих искал да дам тук няколко примера.
Свещеникът казва „Това е Моето тяло“, и тези думи променят природата на даровете… така това слово на Спасителя, веднъж изречено, е достатъчно, за да се довърши най-съвършената жертва върху св. Престол на всички храмове от последната Пасха на Иисус Христос до наши дни и до Второто пришествие (Беседи за предателството на Юда 1, 6).
Това, което е пред нас, не е дело на човешката сила. Онзи, Който го извърши на Тайната вечеря, го извършва също и сега. Ние принадлежим към категорията на служителите, но Той е, Който жертва и преобразява (Беседи върху Евангелие според Матей 82, 5).
Хлябът става небесен хляб, защото Духът идва и почива върху него (Беседи върху Евангелие според Иоан 45, 2).
Това единство се осъществява с храната, която ни е дал, желаейки да покаже любовта Си, която има към нас. Затова се съедини тясно с нас, смеси тялото Си с нашето, като тесто, за да образуваме една същност, както тялото е прилепнало към Главата (Беседи върху Евангелие според Иоан 46, 3).
Нека разберем чудото на това тайнство, целта на учредяването му, резултатите, които дава. Ставаме едно тяло, според Писанието, членове на тялото Му и кости от костите Му. По същия начин действа и храната, която ни дава: смесва се с нас, за да станем всички една-единствена реалност, като едно тяло, съединено с Главата (Беседи върху Евангелие според Иоан 46, 3).
И от едните, и от другите Христос прави само едно тяло. Така онзи, който живее в Рим, гледа на индусите като на свои членове. Съществува ли единство, подобно на това? Христос е главата на всички (Беседи 61, 1).
Както главата и тялото съставляват само един човек, по същия начин Христос и Църквата съставляват едно цяло (Беседи върху Първо послание до коринтяни 30, 1).
Не съществува друг, освен един-единствен Христос, цял и тук, и там, едно-единствено тяло… Не принасяме всеки път различна жертва, както някога великият първосвещеник в Стария Завет, а винаги същата или по-скоро си спомняме жертвата (Беседи върху Послание до евреите 17, 3).
Възкресението придоби силата си именно чрез единството на тварното с нетварното, когато двете от любов преминаха границите си и се съединиха неразделно и неслитно, без да изгубят свободата си, без да изгубят особеностите си.
3) По-нататък, основен параметър в живота на св. Йоан Златоуст и непресъхващ извор на неговото вдъхновение е била Библията, която той е знаел наизуст и непрекъснато е разяснявал за полза и духовно съзиждане на многобройните си слушатели, а също и на мнозина наши съвременници, които продължават да извличат полза, изучавайки беседите му. Без непоколебимата си вяра и дълбокия си литургичен опит той не би могъл да ни остави такъв огромен труд. Ориентировъчно споменавам тук шестдесет и седемте му Беседи върху кн. Битие, осемдесет и осем Беседи върху Евангелие според Иоан, петдесет и пет Беседи върху кн. Деяния и беседите му върху посланията на св. ап. Павел. Най-значими обаче мисля, че са петдесет и деветте му Беседи върху псалмите, деветдесет върху Евангелие според Матей и Беседи върху Послание до римляни. Стремежът на големия християнски проповедник винаги е бил не систематично представяне на богословските понятия, а ръководството на вярващите в тяхното ежедневие, въз основа на принципите на Св. Писание, които той е анализирал, именно за да ги представи по-полезни, по-достъпни за вярващите.
4) Накрая, това непрестанно обновяване в свещените принципи на Божието Слово изпъква и се проява в личното свидетелство от живота на светеца, в неговия живот в Христа и в неуморните му грижи за ближния. От времето, когато е дякон в Антиохия, той полага грижи за болни и бедни. Когато става Константинополски архиепископ, устройва една болница от парите, предназначени за епископския дом, като самият той живее аскетично, ограничавайки разходите си. Следвайки учението на Христа – че който иска да бъде пръв, трябва да бъде слуга – св. Йоан Златоуст противопоставя служението на властта, която има в света. Евангелското слово преобръща напълно светските форми на господство, власт и богатство. Избрал живота в Христа, св. Йоан Златоуст става бляскаво украшение на Църквата, защото служението е в крайна сметка блестящата украса на Църквата.
Св. мощи на св. Йоан Златоуст са пренесени от Комана в Константинопол през 438 г. и са положени в храма „Св. апостоли“ – там, където в 404 г. е била погребана гонителката на св. Йоан имп. Евдоксия. Смъртта, в крайна сметка, събира под пепелта си праведни и неправедни, известни и неизвестни, по-малко или повече вярващи. Всички имат право да очакват Божията милост и никой не може да предопредели присъдата Му за никого. Всичко зависи от надеждата, която извинява и в крайна сметка оправдава безкрайната Божия любов. Тази надежда е изразил св. Йоан, след като цял живот е бил напояван със струите на Евангелието, когато малко преди да склопи завинаги очи за този свят, казва: „Слава на Бога за всичко“. И можем да декларираме, че смятаме още за жива в нашето съвремие тази надежда, като повторим: „Слава на Бога за всичко“.
Превод: Алексей Стамболов
* Слово, произнесено в Аулата на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ в София по случай хиляда и шестстотин години от успението на светеца (бел. ред.).
