Тайната на Йов

Бог е ис­кал да се убе­ди в пре­да­ност­та на Йов и е до­пус­нал да се слу­чат всич­ки те­зи не­щас­тия и бе­ди, ко­и­то зас­тиг­на­ли пра­вед­ни­ка. От­на­ча­ло Йов въз­не­го­ду­вал, пос­ле, ко­га­то Сам Бог за­го­во­рил с Не­го, се из­п­ла­шил и приз­нал ви­на­та си – и нак­рая Гос­под щед­ро му въз­дал за­ра­ди от­не­то­то – да­рил му нов дом, ста­да, де­ца...

Ате­ис­ти­те не­ряд­ко се по­зо­ва­ват имен­но на по­доб­на трак­тов­ка на кни­га­та на Йов, ка­то при­чи­на за сво­я­та убе­де­ност в без­н­рав­с­т­ве­ност­та на хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра.

Как­во да им от­го­во­рим? Мо­жем да се об­лег­нем на твър­де­ни­е­то, че та­ко­ва е ста­ро­за­вет­но­то раз­би­ра­не за от­но­ше­ни­е­то на Бо­га към хо­ра­та. Мо­жем (на­пъл­но ос­но­ва­тел­но) да из­тък­нем, че Бо­жи­я­та лю­бов не се по­би­ра в на­ши­те пред­с­та­ви за лю­бов­та и Не­го­ва­та мяр­ка е раз­лич­на от на­ши­те мер­ки. Мо­жем, нак­рая, да се за­мис­лим: дейс­т­ви­тел­но ли за из­пи­та­ни­я­та на пра­вед­ни­ка раз­каз­ва та­зи кни­га?

Дру­го­то тъл­ку­ва­ние на ис­то­ри­я­та на Йов е след­но­то. Жи­вял един чо­век и вър­шел всич­ко спо­ред Бо­жи­и­те за­по­ве­ди. Но се смя­тал за “са­мо­дос­та­тъ­чен”, при­пис­вал всич­ки свои зас­лу­ги и пос­ти­же­ния на са­мия се­бе си, а не на Гос­по­да. Ко­га­то му се стру­па­ли всич­ки те­зи зло­чес­ти­ни, ко­га­то из­гу­бил всич­ко, ко­е­то мо­жел да из­гу­би – за­поч­нал дръз­ко да тър­си от­го­вор от Бо­га. Всич­ки те­зи стра­да­ния би­ли не­об­хо­ди­ми, за да се от­к­рие сър­це­то му. Бог се явил на то­зи чо­век, и той, чрез стра­да­ни­е­то раз­б­рал  неп­ра­во­та­та си да тър­си из­точ­ни­ка на сво­я­та пра­вед­ност в са­мия се­бе си; по­ка­ял се – и бил щед­ро въз­наг­ра­ден от своя Гос­под.

Ве­ро­ят­но те­зи две тъл­ку­ва­ния са по­у­чи­тел­ни по сво­е­му. Но те по ни­ка­къв на­чин не от­бе­ляз­ват па­ра­док­са, за­ло­жен в същ­ност­та на та­зи кни­га.

Ако случ­ва­що­то се с Йов на­ис­ти­на пред­с­тав­ля­ва из­пи­та­ние на вер­ност­та му –

из­дър­жа ли той на то­ва из­пи­та­ние?...

Йов не поз­на­вал Пи­са­ни­е­то – той е жи­вял пре­ди Мо­и­сей, но пък поз­на­вал Са­мия Бог. Йов, как­то и все­ки чо­век, не е са­мо­дос­та­тъ­чен, но той и не смя­тал се­бе се за та­къв. Ви­на­ги и за всич­ко се упо­ва­вал на Бо­га – в пър­ва гла­ва виж­да­ме, че и си­но­ве­те си той по­ве­ря­ва на Гос­по­да, при­на­ся за тях жер­т­ви.

Йов на­пъл­но се до­ве­ря­ва на Бо­га

Ние зна­ем по­ве­че. Имен­но от та­зи кни­га. Зна­ем, че стра­да­ни­я­та на Йов не са ре­зул­тат от из­вър­ше­ни гре­хо­ве. Не­що по­ве­че – те се явя­ват пря­ко след­с­т­вие от не­го­ва­та пра­вед­ност! Нас­тъп­ва съд­бов­ни­ят мо­мент. Нас­тъп­ва кри­тич­на­та точ­ка в не­ви­ди­ма­та бит­ка меж­ду Бо­га и са­та­на­та. Вра­гът пос­та­вя ус­ло­вие, опит­ва се да про­бие за­щи­та­та и един­с­т­ве­но Йов е спо­со­бен да зас­та­не в дуп­ка­та на сте­на­та, на­ла­га се точ­но той да зак­рие с тя­ло­то си ам­б­ра­зу­ра­та. Но той не знае – не би мог­ло да бъ­де по друг на­чин в та­зи си­ту­а­ция. Пом­ни­те как хит­ро пос­та­вил сво­е­то об­ви­не­ние са­та­на­та... В то­ва е и сър­це­ви­на­та на проб­ле­ма: че стре­ме­жът да бъ­деш нрав­с­т­вен е ис­тин­с­ки са­мо то­га­ва, ко­га­то не е под­к­ре­пен от об­ла­ги и не се опи­ра на обяс­не­ния и обе­ща­ния. Имен­но то­ва и от­ри­ча вра­гът: спо­соб­ност­та на хо­ра­та да след­ват доб­ро­то без­ко­рис­т­но, во­де­ни един­с­т­ве­но от лю­бов­та.

То­ест, случ­ва­що­то се с Йов – е въп­ре­ки всич­ко из­пи­та­ние. Но не Йов би­ва из­пит­ван, а са­ма­та Лю­бов. Съ­щес­т­ву­ва ли тя, въз­мож­на ли е – лю­бов­та, ко­я­то не за­ви­си от ни­що, не изис­к­ва ни­що, го­то­ва е всич­ко да при­е­ме и да пок­рие със се­бе си – лю­бов­та въп­ре­ки всич­ко…

Не мо­га да си пред­с­та­вя се­бе си на мяс­то­то на Йов. По-лес­но ми е да се при­поз­ная сред съ­бе­сед­ни­ци­те му. В на­ча­ло­то – же­на му: “По­ху­ли Бо­га и ум­ри!” (2:9). Но Йов й от­го­ва­ря със съ­щи­те ду­ми, към ко­и­то го пре­диз­вик­ват Ели­фаз, Вил­дад и Со­фар: “Ни­ма доб­ро­то ще при­е­ма­ме от Бо­га, а зло­то да не по­на­ся­ме?” (2:10).

Впро­чем, ние обик­но­ве­но смя­та­ме себе си за “по-бла­го­чес­ти­ви” от оне­зи, ко­и­то тър­сят Бо­га един­с­т­ве­но за пос­ти­га­не на лич­на из­го­да. Ако е та­ка, то­га­ва ние при­ли­ча­ме на три­ма­та Йо­во­ви при­я­те­ли. Те за­щи­та­ват Бо­га от ду­ми­те на Йов, за­поч­вай­ки още от пър­вия му во­пъл, ма­кар че то­зи во­пъл не съ­дър­жа ни­що дру­го ос­вен бол­ка и мол­ба за под­к­ре­па... Ни­ма можем да уп­рек­нем Йов за то­ва? – след ка­то до­ри въп­лъ­те­но­то Сло­во, Спа­си­те­лят из­ви­кал в пред­с­мър­т­ни­те си мъ­ки: “Бо­же Мой, Бо­же Мой, за­що Си Ме ос­та­вил?...”

Но Йов сти­га още по-да­ле­че. Все по-нас­то­я­тел­но той твър­ди, че

няма при­чи­на Гос­под да го на­каз­ва.

То­ва е гор­дост?... Не бър­зай­те. По­мис­ле­те, кол­ко­то и да е па­ра­док­сал­но, в кон­к­рет­ния слу­чай Йов е прав! Пре­ди мал­ко от­бе­ля­зах­ме, че стра­да­ни­я­та му имат връз­ка с пре­диш­ния му жи­вот са­мо по един-един­с­т­вен на­чин – имен­но по­ра­ди сво­я­та пра­вед­ност Йов ста­нал по­ле на го­ля­ма­та бит­ка.

И тук мно­го от оно­ва, в ко­е­то вяр­ва­ме, пре­ми­на­ва през се­ри­оз­на про­вер­ка. На убе­де­ни­те, че зна­ят спа­си­тел­ния ал­го­ри­тъм, мо­жем да раз­к­ри­ем: бе­зу­ми­е­то на Йов сри­ва до ос­но­ви на­ши­те пред­с­та­ви.

Уве­ща­ни­я­та на три­ма­та Йо­во­ви при­я­те­ли са ясни, оби­чайни и оче­вид­но – спра­вед­ливи: Бог е все­си­лен, не­ве­до­ми са пъ­ти­ща­та Му. Всич­ки сме ви­нов­ни пред Не­го. Тряб­ва да Му се по­ко­рим и чрез сми­ре­ни­е­то си да зас­лу­жим прош­ка и наг­ра­да от Не­го. Всич­ки сме без­сил­ни сре­щу Бо­га. То­ва са твър­де поз­на­ти раз­съж­де­ния.

Същ­ност­та на Йо­во­вия “иск” към Бо­га за­поч­ва от кул­ми­на­ци­он­на­та точ­ка в раз­съж­де­ни­я­та на не­го­ви­те при­я­те­ли. Да, чо­ве­кът е без­си­лен сре­щу Бо­га – но то­ва не е по­вод за пок­ло­не­ние и лю­бов! Йов при­е­ма да се пок­ло­ни са­мо на Он­зи, Кой­то дейс­т­ви­тел­но е дос­то­ен за то­ва. Йов не вяр­ва в Бо­га, той вяр­ва на Бо­га. А Бог го изос­та­вил, пос­та­вяй­ки го в ка­пан, без да му ка­же ни­то ду­ма, без ни­що да му обяс­ни! И най-ужас­но Йов пре­жи­вя­ва не са­мо­то стра­да­ние, а усе­ща­не­то, че е пре­да­ден от оно­го­ва, на Ко­го­то на­пъл­но е вяр­вал.

Ко­га­то Йов роп­тае сре­щу бла­го­по­лу­чи­е­то на неп­ра­вед­ни­те, той не не­го­ду­ва, за­що­то е оби­ден. Той е пот­ре­сен от страш­на­та, до не­по­но­си­мост ужас­на за­гад­ка: Бог, на Ко­го­то през це­лия си жи­вот се е пок­ла­нял и слу­жил, Кой­то ви­на­ги е бил до не­го – ни­ма то­зи Бог... е нес­п­ра­вед­лив?... неп­ра­ве­ден?...

Йов не ис­ка от Бо­га да му вър­не от­не­то­то, за­що­то ще из­г­леж­да, че той е зас­лу­жил всич­ко за­ра­ди пра­вед­ност­та си. Той ис­ка са­мо ед­но – най-дръз­ко­то и не­ве­ро­ят­но­то: Бог да дой­де и да го­во­ри с не­го! След то­ва – не­ка да има съд и стра­да­ние!

Йов по­ве­че не мо­жел да жи­вее, без да знае ка­къв е Бог!

С Йов се е слу­чи­ло най-страш­но­то, ко­е­то мо­же да се слу­чи: той се усъм­нил, че Бог е Лю­бов и от­х­вър­ля та­къв бог! Не­за­ви­си­мо от ве­ро­ят­но­то бъ­де­що на­ка­за­ние, от ве­ро­ят­но­то бъ­де­що стра­да­ние! Йов се от­каз­ва от въз­мож­ност­та да “зас­лу­жи” от Гос­по­да прош­ка и връ­ща­не на зем­но­то бла­го­по­лу­чие (за дру­го бла­го­по­лу­чие, за веч­ния жи­вот той не знае). Или Бог е Вяр­ност, Ис­ти­на и Лю­бов; или Йов не же­лае да поз­на­ва бог, кой­то не е всич­ко то­ва!

Но Бог е Лю­бов

И нес­лу­чай­но имен­но Йов, а не при­я­те­ли­те му, чрез своя зов от­к­ри­ва пот­ре­са­ва­щи ис­ти­ни, до ко­и­то Бо­жи­ят на­род ще дос­тиг­не чак след ве­ко­ве и хи­ля­до­ле­тия: за въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те, за то­ва, че “Из­ку­пи­те­лят ми е жив, и Той в пос­лед­ния ден ще из­диг­не из пра­ха та­зи моя скап­ва­ща се ко­жа...” (19:25).

А ние, за­ед­но с Ели­фаз, Вил­дад и Со­фар про­дъл­жа­ва­ме да об­ви­ня­ва­ме в “неп­ра­вед­ност” то­зи ге­ни­а­лен бо­го­бо­рец, ка­то заб­ра­вя­ме, че ис­то­ри­я­та на из­б­ра­ния на­род за­поч­ва със съ­що­то – бор­ба­та на на­шия пра­о­тец Яков с Бо­га, и че са­мо­то име Из­ра­ил се пре­веж­да ка­то “бо­го­бо­рец”. Впро­чем, ве­че не ни дос­ти­гат ду­ми­те. Вил­дад страх­ли­во из­ри­ча ня­кол­ко фра­зи и зам­лък­ва обър­кан. То­га­ва да от­го­ва­ря на Йов за­поч­ва по­я­ви­ли­ят се нез­най­но от­къ­де Ели­уй.

Мно­зи­на тъл­ку­ва­те­ли виж­дат в Ели­уй Бо­жи пра­те­ник. Ед­ва ли е та­ка. Аз си го пред­с­та­вям ка­то млад и не­ве­ро­ят­но ис­к­рен бо­гос­лов – не­го­ва­та мъд­рост пре­въз­хож­да “жи­тейс­ка­та мъд­рост” на три­ма­та Йо­во­ви при­я­те­ли. Ели­уй ис­к­ре­но се стре­ми да пос­тиг­не Бо­га, и в ре­зул­тат на то­ва дос­ти­га до пе­чал­на­та ис­ти­на: “Все­дър­жи­тел е! Ние Го не пос­ти­га­ме” (37:23).

То­ва е “за­дъ­не­на­та ули­ца” на вся­ко книж­но бо­гос­ло­вие (а дру­го не и въз­мож­но до мо­мен­та на Бо­го­въп­лъ­ще­ни­е­то!), на вся­ка фи­ло­со­фия. Ще ми­нат ве­ко­ве, и в та­зи сте­на ще се раз­бие, из­вед­нъж грох­на­ла и ос­та­ря­ла, ве­ли­ка­та кул­ту­ра на ан­тич­ност­та. “Бо­га ни­кой ни­ко­га не е ви­дял...” За вто­ра­та по­ло­ви­на на то­зи стих от Йо­а­но­во­то Еван­ге­лие (1:18) вре­ме­то още не е нас­тъ­пи­ло.

Но би ли мо­гъл то­зи фи­ло­соф­с­ки те­зис да по­мог­не на Йов?!... Ели­уй се по­я­вя­ва не­за­бе­ля­за­но и съ­що та­ка не­за­бе­ля­за­но из­чез­ва. Гос­под нак­рая не каз­ва ни­що за не­го, не каз­ва, че и той тряб­ва да тър­си прош­ка от Йов, но не из­ри­ча и пох­ва­ла по не­гов ад­рес...

Но ето – с Йов за­поч­ва да го­во­ри Сам Бог

Не ка­то при Илия “с лъх от тих вя­тър”, при не­го ид­ва с гръм и мъл­ния. Ид­ва, за да го осъ­ди?.. За да го на­ка­же?.. А как ина­че: на­ли Йов сам при­зо­ва Бо­га на съд – и Бог се яви на съд с не­го. Кой ще ус­тои на та­къв съд?! Йов бе­ше пре­дуп­ре­ден от сво­и­те при­я­те­ли!..

Зву­чат пър­ви­те стро­ги ду­ми на Гос­по­да. Той за­да­ва на Йов въп­рос след въп­рос, но ни­то един от тях не се от­на­ся към същ­ност­та на проб­ле­ма. “Зна­еш ли?...” – “Мо­жеш ли?...” – “Спо­со­бен ли си?” – “Имаш ли си­ла­та, ко­я­то има Бог?...”

В миг въз­ник­ва сму­ще­ние: а не се ли оп­рав­да­ва по то­зи на­чин Бог пред чо­ве­ка?!... “Мо­жеш ли да ме об­ви­ниш, щом не зна­еш всич­ко!” Имен­но вър­ху то­зи мо­тив се гра­ди ця­ла­та реч на Гос­по­да. Ни­то ду­ма по въп­ро­си­те и пре­тен­ци­и­те на Йов. И въп­ре­ки то­ва Йов каз­ва: “Да, Гос­по­ди, раз­б­рах всич­ко. Раз­кай­вам се!...”

Как­ви от­го­во­ри по­лу­ча­ва Йов?

И на кои въп­ро­си?... Той не на­у­ча­ва ни­що но­во от Бо­га – поч­ти съ­що­то мал­ко пре­ди то­ва му каз­ва Ели­уй. Но ду­ми­те “Той сът­во­ри...” и “Аз сът­во­рих!...” се оказ­ват съвсем раз­лич­ни и Йов ги при­е­ма по напълно раз­ли­чен на­чин. От­го­во­рът за не­го е са­мо­то ид­ва­не на Бо­га – Не­го­во­то “ума­ле­ние”, го­тов­ност­та Му не да об­ви­ня­ва, а да да­де от­го­вор. Той каз­ва на Йов: “Аз съм прав, ма­кар да не раз­би­раш то­ва, за­що­то ти не зна­еш всич­ко” – и Йов Му вяр­ва, за­що­то Сам Бог ид­ва при не­го. И чрез то­ва свое сми­ре­ние, Той до­каз­ва Сво­я­та Всеп­ра­вед­ност. Бог при­зо­ва­ва Йов да се по­кае – но да не заб­ра­вя­ме, че по­ка­я­ни­е­то, об­ръ­ща­не­то е акт не тол­ко­ва мо­рал­но-ети­чен, кол­ко­то он­то­ло­ги­чен. Бог ис­ка не да Му се по­ко­рим, а да при­е­мем из­це­ле­ни­е­то Му и да бъ­дем спа­се­ни. Думи­те Му към Йов са на­со­че­ни имен­но към та­зи цел и това се случ­ва.

В стра­да­ни­е­то си Йов из­вед­нъж се по­чув­с­т­вал щас­т­лив... А Бог каз­ва на при­я­те­ли­те му пак съ­щи­те ду­ми: “раз­па­ли се гне­вът Ми про­тив те­бе и про­тив два­ма­та твои дру­га­ри, за­де­то го­во­рих­те за Ме­не не тъй вяр­но, как­то Мо­ят раб Йов. И... Мо­ят раб Йов ще се по­мо­ли за вас, за­що­то са­мо не­го­во­то ли­це ще при­е­ма, за да ви не от­х­вър­ля, за­де­то го­во­рих­те за Ме­не не тъй вяр­но...” (42:7-8). То­ва е го­ле­ми­ят урок и при­зив за по­ка­я­ние към всич­ки нас. За­що­то и ние, оказ­вай­ки се ре­дом до бо­го­хул­ни­ка Йов, ще за­поч­нем да го вра­зу­мя­ва­ме или, в кра­ен слу­чай, да го ус­по­ко­я­ва­ме, вът­реш­но оп­рав­да­вай­ки не­го­ва­та скръб. Но имен­но за нея Йов не се нуж­дае от оп­рав­да­ние! Ние тряб­ва да се ка­ем и оп­рав­да­ва­ме – за то­ва, че не сме се опъл­чи­ли сре­щу всич­ки оне­зи пред­с­та­ви и сре­щу соб­с­т­ве­ни­те си мис­ли за Бо­га, в ко­и­то Той не пред­с­тои ка­то Лю­бов. Че сме смя­та­ли за дос­та­тъ­чен по­вод да се пок­ла­ня­ме на Гос­по­да са­мо за­ра­ди то­ва, че Той е Съз­да­тел, Все­дър­жи­тел, Все­мо­гъщ, Не­бе­сен Цар, Спра­вед­лив съ­дия... Но до­ри най-не­въ­об­ра­зи­ма­та, най-мо­гъ­ща­та си­ла не е дос­той­на за пок­ло­не­ние, ако тя не е Лю­бов. В то­зи слу­чай един­с­т­ве­ни­ят из­бор, кой­то поз­во­ля­ва на чо­ве­ка да ос­та­не чо­век, об­раз и по­до­бие Бо­жие – е да от­х­вър­ли нас­т­ра­ни сво­и­те пред­с­та­ви, прек­рас­но раз­би­рай­ки, че в та­зи бит­ка той е об­ре­чен.

Ние сме щас­т­лив­ци. На­ши­ят Бог, ис­тин­с­ки­ят Бог – е Лю­бов. И та­зи Бла­га Вест Йов на­у­ча­ва хи­ля­до­ле­тия пре­ди Бо­го­въп­лъ­ще­ни­е­то.