Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)
1_34.jpgСлово първо: Животът в Христос се осъществява чрез тайнствата на божественото кръщение, светото миропомазание и причащението

1. Животът в Христос се засажда в този настоящ живот [φύεται μὲν ἐν τῷδε τῷ βίῳ], започва оттук и продължава в бъдещето [ἐπὶ τοῦ μέλλοντος], докато достигнем до последния ден. Нито настоящият живот е в състояние да доведе напълно живота в Христос до душите на хората, нито бъдещият, ако началото не е положено отсега, защото понастоящем плътското [τὸ σαρκίον] е покрито със сянка, тук има облаци и тление, което не може да наследи нетление. Затова и Павел поиска най-вече да се освободи, като бъде с Христа: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро (Фил. 1:23). Ако бъдещият живот би приел тези, които нямат необходимите сили и сетива [τὰς δυνάμεις καὶ τὰς αἰσθήσεις] за него, за тях не ще има никаква полза, защото те ще се преселят в онзи блажен свят, където няма тление, бидейки мъртви и нещастни. Причината се състои в това, че когато светлината вече е изгряла и слънцето излъчва чистото си сияние, тепърва око не се създава. Благоуханието на Духа изобилно вече изпълва и обхваща всичко, тъй че само онзи, който няма никакво обоняние, не би могъл да го почувства.

2. И тъй, целта на тайнствата е да доведат преданите християни [τοὺς φίλους] до общение с Божия Син [κοινωνῆσαι τῷ Υἱῷ τοῦ Θεοῦ] и което Той е научил от Отца Си, от Него да ги научи тях. Необходимо е, прочее, те, след като са Му предани, да Го посрещнат с уши, отворени за слушане, защото е невъзможно първо да има предано обвързване [φιλίαν συστῆναι] и едва след това да се отворят ушите за слушане, да се приготви брачната одежда и да се подготвят всички останали неща, които са необходими за посрещането на Жениха. Настоящият живот е именно работилница за подготовката на всичко това и тези, които не успеят, преди Женихът да е дошъл, няма да имат нищо общо с онзи живот. А свидетели на това са петте девици и поканеният на сватба, които дойдоха неподготвени и нямаха нито достатъчно елей, нито успяха да приготвят одежда за Жениха[1]. Този свят се измъчва в родилни болки заради обновения вътрешен човек, сътворен по Бога (Еф. 4:24). Така сътворен и изваян, човекът се ражда съвършен за онзи съвършен свят, в който няма стареене.

3. Както при зародиша, докато се намира в тъмната и мрачна майчина утроба, природата го подготвя за живота на светло и го оформя сякаш според някакъв образец, пригоден за предстоящия живот, така се случва и със светиите. Точно това е, за което говори апостол Павел до галатяните, като казва: Чеда мои, за които съм пак в родилни болки (Гал. 4:19). Неродените все още деца обаче, докато не дойдат на този свят, нямат сетивно познание [αἴσθησιν] за живота, докато на блажените светии още в настоящето им се откриват много неща от бъдещия живот. Причината за това е, че за тях този живот вече не е настоящият, а изцяло бъдещият. На онова място не се съзерцава светлината, нито някое от другите неща, които знаем от този живот. С нас обаче не е така, ами онзи бъдещ живот сякаш е свързан и смесен с настоящия, защото онова Слънце вече е изгряло за нас човеколюбиво и наднебесното миро се е изляло върху зловонния свят, а ангелският хляб е раздаден и на хората[2].

4. Светците живеят живота в Христос още в настоящето. Затова, прочее, е необходима не само настройка [διατεθῆναι] и подготовка за живота, но за светиите е характерно да го живеят и извършват [ἐνεργεῖν] дори в настоящето. Дръж се о вечния живот (1 Тим. 6:12), пише Павел до Тимотей. Другаде казва: и вече не аз живея, а Христос живее в мене (Гал. 2:20). Божественият Игнатий също: Има жива вода, която говори в мен[3]... и с много такива свидетелства изобилства Писанието.

5. Освен всичко това, самият Живот изцяло присъства в обещанието към светиите. Ето, казва, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века (Мат. 28:20). Какво друго може да означава това? Това означава, че след като е посял на земята семената на живота, хвърлил е огън и нож, не си е отишъл, оставяйки хората сами да садят, да се хранят, да палят огън и да си служат с нож, но Сам присъства, както казва блаженият Павел, прави във вас да искате, и да действате (Фил. 2:13). Сам Той пали и донася огъня. Той е, Който държи брадвата и изобщо големее ли се брадвата пред оногова, който с нея сече (Ис. 10:15)? При които благият Бог не присъства, при тях не би могло да произлезе нищо благо.

6. Освен това, Господ е обещал не само да бъде със светиите, но и да остане при тях и – от което по-голямо няма – да си направи жилище в тях. Въобще казвам, че Господ така човеколюбиво се единява със светиите, щото става и един Дух с тях. Гласът на апостол Павел: който се съединява с Господа, един дух е с Него (1 Кор. 6:17); едно тяло сте и един дух, както сте и призвани (Еф. 4:4).

7. Защото както човеколюбието е неизказано [ἡ φιλανθρωπία ἄρρητος] и Божията любов към нашия род превъзхожда човешкия разум [τὸν λόγον τὸν ἀνθρώπινον ὑπερβαίνει] и подхожда само на Божествената благост, като сама е Божият мир, който надвишава всеки ум (Фил. 4:7), по същия начин Неговото единение с онези, които Го обичат [τὴν πρὸς τοὺς φιλουμένους ἕνωσιν], е над всяко единение, което някой би могъл да мисли и за което не може да се намери никакъв пример.

8. Затова на Писанието са му били необходими толкова много примери, щото да бъде в състояние  да покаже това единство, тъй като един пример не е достатъчен. От една страна се използва примерът за обитателя и жилището, от друга – за лозата и пръчката; за брака, за членовете и главата. От тези примери обаче никой не е напълно подобен [οὐδέν ἐστιν ἴσον] на това единение, защото посредством тях не може да се достигне напълно до истината. Най-вече защото е необходимо за предаността да бъде последвана от съединението [τὴν συνάφειαν]. А какво може да се сравни с божествената любов?

9. Онова, което изглежда най-добре показва съединението и единството [συνάφειαν καὶ ἑνότητα], е бракът и хармоничното отношение между телесните членове и главата [ἡ τῶν μελῶν πρὸς τὴν κεφαλὴν ἁρμονία], но въпреки всичко е далеч да покаже всепълнотата на цялото единение, защото от една страна бракът не би могъл да съчетава така, че двамата да бъдат и да живеят един в друг [ἐν ἀλλήλοις εἶναι καὶ ζῆν τοὺς συναπτομένους], както се случва с Христос и църквата. Оттук божественият апостол, говорейки за брака, че е тайна велика, добавя, но аз говоря за Христос и за църквата (Еф. 5:32), посочва не този, а онзи брак, който се осъществява чрез чудо. От друга страна, телесните членове са съединени с главата и живеят чрез това съединение, но като се отделят, умират. Оттук става ясно, че онова тяло, което е съединено с Христос повече отколкото със собствената си глава, живее повече благодарение на Него, отколкото заради хармоничното единство с нея.

10. Това е видно от живота на блажените мъченици, които с радост са изтърпявали първото, а за второто дори не са искали да чуят. Със задоволство са давали да им отсекат главата от тялото, но от Христос да отстъпят не би могло да става и дума. Не казвам още кое е най-новото. Кое би могло да се съедини повече с нещо друго, отколкото със самото себе си? Но и самото единство на съчетанието е по-нищожно от онова единение.

11. Светиите са съединени повече с Христос, отколкото със самите себе си. Всеки от блажените духове е един и същ със самия себе си [ἓν καὶ ταὐτὸ ἑαυτῷ]. С Христос обаче е съединен повече, отколкото със себе си, защото обича повече Него, отколкото себе си. Това свидетелства дословно Павел, като се моли: да бъда отлъчен от Христа (Рим. 9:3) заради спасението на юдеите, за да Му бъде принесена всяка слава. Но ако човешката привързаност [τὸ τῶν ἀνθρώπων φίλτρον] е такава, за божествената изобщо не може да се мисли. Ако и лукавите хора биха могли да покажат такова благоразположение [τὴν εὐγνωμοσύνην], то какво може да се каже за онази божествена благост? Така, след като тази любов е свръхестествена [ὑπερφυοῦς ὄντος τοῦ ἔρωτος] и по необходимост превъзхожда съединението, до което е довела любящите, човешкият разсъдък стои твърде ниско, за да бъде в състояние да я опише с пример. Да гледаме на това по този начин.

12. Има много неща, които необходимо ни съпътстват в този живот: въздух, светлина, храна, дрехи, самите природни сили и телесни членове, но никому не се случва да се възползва от всички тези неща и да се стреми към всички тях едновременно, ами сега се ползва от едно, после – от друго, като според наличната необходимост се ползва от различни неща. Когато например си обличаме дрехата, тя не би могла да бъде храна. Когато обаче ни потрябва трапеза, е необходимо да потърсим нещо друго. От една страна светлината не ни дава да дишаме, от друга – въздухът не може да ни бъде вместо осветление. Тъй като не можем да разполагаме винаги с действията на сетивата [τῶν αἰσθήσεων δὲ ταῖς ἐνεργείαις] и с телесните членове, нито да си служим с тях, понякога и окото, и ръката се оказват непригодни да чуват. Ръката ще се окаже полезна, когато искаме да докоснем нещо, но да помиришем, да чуем или да видим не ще ни бъде от полза и оставяйки я, търсим друга способност.

13.  И тъй, Спасителят така неизменно и по всякакъв начин присъства у живеещите в Него, че осигурява всяко средство и е всичко за тях, като не позволява да гледат за нещо друго от всичко онова, нито да търсят нещо различно, защото за светиите няма нищо, от което да се нуждаят и което Той Сам да не е за тях: Той ражда, възпитава и храни, Той е светлина и въздух. Той им прави око със Самия Себе Си, дава им светлина пак със Самия Себе Си и им предлага Себе Си да Го гледат.  Той е Който храни и е храна, защото Сам е Този, Който предлага хляба на живота, Сам е и Това, което предлага. Той е животът за живеещите, благоуханието за дишащите, облеклото за искащите да се облекат. Сам Той е действително Този, с Когото можем да вървим. Той е пътят, но също така завършек и край на пътя. Ние сме членовете, Той е главата. Трябва да се борим? Бори се заедно с нас. Прославяме се? Става арбитър. Побеждаваме? Веднага става победен венец.

14.  И така, Той отвсякъде обръща всичко към Себе Си и не позволява никому да насочи ума си към нещо друго или да се породи любов към което и да било от съществуващите неща. Ако нашите стремления са се насочили натам, Той ги възпира и успокоява. Ако се обърнат насам, отново е насреща. Ако се отклоним от пътя, Той обгръща и този, другия път, за да ръководи онези, които вървят по него. Възляза ли на небето – Ти си там, казва, сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море – и там Твоята десница ще ме удържи (Пс. 138: 8-10). Като че с цената на принуда и в състояние на някаква чудна и човеколюбива тирания [ἀνάγκῃ τινὶ θαυμαστῇ καὶ φιλανθρώπῳ τυραννίδι] Той тегли само към Себе Си и само със Самия Себе Си оковава. Смятам, че това е същата принуда, с която е събрал в Своя дом онези, които е извикал на пиршеството, казвайки на роба: накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми (Лука 14:23).

15. Да бъде! Защото, прочее, животът в Христос не е само в бъдещето, но за светиите и за живеещите и действащите по този начин [καὶ ζῶσι κατ’ ἐκείνην καὶ ἐνεργοῦσι] вече присъства и в настоящето, което става явно от казаното досега. Какво означава да се живее, което и Павел казва, да ходите в обновения живот (Рим. 6:4), имам предвид какво правят светиите Христос така да се съедини и срасне с тях и не знам още как да го нарека, за това предстои да се говори по-нататък.

16. По какъв начин животът в Христос се установява в нас: чрез посвещението в светите тайнства кръщение, миропомазание и евхаристия. И тъй, от една страна зависи от Бога, от друга – от нашето собствено усърдие [σπουδῆς]. От една страна е изцяло Негово дело, от друга – дело на нашата издръжливост [φιλοτιμίαν]. Нашият принос в това е най-вече толкова, колкото да приемаме благодатта, да не разпиляваме съкровищницата си и да не угасим вече запаления светилник. Искам да кажа: да не допуснем нещо противно на живота, което поражда смърт, защото – за сравнение – всяко човешко благо и всяка човешка добродетел [πᾶν ἀνθρώπειον ἀγαθὸν καὶ πᾶσα ἀρετὴ] се свежда до това да не изваждаме никога меч против себе си, да не бягаме от щастието си и да не отхвърляме венците на славата от главите си.

17. Тъй като Христос превъзхожда самата същност на живота [τήν γε οὐσίαν αὐτὴν τὴς ζωής], по един неизказан начин Той го засажда в душите ни. Действително Той присъства и подпомага начатъците на живота, които Сам, като се заселва, донася. Наистина присъства, но не както първия път, за да призовава, събира и беседва, като общува с нас, а по друг по-добър и по-съвършен начин, по който ставаме сътелесни [σύσσωμοι] и съживеещи [σύζωοι] с Него, ставаме Негови членове и всичко, което има отношение към това [εἴ τι πρὸς τοῦτο φέρει]. Както, прочее, е неизказано човеколюбието, по отношение на което така е възлюбил най-омразните, че да ги  удостои с превелики дарования, а също и съюзът, в който е свързал любещите Го, надвива всеки образ и всяко наименование, така и начинът, по който присъства и благодетелства, е чуден и подхожда само Ономува, Който върши чудеса .

18. Накратко за това каква е силата на божествените тайнства. Тези, които подражават със символи – сякаш като на рисунка – на Неговата смърт, с която Той наистина умря заради нашия живот, тях действително Той ги обновява, възсъздава ги и ги прави причастници на Своя живот. Като изобразяваме чрез светите тайнства Неговото погребение и като възвестяваме Неговата смърт, ние се раждаме, възсъздаваме се и свръхестествено се съчетаваме със Спасителя. Това е, за което казва Павел, че чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме (Деян. 17:28).

19. И тъй, кръщението дава битие [τὸ εἶναι] и цялостно съществувание според Христос [ὅλως ὑποστῆναι κατὰ Χριστόν], тъй като то, като приема мъртвите и изтляващите, първо ги въвежда в живота. Миропомазанието от своя страна доусъвършенства новородения, влагайки в него съответстващата на новия живот сила [τῇ τοιᾷδε ζωῇ προσήκουσαν ἐνέργειαν]. Божествената евхаристия вече съхранява и поддържа този живот и това здраве, тъй като за да се съхрани придобитото и за да се подкрепят живите, тя дава хляба на живота. Ето защо, с този хляб живеем, с мирото се движим, а битието си сме получили от купела.

20. По този начин и живеем в Бога, пренесли живота от този видим към невидимия свят, променяйки не мястото, а бита и живота си. Защото не ние сме се издигнали и достигнали до Бога, а Той Сам дойде и слезе при нас; не ние търсехме, но бяхме потърсени; не овцата е потърсила пастира и не драхмата – собственика си, но Бог Сам се наведе над земята, намери нашия образ, появи се на тези места, където се луташе овцата, и я прибра, като я избави от лутането и при това, без да мести хората оттук, а като ги остави на земята, ги направи небесни; вложи в тях небесния живот, не като ги въздигна на небето, а наведе небето към нас и слезе. Затова казва пророкът: Наведе Той небесата и слезе (Пс. 17:10).

21. И тъй, чрез тези свети тайнства, като че през врата, Слънцето на правдата прониква в този мрачен свят, като от една страна умъртвява сраснатия с него живот, а от друга – възкресява премирния живот и Светлината на света побеждава света, казвайки: Аз победих света (Иоан 16:13), като в смъртното и променливо тяло вложих постоянен и безсмъртен живот.

22. Както в къщата, като проникне дневният лъч, светилникът вече не привлича взора на гледащите към него, но ги привлича всепобеждаващият блясък на лъча, по същия начин влизащата в този живот чрез тайнствата светлина на бъдещия живот, която се вселява в душите ни, побеждава живота според плътта, като скрива красотата и блясъка на този свят.

23. Това е и животът в Духа, който надвива всеки плътски стремеж [ἐπιθυμία πᾶσα σαρκὸς], както казва Павел: живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта (Гал. 5:16). Този път Господ построи, идвайки към нас; тази врата е отворил, дохождайки в света, и след като се е възнесъл при Отца, не е допуснал да се затвори, но през нея от Него идва при хората. Най-вече, Той винаги присъства и е с нас, и ще бъде завинаги, спазвайки онези обещания.

24. И така, това не е нищо друго, би казал Патриархът, освен дом Божий, това са врата небесни (Бит. 28:17), през които на земята слизат не само ангелите, тъй като те присъстват до всеки, приел Кръщение, но и Сам Владиката на ангелите. Затова и когато, сякаш описвайки кръщението в Своето име, Самият Спасител възлезе да се кръсти с Иоановото кръщение, небесата се разтвориха, показвайки, че това е, чрез което съзираме небесната страна.

25.  И наистина, чрез това се показва, че не може да влезе в живота онзи, който не е кръстен в този купел, явяващ се нещо като вход и врата. Отворете ми портите на правдата (Пс. 117:19), казва Давид, искайки – както мисля аз – да се отворят именно тези врата. Защото това е, което са искали да видят много пророци и царе – да дойде на земята именно художникът, изработил тези врата. Затова и ако му се случи, казва, да влезе през входа и през тези врата, той би изповядал Бога, дето е разделил стената. Ще вляза в тях, ще прославя Господа (Пс. 117:19). Така, най-вече чрез тези врата, той би могъл да достигне до най-съвършеното познание – познанието на Божията благост и човеколюбие към рода човечески.

26.  Защото какъв по-голям знак за благост и човеколюбие от това, че Той, умивайки душата с вода, я очиства от сквернотата; помазвайки я с миро, я възцарява в небесното царство, а сетне я насища, предлагайки й Своето Тяло и Своята Кръв? Това, че  хората стават богове и синове Божии, и че нашата природа се удостоява с Божието достойнство, а пръстта се въздига до такава прослава, ставайки нещо подобочестно и дори подобно на Божията природа [ὁμότιμον καὶ ὁμόθεον ἤδη τῇ θείᾳ φύσει], какво може да се сравни с това? Какво липсва още на това преизобилие от обновление?

27.  Това е, мисля, Божията добродетел, която е покрила небесата, покрила е всяко творение и Божие дело, надвивайки ги с величието и красотата си. Защото от всички Божии дела, които са толкова много, които са толкова прекрасни и велики, няма нито едно, което по-ясно да показва премъдростта и изкусността на Твореца, и не би могло изобщо да се каже, че от всичко съществуващо има нещо по прекрасно и по-велико. Ако, прочее, е възможно Божието дело да бъде така прекрасно, толкова благо, че да се състезава с онази премъдрост и изкусност, и – както се казва – да се изравни с безпределността, и – подобно на следа от стъпка – да показва цялото величие на Божията благост, такова нещо – смятам – трябва да може да надвие всичко. Ако това е Божието дело – винаги да раздава благо, това е, заради което Той прави всичко, и това е целта на всичко, което е станало в минало време и което има да става[4] (защото е казано, че благото се е изливало и е било водещо), то вършейки всичко това, Бог е раздал най-великото благо – по-велико, от което не може да даде. Това би трябвало да е най-великото и най-прекрасното благо на благостта, краен предел на добротата.

28.  Такова е делото на домостроителството, което е извършено заради хората. Защото тук Бог вече не просто раздава на човешката природа някакво благо, запазвайки по-голямата част за Себе Си, но раздава цялата пълнота на божествеността, като е вложил Своето цяло богатство по природа. Затова и Павел казва, че Божията правда особено се разкрива в Евангелието[5]. Ако има някаква Божия добродетел и правда, тя би трябвало да е това – да раздава Бог щедро за всички Своите блага и общение в блаженството.

29. Благодарение на това пресвещените тайнства очевидно биха могли да бъдат наречени врата на правдата, защото Божието човеколюбие и благост към човешкия род, което е божествената добродетел и правда, ги е превърнало във вход към небето.

30.  По друг начин, като че заради някаква присъда и справедливост, Господ ни е поставил този победен трофей и ни е дарувал тази врата и този път. Защото Той не отвлече пленниците, но даде откуп за тях и ги завърза силно, не заради това, че има голяма сила, а като отсъди на праведен съд. Възцарил се е в дома Иаковов, премахвайки робството в човешките души, не защото има силата да го направи, а защото е справедливо да го премахне. Това именно показваше Давид с думите: Правосъдие и правда са основа на Твоя престол (Пс. 88:15).

31. Правдата не само отвори тези врата, но също така чрез тях тя достигна до нашия род. Тъй като в предишните времена, когато Бог още не беше дошъл при хората, не би могло да се намери правда на земята, затова от небесата я изпрати и потърси Сам Бог, от Когото не би могла да се скрие, но едновременно с това Той не я откри: Всички, – е казано – всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един (Пс. 13:3).

32.  Сетне, след като истината осени лежащите в сянката на лъжовната тъма, тогава правдата бе изпратена от небето, като първо се яви истинно и съвършено на хората. Тогава и бяхме оправдани, освобождавайки се от оковите и позора, когато Онзи, който не беше извършил никаква неправда, ни защити със смъртта на кръста, чрез която понесе наказание за това, което се бяхме одързостили да извършим. По този начин станахме приятели Божии и чрез тази смърт бяхме оправдани. Защото Спасителят, умирайки, не само ни освободи и на помири с Отца, но ни даде и силата да станем чеда Божии, като  съедини със Себе Си нашата природа чрез плътта, която прие, съединявайки чрез тайнствата всеки от нас със Своята плът. По този начин Той изпрати в нашите души Своята правда и Своя живот.

33. Ето така, посредством светите тайнства стана възможно за хората да познават истинната правда и да я вършат. Защото, ако и да имаше според Писанието много праведници и Божии приятели, още преди да дойде Оправдаващият и Примиряващият, по друг начин трябва да разбираме сега това, най-вече по отношение на произхода му, сетне и на бъдещето, а именно, че са станали такива и са се подготвили да посрещнат правдата, която е щяла да дойде, да се освободят чрез внесения откуп [τοῦ λύτρου καταβληθέντος], да видят изгряващата светлина и да се отърсят от образите, когато вече се е открила истината. С това се различават и праведните от лукавите, с които са били свързани с едни окови и с които са били подложени на едно и също робство, а именно, че едните тягостно понесли поробването и цялото робство, молели са се да бъде съборена тъмницата и да бъдат развързани онези окови, и са възжелавали главата на тиранина да бъде стъпкана от самите пленници, докато на другите нищо настоящо не им се струвало страшно и са пожелали да останат поробени. Такива станаха тези, които в онези блажени времена не приеха изгряващото над тях слънце и се опитаха да го угасят, доколкото са в състояние, правейки всичко така, че да успеят да помрачат неговия блясък; и затова едните се освободиха от ада на робството, когато се яви Царят, а другите останаха оковани.

34.  Както тези болни, които се стремят по всякакъв начин да открият лечение за болестта си и с радост посрещат лекаря, обикновено се оказват по-добри и по-търпеливи от ония, които не знаят, че са болни и бягат от лекарствата, и затова такива, – мисля – дори и още да не е започнал да ги лекува, лекарят вече нарича оздравяващи, освен ако не осъзнава, че уменията му са безсилни пред тяхното заболяване, по същия начин още в онези времена Бог призова някои праведници и Свои приятели. Те понесоха всичко върху себе си и показаха, че правдата е възможна, което ги направи достойни да бъдат освободени, когато се яви Можещият да ги освободи, но от това само по себе си не станаха свободни. Въпреки че, ако това е била истинна правда, значи самите те, оставяйки тялото си, би трябвало да се намират в мир и в Божиите ръце, както е казал Соломон[6]. Сега обаче, напускащите този свят ги приема адът.

35. Сега вече истинната правда и Божието приятелство не ги е приел нашият Владика като идващи от чужда страна, но Сам ги е въвел в света и като възвеждащи към небето не ги е търсил тук, но Сам ги е установил. Защото ако съществуваха и преди, друг би ги открил още тогава. Сега обаче никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Божий[7], Който пребъдва на небето (Иоан 3: 13).

36. След като преди Кръста е било невъзможно да се намери опрощение на греховете и освобождение от наказание, за каква правда може изобщо да се мисли? Непоследователно е, смятам, още преди да са се помирили, да попаднат сред мястото на приятелите, и още намиращи се в окови, да бъдат провъзгласени за победители[8]. Изобщо, ако онзи агнец[9] беше свършил всичко, какъв е смисълът от случилото се след това? След като онези предобрази и образи [τῶν γὰρ τύπων καὶ τῶν εἰκόνων] са можели да доведат така търсеното блаженство [εὐδαιμονίαν], следователно вече истината и делата са напразни.  Все пак, докато се разруши чрез Христовата смърт враждата и бъде съборено средостението [τὸ μεσότοιχον], и докато изгреят мирът и правдата във времената на Спасителя, и изобщо докато се случи всичко това, какво място да имат преди онази жертва, ако не мястото на Божии приятели и праведници?

37. Доказателство за това е следното: тогава с Бога ни съединяваше законът, а сега – вярата и благодатта, и ако има нещо друго, свързано с тях. Ясно е оттук, че тогава е било робство, а сега осиновение и преданост постигат общението на хората с Бога, защото законът е за робите, а на приятелите и синовете – благодатта, вярата и дръзновението.

38. От всичко това стана ясно, че Спасителят е първородният от мъртвите [πρωτότοκος τῶν νεκρῶν] и никой от починалите не може да оживее за безсмъртен живот, докато не  възкръсне Той. По същия начин освещаването и оправданието на хората зависеха само от Него. Това, прочее, посочи и Павел, пишейки: предтеча за нас в светая [εἰς τὰ ἅγια] влезе Христос[10] (Евр. 6: 20).

39. Защото Той влезе в светая, принасяйки Сам Себе Си на Отца, и въведе желаещите, приобщаващи се към Неговия гроб, без да умират като Него, но на светата трапеза, помазани и благоухаещи, по един неизказан начин те възвестяват Самия Него като умрял и възкръснал. И така, извеждайки ги през тези врата, Той ги води към Царството Си и към увенчаване.

40. Тези врата са много по-възвишени и по-съвършени [λυσιτελέστεραι] от райските врата. Онези не биха се отворили за никого, който преди това не е влязъл през тези врата, а тези са отворени дори тогава, когато онези са затворени. Онези могат да извеждат навън намиращите се вътре, а тези само въвеждат, никого не извеждат. Възможно е онези да бъдат и заключени, и сетне да се отключат, а чрез тези напълно бяха разрушени и унищожени завесата и средостението.

41. Невъзможно е вече да се възстанови оградата и да се издигнат врата, които да разделят със стена световете един от друг. При това не само просто се отвориха вратата, но се разтвориха и небесата[11], казва пречудният Марк, показвайки, че не са останали вече нито врата, нито стени, нито каквито и да било завеси. Защото Онзи, Който примирява, съединява и помирява горния свят с долния [τὸν ἄνω κόσμον τοῖς κάτω], като разрушава средостението на оградата, не може да се отрече от Самия Себе Си, казва блаженият Павел[12]. Защото тези врата, които бяха отворени заради Адам, когато той не остана там, където трябваше да остане, разбира се, беше ясно, че ще се затворят. Тях именно отвори Сам Христос, Който не беше извършил грях, нито можеше да сгреши, защото правда Му – казва се – пребивава вовеки. Откъдето по необходимост следва, че те е трябвало да останат отворени и да водят до живота, а от живота не бива да има изход за никого. Защото дойдох, казва Спасителят, за да имат живот (Иоан 10:10).

42. В това именно се състои животът, който донася Господ: идващите чрез тези тайнства да участват в Неговата смърт и да станат причастни на страданията Му, а без това нито един не може да избяга от смъртта. Защото за този, който не е кръстен с вода и Дух, е невъзможно да влезе в живота, нито тези, които не ядат плътта на Сина Човечески и не пият Неговата кръв, биха могли да имат в себе си живот. Това ще разгледаме и по-нататък.

43. Каква е причината, поради която само тайнствата могат да положат в душите ни живота в Христос. Да живеят в Бога е невъзможно за тези, които не са умрели за греховете си, а да убият греха биха могли само с Божията помощ. Хората са длъжни да правят това: след като сме станали праведни и доброволно сме претърпели поражение, е напълно непосилно и далеч от възможностите ни да подновим борбата, когато сме станали роби на греха. Как така бихме станали по-силни, след като сме поробени? Дори и да станем по-силни, никой роб не е по-горен от господаря си. Тъй като, прочее, онзи, който трябваше да отхвърли този дълг и да удържи тази победа, бидейки праведен, беше роб на онези, над които трябваше да надделее в борбата, а Бог, Който е силен да го стори, не беше задължен никому, затова никой не предприемаше борбата и грехът живееше, а истинският живот беше невъзможно да ни осияе – победната награда от една страна е за онзи, който има да изплаща дълга, а от друга е за този, който притежава силата, – затова  трябваше и единият, и другият да се съединят, за да имат двамата една и съща природа – на отиващия на битката и на можещия да победи.

44. Така и стана. Бог си присвоява борбата за хората, като стана човек. Човекът побеждава греха, бидейки чист от целия грях, защото беше Бог. По този начин природата се освобождава от позора и се увенчава с победен венец, тъй като грехът е сломен.

45. Въпреки че от хората никой не е побеждавал и никой не се е борил, въпреки това те се освободиха от оковите. Това извърши Сам Спасителят за тези, на които го и предостави, като на всеки човек даде сила да убие греха и да станат съучастници в Неговия подвиг.

46. Тъй като след онази победа вместо да има увенчаване и тържествуване, Той претърпя побой, смърт и други подобни неща докрай, както казва Павел, заради предстоящата Нему радост претърпя кръст, като презря срама (Евр. 12:2), какво се случи?
 
47. Той не извърши никаква неправда, а получи такава присъда. Не извърши грях и нямаше нищо, за което да бъде наречен клеветник твърде безсрамен. А раните, страданието и смъртта от самото начало бяха замислени за греха. Как допусна това Владиката, бидейки човеколюбив? Не подхожда, прочее, на благостта да се утешава с разрухата и смъртта. Затова и веднага след грехопадението Бог допусна смъртта и страданието не толкова като наказание за прегрешилия, колкото като лек за заболелия.

48. Тъй като за извършеното от Христос не е трябвало да се присъжда такова наказание и Спасителят нямаше в Себе Си нито следа от немощ, която да се отнема, че да се приема някакво лекарство, то силата на онази чаша се насочва към нас, за да умъртви греха в нас и раните на Невинния стават наказанието на тези, които са се провинили в много неща.

49. Тъй като наказанието беше чудно и много по-голямо от равностойното за човешките злини, то това наказание не само освобождава от обвинението, но е предоставило такова изобилие от блага, че довежда до възхождане на самото небе и приобщава с тамошното Царство Божие. Приобщава тези – земните, враждебните, окованите, поробените, победените. Скъпа беше, прочее, онази смърт, та чак е невъзможно за хората да проумеят колко, макар и по допущение на Спасителя да бе купена от убийците срещу твърде малко, за да Му покрие това бедността и безчестието.

50. Претърпявайки присъщото на робите – да бъде продаден, печели опозоряване, защото печалбата почете безчестието върху самите нас [κέρδος γὰρ ἡγεῖτο τὴν ὑπὲρ ἡμῶν ἀτιμίαν], а това, че е за толкова малко, означава, че безвъзмездно и даром е приел да умре за света; доброволно умрял, без да е извършил никаква неправда, нито срещу живота, нито срещу някоя държава, приготвяйки и за убийците Си дарове, много по-големи от желанията и надеждите.

50. Защо обаче казвам това? Бог умря. Божията кръв се проля на кръста. Какво би могло да бъде по-скъпо от тази смърт? Какво по-потресаващо? С какво толкова съгреши човешката природа, че й бе отсъден такъв откуп? Каква може да бъде тази рана, че за лечението й бе необходима силата на такова лекарство?

51. Ясно е, прочее, че грехът се изкупва с някакво наказание и че от съгрешилите спрямо Бога тези, които понасят достойно наказание, ще бъдат освободени от осъждането. Подлежащият на наказание обаче не би могъл да бъде призован за това, за което заслужава присъда. Няма човек, който бидейки напълно чист, сам би пострадал за другите, така че не никой не би могъл да понесе съответстващото наказание нито за себе си, нито за целия човешки род, дори и ако е възможно да умре хилядократно. Защото какво заслужава да претърпи този най-безсрамен роб, който е разрушил царския лик и е проявил такава дързост срещу неговото величие?

52. Затова и безгрешният Владика, претърпявайки много страдания, умира. Той понася раната, като поема върху Себе Си защитата на хората, бидейки човек. Освобождава човешкия род от наказанията и дава на окованите свобода, защото Сам Той не се нуждае от нея, бидейки Бог и Владика. А поради що истинският живот влиза в нас чрез смъртта на Спасителя, това предстои да кажем.

53. От една страна, начинът, по който ние го привличаме в душите си, е този: посвещението в тайнствата [τὸ τελεσθῆναι τὰ μυστήρια], умиването, помазанието, наслаждението на светата трапеза. В извършващите това Христос се вселява и обитава, съединява се, сраства се [προσφύεται] и прогонва от нас греха, влага Своя живот и благородство [ἀριστείαν] и ни прави причастни на победата Си. Благост на благостите! Умиващите се препасва и участващите на вечерята прославя.

54. Защо Христос увенчава умиващите се, помазващите се с миро и участващите на вечерята. Защо и поради каква причина победата и венецът са на купела, мирото и трапезата, които са плод на труд и пот? Защото, въпреки че ние не се борим и не се трудим, вършейки тези неща, прославяме онзи подвиг, възхищаваме се на победата и се прекланяме пред победния трофей, и за този решителен подвиг [τὸν ἀριστέα σφοδρόν] показваме неизказана признателност [φίλτρον]. Онези рани, и боя, и смъртта присвояваме за себе си, и доколкото е възможно ги привличаме към себе си, като вкусваме от самата плът на Умрелия и Възкръсналия. Заради това, разбира се, се наслаждаваме и на онези блага, които съответстват на смъртта и подвизите.

55. Ако някой, заобикаляйки уловения и очакващ наказание тиранин, го хвали и го удостоява с венец, почита тиранията и сам предпочита да умре след неговото падане, говори срещу законите и недоволства срещу справедливостта, върши това без срам и без да скрива злобата си, но говори дръзко, свидетелствува и го доказва, каква присъда ще отсъдим на такъв? Няма ли да му присъдим същото като на тиранина? Напълно сигурно е.

56. Противно на всичко това, ако някой се възхищава на благородния, радва се на победителя и сплита за него венци, издига победоносни викове и разтърсва театъра, припада с удоволствие пред тържествуващия, прегръща нежно главата му, целува десницата му и така силно се възторгва от военачалника и от победата, която той е донесъл, че все едно самият той е трябвало да украси главата си с венец, не ще ли получи дял от наградите на победителя, отсъдени от благоразумните съдии, както онзи – мисля – ще се приобщи към наказанието на тиранина? Ако за лошите запазим това, което подобава, като изискваме наказание за намерението и помислите им, не е съвсем редно да лишаваме добрите от това, което заслужават.

57. Ако към това добавим, че спечелилият онази победа, сам не се нуждае от победните дарове, а вместо всичко това предпочита да види блясъка на театъра около своя привърженик и това счита за награда на своята борба да бъде увенчан неговият приятел, как така не е справедливо и не е приемливо онзи да се украси с венец, макар и без да пролял потта и да е преживял трудностите на войната?
 
58. Точно това може да направи за нас купелът, вечерята и благоразумната наслада от мирото. Посвещавайки се [μυούμενοι], прочее, ние наказваме тиранина, презираме го и се отричаме от него, а победителя възхваляваме, възхищаваме му се, покланяме му се и го обикваме с цялата си душа, така че като с обкръжаващата ни любов като хляб се насищаме, като миро – се помазваме и като вода – се обливаме.

59. Очевидно е, че ако се е хвърлил в тази война заради нас и за да победим ние, Сам претърпя смърт, така че няма нищо непоследователно и нищо несъгласно за това, че чрез тези тайнства се достига до венците на победата. Защото ние показваме възможното предразположение [τὴν δυνατὴν ἐπιδεικνύμεθα προθυμίαν] и слушайки за тази вода, че има силата на Христовата смърт и погребение, вярваме силно, пристъпваме с желание и се потапяме. Той – понеже не дава малко и това, с което ни удостоява, не е малко, – посреща пристъпващите след смъртта и погребението, не подарявайки някакъв венец, не като въздава слава, а със Самия Победител, със Самия Себе Си увенчан.

60. Излизайки от водата, ние носим Самия Спасител в душите си, в главата, в очите, в самите вътрешности, във всички членове, чист от прегрешение, освободен от всякакво тление, какъвто възкръсна, какъвто се яви на учениците Си и какъвто се възнесе, какъвто ще дойде пак, искайки обратно това съкровище.

61. Така, след като сме родени и запечатани с Христос, Той сам охранява входовете на живота, за да не внесем някакъв чужд вид. Посредством това, чрез което приемайки въздух и храна, поддържаме живота на тялото, чрез това Той прониква в нашите души и приобщава към Себе Си тези две врати: едната като миро и благоухание, а другата – като храна. Защото ние едновременно Го вдишваме, но и Той става храна за нас. И така, като се смесва и съчетава изцяло с нас по всякакъв начин, Той ни прави Свое тяло и става за нас това, което е главата спрямо останалите членове. Затова и чрез Него участваме във всички блага, защото Той е глава, а от главата е по необходимост отиват и в тялото.

62. Именно на това и би трябвало да се възхищаваме, защото не участваме заедно с Него нито в раните, нито в смъртта, но Той Сам ги пое, след това обаче, при увенчаването, тогава ни прави Свои съучастници.

63. Това, прочее, действително е дело на неизказано човеколюбие, което не е далеч от разума и целесъобразността [τῆς γινομένης ἀκολουθίας]. Защото след кръста ние се съединихме с Христа. Докато не бе пострадал, ние нямахме нищо общо с Него. Защото Той е Син и Възлюбен, а ние – осквернени, и роби, и врагове по съзнание [τῇ διανοίᾳ]. След като умря и ни бе даден откупът, и беше разрушена тъмницата на дявола, ние се приобщихме към такава свобода и осиновение, и станахме членове на онази блажена Глава. От това, прочее, което принадлежи на Главата, принадлежи и на нас.

64. Сега, прочее, чрез тази вода се превръщаме в безгрешни, към Неговите дарове се приобщаваме чрез мирото, а чрез тази трапеза живеем един и същи живот с Него. В бъдеще ще бъдем богове с Бога [θεοὶ περὶ Θεόν], наследници на едно и също с Него, ще царуваме с Него в едно и също царство, само ако не се ослепим доброволно и не скъсаме царския хитон в този живот. Към това само трябва да се стремим в този живот, щото да запазим даровете [τὰς δωρεὰς ὑπομεῖναι], да съхраним харизмите [τῷν χαρίτων ἀνασχέσθαι] и да не съборим венеца, който с много пот и труд е изплел Бог за нас.

65. Това е животът в Христос, който се съдържа в тайнствата. Струва ми се, че е ясно какво може за него човешкото усърдие. Затова и на желаещия да говори за това първо подобава да разсъди за всяко от тайнствата поотделно, а след това последователно би било да разгледа и всяко действие по добродетел [τῆς κατ’ ἀρετὴν ἐργασίας].
 
Превод от старогръцкия оригинал: Никола Антонов

[1] Мат. 22:25.
[2] Пс. 77:25.
[3] Св. Игнатий Богоносец, Послание до Римляни, 7.
[4] Дионисий Ареопагит, За божествените имена, 4.
[5] Рим. 1:17.
[6] Прем. 13:3.
[7] В Синодалния превод стои „Син Човечески” (бел. прев.).
[8] Букв. „увенчани” (бел. прев.).
[9] Т. е. агнецът от старозаветната Пасха (бел. прев.).
[10] Цитирано по автора (бел. прев.).
[11] Марк 1:10.
[12] 2 Тим. 2:13.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kxy3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж