Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (56 Votes)

b 2

1. За това, че и така нареченият Рай е образ на вътрешния човек

Подобно на това, как всичко видимо явява чрез себе си образа на това, което в човека е невидимо, точно така и превъзхождащият всичко по красотата си Рай, премъдро поставен от Бога на Изток в Едем, е образ (отпечатан) във вътрешния човек, за който земята е неговото собствено сърце, а растенията са това, което може да посади, ако пожелае, сътвореният по образ Божи човешки ум, тоест представите на човека за Бога, божествените размишления и особено боголепните образи, многочислени и разнообразни, имащи различен вид и духовен аромат и ще добавя, храна, наслаждение и сладост. Защото за придобиващите Едем се открива това, с което сърцето (на човека) се подхранва, като свойствено нему по природа и очевидно имащо своята сладост и наслада в Божественото.

2. За духовния дар

Виж благодатта на неизменящия Се и даровете на непреодолимия Бог и се радвай с истинско удивление в Господа, като размисляш за това, какво Бог е сътворил в първо-създадения Адам и следователно, колко по-възвишени (неща Той твори) в нас. Той е вдъхнал в Адам живот, (тоест) благодатта на животворящия Дух Свети и така Адам станал съвършен човек: той станал „(в) жива душа”, а не просто „душа”. Защото Божият Дух не е душа на човека, но (се превръща) в „жива душа” духовно. По такъв начин, животворящият Свят Дух Божи действително става душа за душите, които живеят така, както и трябва да живее разумната и богоподобна душа. Ако Духът Божи не съпребивава с душата (на човека) или, за нещастие е отлетял (от нея), то и богоподобието (на душата) се изгубва и подобаващото за живота на разумната душа състояние по ужасен начин напълно се заменя от звероподобно или даже зверообразно. Защото без Бога (тоест не пребивавайки в Духа) и (без) Христа, както е казал Спасителят, не можем да вършим нищо от необходимото. Затова и първият съвършен човек, тоест цялостно Адам е наречен не просто „душа”, но „жива душа”, защото Бог е вдъхнал в него дихание, което е и живота за разумните души. По този начин това дихание, което Бог вдъхнал на Адама, както е казано, докато пребивавало в него (в Адам) го правело причастен към голяма слава и богоподобна чест, тъй като той прозорливо и пророчески виждал нещата и бил действително (нов) творец след Бога и втори Бог по благодат. Затова и на премъдрия Създател на всички неща били угодни неговите светозарни видения и пророчества. Когато Адам пада на колене и окаяно се поддал на злите внушения и, уви, от него отлетял животворящият и просвещаващият (душата) Дух Свети, тогава, като не съумял да съхрани величието на тази висока чест, той наистина се оказал причастен на неразумните скотове и във всичко им се уподобил, и въобще ниско и безумно той се отдалечил от Божествения замисъл (за него), и се оказал във всеужасяващия мрак, като не е в състояние дори да си повдигне главата по причина на това, че се е лишил от Божествения и свръхестествен дар – това дихание, което е вдъхнал в него Бог.

3. За Божествените и човешките енергии и за света

Да разгледаме доколкото е възможно за нас непосредствено енергията на Дух Свети, а вследствие на това и свойствените й състояния, а после и свойствената ни по природа (енергия) и всичко, което има отношение към нея; и (да видим) че никак не е възможно за нас да пребиваваме в света благодарение на нашата естествена енергия. А истинският плод на енергията на Духа, от която са истинските „любов и радост” (Гал. 5:22) е такъв: да бъдем дълготърпеливи, и добросърдечни и съвършено преизпълнени с благост, така че причастникът (на тази енергия) от преизобилието (на даровете) поражда в ближните (същите свойства).

Никоя свойствена ни по природа енергия не е отделима от духовния стремеж, защото той по очевиден начин се явява някаква част от порочното начало на душата. Защото нашата енергия не се привежда в движение без нашата воля. А волята у деятелния (подвижник) зависи от пожеланието, докато същевременно у съзерцателния, разбира се, – от устремеността. Затова и никоя от свойствените ни по природа енергии не може напълно да угаси желанието и гнева, дори ако (те) и да действат, както им е присъщо.

А свръхестествената енергия на Дух Свети (действаща) в сърцата, като няма произход от нищо природно, но се (представя като) неизразимо явление в помилваните (от Бога) се движи или по-добре да кажем се възпламенява без участието на волята (на човека). Поради това тя съвършено не се нуждае от нищо наше, и ако говорим за енергии, или за осенение или за явяване на Духа, то е само поради това, че причастният спокойно е съзерцавал в сърцето си и свръхестествено се е наслаждавал (на действието на Дух Свети). Поради тази причина, за да се движи в нас Божествената енергия, тя въобще не се нуждае нито от нашата воля, нито от естествения стремеж. Ето защо е ясно, че тогава са бездействени и празни всяко желание и гняв. И накратко да кажем, че страстното начало на душата лежи, отхвърлено и бездействено, когато действа свръхестественият (излизащ) от сърцето повей на животворящия Дух, а умът се изпълва с веселие и се оживява. Тогава наистина в мир и тишина и във всяко истинско безстрастие душата устремява взор към Бога, дивно намира връзка с Него, просветлява се и се устремява нагоре – към Духа, Който тя щастливо приема от Бога. Тогава тя вижда, че е достигнала до познание за неизречимата и пресветла красота на божествената прелест и привлекателност и все повече и повече обиква свръхпрекрасния Бог и се радва, ако може така да се изразим, на това, колко безпределен, неограничен и непостижим е Господ Отец и като постига своето ново наследство, по неизречимата Божествена милост, вследствие на което се преизпълня с удивителен мир и във  всичко намира себе си нелишена от нищо, благодат крайна и превишаваща разбирането Красота. А доколкото гневът, както вече казахме, не се проявява по причина на самодвижещата се енергия на Утешителя, то устройването на нашата душа по подобаващ начин (започват да се създават) дълготерпение, добросърдечие и пределно (възможна) благост, доколкото това е плод на Светия Дух, Който е причастен на милостта.

А духът на заблудата и лъжата – въпреки че изглежда, че действа в душата на причастния (към това) човек противно на неговата воля и стремеж, – не може да укроти страстното начало (на душата), но напротив, още повече го възбужда; (този дух не може) да доведе нито до любов към Бога, нито радост, нито мир. Защото лъжата е разхвърляна и непоследователна и съвършено чужда на мира и тишината в Бога. (...)

5. За съзерцателния живот и за това, какво е необходимо за съзерцаващия, и че молитвата принадлежи към съзерцателната част (на подвижничеството) и за това, че съзерцанието се приема от отците като молитва

Съзерцателният живот е другар и постоянен сътрапезник на свещената молитва. И едната, и другата са богоблагодатни и боготворящи издънки на умната (част) на душата. Затова и техните дела по свещения закон действително са неотделими от богоносимата и богосътворима душа. Поради вече упоменатото съзерцанието и молитвата се намират в такова единение, че и двете, като да са едно се наричат от отците деяние на ума (умна молитва, умноделие, умно деяние) и съзерцание.

Така, св. Исак Сирин казва: „Деянието на ума се придобива в неговото най-внимателно извърщване, в божествените размишления, в молитвеното пребиваване и така нататък. А се извършват те в желателната част (на душата) и се наричат съзерцание”. Ако видиш по-скоро признак за единство (ενότητα) отколкото за съединение (ένωσις) на едното с другото, то става дума за молитвата и съзерцанието. Затова и (св. Исаак) прибавя, че това съзерцание „очиства действието на душевната любов, тоест естественото желание, което филтрира (тоест просветлява) умната част на душата”. Разбираш ли, че енергията на съзерцателната част на душата е единна? (Аз говоря за енергията на молитвата и съзерцанието.)

Затова и свети Максим утвърждава: „Умът не е в състояние да се очисти без общение (с Бога) и съзерцание на Бога”. И още: „Отшелничеството, съзерцанието и молитвата смаляват желанието и после напълно го унищожават”, а „разумното начало на душата на свой ред започва благоразумен ход, когато се обърне към Бога чрез духовно съзерцание и молитва”.

И още „разумното начало (на душата) окрилявай с четене, съзерцание и молитва”. По този начин, съзерцанието във всяко едно отношение е родствено на молитвата и се явява неин другар. Защото и едното, и другото са от природа присъща и подобаваща на умното, а по-добре е да кажем, от разумното начало на душеенергията и те са неразлъчни един от друг, ако умът се държи подобаващо и те един друг се  поддържат, разумното начало е здраво и се упражнява в безмълвие с информирано познание.

Затова и умът, който се моли без съзерцателни сили, отците считат за безкрила птица, доколкото той не е в състояние да се издигне към Бога с необходимия вид на умственото разположение, както (и не е в състояние) и съвършено да отстъпи от (всичко) земно и с цялата сила на душата да се приближи към небесните (вещи). Съгласно св. Максим „съзерцанието очиства ума, а пребиваването в молитва го поставя оголен пред Бога” – това е очевидно заради очистването (осъществявано) от съзерцанието, което умът не би могъл да получи, ако не се е стремил подобаващо към съзерцаването на Бога. Защото (св. Исаак Сирин) казва, че чистотата на ума се състои в откриването на тайнствата. След това, чистотата на ума е съвършенство в постигането на небесното съзерцание, движено отвъд чувствата от духовната сила на горния свят на неизброими чудеса. По тази причина съзерцателят се моли по някакъв възвишен способ, така че да очисти мисълта си благодарение на съзерцателното знание. И чрез тази чистота той без помощта (на чувственото) зрение да види Бога, доколкото това е достижимо и като се моли, да стане действително блажен.

6. За това, че „Бог е Дух и ония, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина” (Иоан 4:24)

„Бог е Дух – е казано (в Писанието), – и ония, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина” (Иоан 4:24). „Покланят” е в множествено число, а не в единствено – „покланя”. И това е напълно уместно, защото „иска  да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Приготвил „различни домове” (Иоан 14:2) за вечна наслада на тези, които ще бъдат оправдани от този, на Който „властта е на раменете Му” (Ис.9:6), Спасителят по преизобилието на Своето човеколюбие, разтварящ обятията Си за мъдри и немъдри, за немощни в мъдруването и още по-слаби в мисълта. След като Той, следователно подава на всички хора единствено спасителното, действащо на много места (πολυσχιδώς) и съвършено многообразно, очевидно, в съответствие с уменията и волевото желание  на всеки – и аз бих добавил, че в съответствие със силата и с особените умения (на човека), стремящ се към Бога и, както е казано, избрал служението на Бога. Защото се случва така, че поради отсъствието на наставник (човекът), дори и той по природа да е добър, търпи неудачи в достигането на съвършената Божия цел. А някои хора, дори имащи учител, опитен в Божествените и духовни неща, тяхната природна неспособност ги е възпрепятствала въз възхождането им към съвършенство. Само че и едните, и другите и говорейки общо и цялостно – всички, ако поискат, ще се поклонят на Бога „с Дух и истина” (Иоан 4:24), всеки в съответствие със своя ранг или така да кажем, със своята сила и с таланта, който човек е получил от Бога (има различни таланти). Затова, дори ако някой бидейки дори невежа, започне да  води своя живот по заповедите и по вярата и следва другите изпитани хора със смирение, то е очевидно, че такъв човек действително „с Дух и истина се покланя на Бога” (Иоан 4:24). Защото вярата е и Духа, защото тя ясно разсъждава за Бога и за предметите Божествени и незрими. Защото в Писанието е казано: „Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63). И не мисля, че някой би бил дотолкова неразумен, че да пожелае по някакъв начин да отдели прекрасните и боготворящи заповеди на Самата истина от истината. Точно така и този, който следва вярата, както е казано „с Дух и истина”, всячески се покланя на Отца Бога, а още повече се покланя с Дух и истина на Бога този, който учи другия на предмета на вярата, като се именува и деятелен (подвижник), и съзерцателен. А този, който е прилежен в познанието и Свещеното Писание, както подобава в следствие на това (познание) се съсредоточава върху Бога, като да изхожда от видимото и казаното, тоест от плътта, и възхожда към умопостигаемото, сиреч, към Духа, а след това стремително се издига към това, което е над ума, можем да кажем, над всяка истина – към Бога, и (тогава) по най-ясен начин „се покланя на Бога с Дух и истина”. А тези, които се занимават с псалмопение и молитва, ако познаят силата на словата на своите песнопения и молитви и ако се постараят да им се уподобят, доколкото това е възможно, то такива всесъвършено „се покланят на Бога с Дух и истина”. Защото свещените изречения на псалмите и молитвите по очевиден начин в същността си са Дух и истина. А човек, който събрано, тоест единообразно (ένοειδως) и без участието на чувствените очи, с явното причастие и порив на Духа, представя Бога (единствено) в светлината на познанието, също се „покланя” при това по достатъчно възвишен начин „на Бога с Дух и истина”. Освен това и човекът, който отразява в себе си (като в огледало) светлината на славата и домостроителството Христови, доколкото това е възможно, и последващото от това чрез Христа изливане от Отца на действащия и утешаващия верните Дух, такъв също истински „се покланя на Бога с Дух и истина” в Христа Иисуса. (...)

15. За смирението и видението

Дивни са делата Ти Господи и душата ми изпада в удивление многократно преизпълнена с познание. И причината за издигането на ума става и най-височайши повод за смирение. Защото това, което безпределно възвишава душата, то и извънредно я смирява. Как начало на видението е смирението, а съвършенството на смирението е видението? Дори ако някой човек придобие цялата премъдрост на този свят, без смирение ще му бъде невъзможно да придобие високотворно видение. Казвам високотворно видение, за да го отлича от съзерцанието на езичниците, което не е било високотворно. А без такова видение за човека е невъзможно да се смири и „наведе глава като тръст” (Ис. 58:5).

О, неизречима премъдрост на Този, Който ни е създал така премъдро! Кой е в състояние да познае това, преди да е познал височайшето възнесение на скръбта, произтичащо от смирението, а след това преизобилието от смирение от височайшите (неща). Някой може да каже и за боговидния ум, че той е низходил, като едновременно се е възкачил и да прибави към това, че като се е възкачил, същевременно е снизходил (срв. Еф. 4:10).

Защото когато умът, който старателно е изучил всичко в смирение посредством благодатта, се оказва сред най-височайшия, то като се наслаждава и радва на това, което превишава думите като на нещо свое, тогава  се смирява повече от всички други. Затова и Давид казва: „Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо дигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мен работи” (Пс. 130:1). И човешкият ум съвсем справедливо в отговор на това може да каже и напълно противоположното: „Господи, нямаше да се смиря, нямаше да се сниша и нямаше да се нарека пръст и прах, ако не се беше възнесло моето сърце и не се бяха възнесли моите очи и не бях започнал да вървя своя път сред великото и чудното, което ме привишава. О, дивен Създателю и Царю! Ти изливаш моето изстъпление върху сърцето, когато постигам делото на Твоята премъдрост: ума, какъвто е бил създаден от Твоя премъдър промисъл” (срв. Пс. 130:2).

Превод: В. Каравълчев

По: Преподобнейшего отца нашего Каллиста Ангеликуда главы* (фрагменты) (пер. Д. А. Поспелов, О. А. Родионова), В: Антология Восточно Християнской богословской мысли – ортодоксия и гетеродоксия, т. 2, РХГА – Москва – С. Петербург, 2009, с. 623-630.

Публикувано в сп. Християнство и култура, бр. 80, 2013.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xqfyk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душата, която истински обича Бога и Христа, дори да извърши десет хиляди праведни дела, смята, че не е извършила нищо, поради неутолимия си стремеж към Бога.
Св. Макарий Велики