Тръгнах рано на един от Богородичните празници. Службата още не беше започнала. Стоях изпълнена с очакване. Дойдоха и другите жени. Те преди службата бяха отвън и приготвяха курбана. След това запяха. Селски жени, отрудени и обикновени, каквито има навсякъде по селата. Чистите им гласове и светлата им радост издигаха във висините душите и сърцата на нас, останалите, които също пеехме, където и колкото можехме. Имаше синхрон и обич между тях, свещеника и останалите. Това беше църквата, „събранието в Господа”. Всички сърца бяха като едно, преливащо от любов. Те бяха заоблените камъни, изграждащи тялото на Църквата. Но най-силното преживяване за мен настъпи, когато жените в края на службата извадиха по един лист и запяха „Чистая Дево, Владичице...” Изведнъж от някаква неподозирана дълбочина в мен изригна необуздано, разтърсващо чувство на състрадание, разкаяние, непоносимост към грозотата и мърсотията в мен. И не само в мен. Такъв горък плач се мъчеше да си пробие път, че ако му бях дала възможност, щях да оплача целия свят и никога да не мога да спра. Забивах нокти в дланите си и се молех на Господа да издържа до вечерта, а след това обещавах да плача, ако трябва и цялата нощ. Стисках зъби и имах чувството, че вътрешностите ми се разкъсват. Усещането беше страшно, както при първата ми изповед, когато, ако не бях толкова млада, със сигурност щях да получа инфаркт.
Бог ме укрепи и не дадох воля на чувството, освен малкото, незабележими за другите, сълзи. С гласовете на пеещите жени в мен нахлуваше животът на всяка една от тях. Страховете, тъгата, униженията, разочарованията и единствената им надежда и упование в Богородица, пред която оставяха целия си живот. Те изпросваха от Чистата чистота и сили, за да оцелеят. И отдаваха на Божията Майка силната си любов и благодарност за това, че са майки, за малкото си светли мигове в клетата ни съсипана страна. На кого можеха да вярват тия жени, загубили всичките си други надежди, оказали се измамни? За семействата си бяха слугини, за обществото непотребни, забравени от всички и всичко освен от Бога.
На следващата година отидох още по-рано. Мислех си, че няма никой, понеже е рано. Но службата започна, а тях все ги нямаше. Свещеникът беше друг, съвсем млад. На клира мудно и тягостно пееха две момчета. От жените беше останала само една, тя продаваше свещи и се насилваше да бъде радостна заради Богородица, но тъгата извираше от очите й. Протяжното, безжизнено пеене на момчетата нямаше край. Едва дочаках края на Литургията. Нямаше „Чистая Дево...” Нямаше живот, нямаше нищо. Тогава разбрах, че няма значение, кой какъв е и колко е учил богословие. Ако човек не даде на Бога себе си изцяло, значи не е дал нищо. Може би затова жертвата на Каин не е приета благосклонно, за разлика от жертвата на Авел.
Момчетата сигурно ще се научат да пеят по-добре. Аз уча източно пеене и от учителя си знам, че настроението на песнопението зависи и от темпото на пеене. Така че това се научава. Но много по-важно е другото да се научи: как да отдаваме сърцето си на Бога. Това е най-скъпо платената и ценна наука. Тя се плаща само със сълзи и страдание. Има и по-щадящ начин: състраданието и милостта. За съжаление това не се преподава никъде в живота. Остава ни само да бъдем премазани от валяка на страданието, за да станем човешки същества в човешкия смисъл на думата.
Понеже винаги бързам, а никак не съм общителна, не попитах жената от свещите, къде са другите и какво се е случило. Реших, че може би готвят курбана зад църквата. Тръгнах си и мислех, че ще забравя за случилото се. Но оттогава толкова ми липсва това песнопение. Понякога го пеят в „Света Неделя”. И винаги от очите ми извират сълзи, колкото и да се старая да се контролирам. Сигурна съм, че освен „Достойно есть”, ангелите на небето пеят и „Чистая Дево, Владичице...”
Момчетата сигурно ще се научат да пеят по-добре. Аз уча източно пеене и от учителя си знам, че настроението на песнопението зависи и от темпото на пеене. Така че това се научава. Но много по-важно е другото да се научи: как да отдаваме сърцето си на Бога. Това е най-скъпо платената и ценна наука. Тя се плаща само със сълзи и страдание. Има и по-щадящ начин: състраданието и милостта. За съжаление това не се преподава никъде в живота. Остава ни само да бъдем премазани от валяка на страданието, за да станем човешки същества в човешкия смисъл на думата.
Понеже винаги бързам, а никак не съм общителна, не попитах жената от свещите, къде са другите и какво се е случило. Реших, че може би готвят курбана зад църквата. Тръгнах си и мислех, че ще забравя за случилото се. Но оттогава толкова ми липсва това песнопение. Понякога го пеят в „Света Неделя”. И винаги от очите ми извират сълзи, колкото и да се старая да се контролирам. Сигурна съм, че освен „Достойно есть”, ангелите на небето пеят и „Чистая Дево, Владичице...”
