Преди около две години бях на храмовия празник в едно село. В
църквата свещеникът служеше сам. Апостолското четиво чете жената, която
продаваше свещи. Освен мене в храма имаше още две жени, едната, от които с
двете си внучета. Другата жена не спря и за миг да говори. Когато бабата на
внучетата отклоняваше за малко вниманито си от нея, тя побутваше и заговаряше
децата. Захвана се и с мен, питайки ме
дали не съм от вилите. Бях възмутена от поведенито на тия жени и се учудвах
защо са си правили труда да месят погачи и толкова ли не могат да помълчат
малко, след като са решили да отидат на
службата. Питах се, не изпитват ли срам или жал към свещеника. А той така
служеше все едно, че това бе последната Литургия в живота му. Бях като ударена в
сърцето. Децата също не помръдваха и
усещаха, че това в момента е някакво
чудо, даже може с чистите си очи да виждаха и ангелите. Човешкият език е слаб,
за да описва благодатта. Доколкото можех да мисля в тия велики мигове, аз се
мъчех да си обясня как е възможно така вдъхновено и богоозарено да служи тоя
човек и как е възможно ония жени да не усещат нищо. Така ми се искаше да съм му
малко полезна, мислех си да попея, но той пееше толкова фалшиво, че ми беше
невъзможно да се включа, дори в ”Святий Боже...”
По едно време излезе навън. Върна се и продължи да служи по същия начин,
надхвърлящ човешките възможности. Беше крехък, нисичък, изнемощял и изобщо не
погледна с упрек или възмущение
говорещите жени. Той Служеше на Бога и друго за него нямаше значение или не
стигаше до съзнанието му. Понякога си мисля с малко страх за тоя свещеник, дали
това не е била наистина последната му Литургия. Той нямаше вид на човек от
нашия свят. В него имаше толкова много болка и милост и приемане на всичко.
Когато си тръгвах, жената, която продаваше свещи ми
благодари. Аз я питах за какво. Защото така хубаво... стояхте!След което и двете от сърце се посмяхме. Въпреки комичната
ситуация, аз с горчивина си мислех за това какъв народ сме, колко сме осакатени
от атеизма и чалгата, колко бездуховни сме и че си заслужаваме хала, на който
сме. Не стига, че на храмов празник двама човека са отишли, а и те не спряха да
говорят. Сърцето ме болеше за тоя свещеник, извадил лошия късмет да има такава
енория.
След това отидох на площада и си се заех с моите си дела. И
в един момент, оная жена от църквата стоеше пред мен и ми подаваше парче от
погачата. Аз благодарих и тъкмо щях да й
обърна внимание за поведението й в храма, когато тя плачейки на глас ми каза, че
внучето й го прегазили едни пияни, връщайки се от дискотека и, че раздава
за него. И аз разбрах защо тая жена не
можеше да спре да говори. Понякога при преживяване от такъв характер, за да
може човек да се самоубеди и самозалъже, че животът продължава, трябва да
говори. Чувайки гласа си, той си вярва, че е жив.
Ето това сигурно добрият свещеник е знаел. А аз го разбрах, защото
бях имала честта да присъствам на неговата Литургия!
