Литургично обновление в Православната църква днес

Когато се изхожда от факта, че литургичният живот на православните християни не е задоволителен, тоест, когато се констатира, че литургичните проблеми наистина съществуват, трябва да се установи кои лица са отговорни и задължени за тяхното разрешаване. Това, на първо място, е църковната йерархия. По какъв начин, тогава, йерархията трябва да реагира на този проблем? Тоест, кой се явява компетентен църковен авторитет за провеждането на тази реформа? От една страна се говори за необходимост от най-широко институционално, всеправославно, съборно или най-малкото поместно съборно регулиране на споменатите намеси в богослужебния живот. От друга страна се появяват локални литургични опити за обновление, тоест, намеси на епархийско (понякога на енорийско и манастирско) равнище. Тези опити дават плод, верните до голяма степен са удовлетворени от възможността за по-активно участие в богослуженията, така че те просто не могат да бъдат пренебрегвани повече и изискват общо разглеждане. Необходимо е този въпрос да бъде поставен в по-широк контекст и да се разреши по подходящ начин. Причината за това, разбира се, не лежи в изчерпаното еднообразие на богослужението, което, в интерес на истината, никога не е било идеал на православното християнство, а по-скоро на посттридентния римокатолицизъм. Още (Й.А.) Юнгман правилно е определил основния проблем, който скованото еднообразие носи на отделни, конкретни общности.

Строгата униформеност на литургичните книги, която въвежда Тридентният консилиум в цялото латинско християнство е предизвикала известно напрежение между изискването за еднообразност и местните нужди.

Литургичните форми, структури и образци, литургичните обичаи и духовността, с които човек се ражда, с които израства и които се срастват с него, се превръщат в неделима част от неговия опит и формират духовния му образ. Това предизвиква появяването на определени психологически бариери в установяването на необходимата критична дистанция по отношение на тях. Именно заради това, определен брой християни много бурно реагират дори и само при споменаването на възможни литургични реформи. Каливас е крайно реалистичен, когато отбелязва, че и обикновеното говорене за литургични промени и обновления е достатъчно да предизвика неприятно чувство при някои хора и дълбоко неудоволствие при други. Част от тази реакция е предизвикана от негативния опит, който са имали вследствие на някои литургични реформи, проведени в православния свят. Тук на първо място се има предвид появяването на старообредци след реформата на патриарх Никон и появата на старостилците в Гърция след преминаването към новия календар. От друга страна, нито личните психологически бариери, нито лошият опит от миналото (под въпрос е доколко са били правилни самите методи на провеждане на тези литургични реформи, а не те като такива) не са достатъчни причини, които биха показали литургичното обновление днес като ненужно Уважението, което изпитваме към някой свещен литургичен текст не би трябвало да ни отдалечи от обективното изследване на неговите вътрешни ограничения и недостатъци.

Литургичното обновление е необходимо и поради това, че е невъзможно да се достигне до общо оживяване на църковния живот, до по-активно и по-целесъобразно присъствие на Църквата в обществото, до нейното същинско влияние, ако това не е предхождано от обновяване на богослужебния живот. Защо? Защото именно в богослужението на Църквата и в нейната литургия се намира онова, което тя може и трябва да даде на света във времето, което е пред нас. Този принос се разглежда в религиозен, научен и културен план. Именно заради това следващото мнение на Йоан Зизиулас има почти програмно значение:

Православната църква трябва все повече да черпи от своя литургичен живот, практически от Евхаристията… Трябва по-често да внасяме литургията в дискусиите по новите проблеми на културата. За да постигнем това трябва първо да обърнем внимание на това как служим Евхаристията и как се молим. Литургичният обред не е само ритуал. Той е богословие и притежава дълбок екзистенциален смисъл. Още повече, трябва да тълкуваме литургията с екзистенциални термини. С други думи, необходима ни е литургична догматика или догматика, която се разбира и изразява литургично. Това да бъде нашият специфичен дар към света през XXI век.

Подхождайки към въпроса за евентуалното литургично обновление на първо място трябва да се освободим от големите, а и разпространени предразсъдъци, според които богослужебната ситуация в православните среди е идеална, богословски съвършеня чиста и правилна. На второ място, необходимо е да отхвърлим специфичната само-затвореност на една част от нас, православните - мнението, че православието няма какво да научи от другите среди. Необходимостта от диалог, в който не само се дава, но и приема, в който се научава и обогатява, в който се поучава, но и биваш поучен, е пътят към автентичната литургично обновление.

Следва въпросът за мотива за провеждането на литургично обновление. Той е ключов за нашето изследване, но и за самия живот на Църквата. Мотивите, които водят към литургично обновление са едновременно богословски и пастирски. От една страна се явява желанието за коригиране на неправилните литургични практики и съгласуването им със свещените истини на християнското догматично (= живително, спасително) учение. Това е желание, предизвикано именно от пастирския стремеж литургичните догмати да се направят по-живи и достъпни за верните. Църквата винаги на първо място се ангажира с живите хора, а не с консервация и съхранение на правилници и паметници. Зад пастирските мотиви не бива да се крият антропоцентричното и секуларизираното виждане на съвременния свят и на ролята на човека в него, както и небогословското овладяване и ръководене на душите, пастирската служба сведена до гола техника. Пастирският интерес към отношението лаик-богослужение отново почива на убеждението, на основния пастирски критерий, както го нарича отец Робърт Тафт, че богослужението на Църквата е създадено за целокупния народ, а не само за някои категории в него - затова е необходимо на всички да се даде възможност активно да участват в него.

След мотива преминаваме към въпроса за метода на провеждане на литургична реформа. Ясно е, че той представлява голяма отговорност и тежка задача. Процесът на литургично обновление би бил постепенен и би трябвало да премине през различни фази. Би започнал с цялостно запознаване с днешното състояние на нещата, тоест с богослужебния живот на Православните църкви, такъв, какъвто е днес. Това предполага познаване на начина на извършване на обредите (рубрицистика), тяхното историческо развитие и богословския им смисъл и значение. Едва след това биха последвали евентуални намеси в структурата на богослужението. Реформа могат да проведат само онези хора, които добре познават православното литургично-богословско предание и които са способни да различават важното от маловажното. Във всяко литургично движение богослужебният живот на първата Църква е поставен като пример и образец, като модел за активно участие на верните в публичното богослужение, но нито едно истинско възраждане не може да пренебрегне годините, които лежат между тази епоха и времето, в което живеем. То винаги трябва да се стреми да разбира ценността на онзи период, в който се случва и хармонично да го свърже с преоткритите ценности на древния модел. Познаването на фактите не е достатъчно. Нужна е вкорененост в молитвения живот на Църквата, молитвеност, литургичен дух, литургичен етос. Тук се преплитат научното и молитвеното. Критичният подход към формите и текстовете трябва да бъде съпроводен от молитва. Необходима е своеобразна молитвена критика. Трябва епиклетично да се отворим към Бога, за да се стигне до обновление по правилен начин.

Цялостното познаване на богослужението във формата, която има днес и познаването на неговото историческо развитие, тоест на процесите на възникване именно на такава форма, на предпоставките за това е пътят, който трябва да измине всяко желано обновление. Доброто познаване на историческото развитие на литургичния материал и литургичните практики е необходима предпоставка - conditio sine qua non – на всяка реформа и обновление на богослужебния живот на Църквата. Това посочват всички най-известни литургици на нашето време. Така, например, Бот изтъква, че днес, когато много се говори за литургичните реформи и адаптациите, повече от всякога е необходимо да си информиран за традиционната им история.

Изследването на историческото наследство е от решаващо значение за правилното реформиране на литургията и обновлението на литургичния живот. Затова Робърт Тафт пише:

Всички литургии са били предмет на изменения и реформи. Да реформираш не означава да се върнеш към някоя предишна употреба (подчертано от В.В.). Миналото ни дава възможност да получим крайно необходимото ни знание за това каква роля е имала дадена част от литургията и как се е стигнало до формирането на сегашното й състояние. Накратко: при реформирането миналото ни помага да разберем онова, което реформираме.

Най-важният въпрос на литургичното обновление, тоест на активното участие на верните в богослужението, е въпросът за честото причастяване. Това желание за по-интензивен литургичен живот, новият интерес към светотайнствената практика или евхаристийния глад, както още се нарича, желанието на верните по-често да се причестяват патриарх Павле нарича желание за достигане на пълната радост и смисъла на празника. Най-трагичният израз на спадането на активното участие на верните е намаляването на броя на причастяващите се – това е довело да там литургията да се превърне, както пише Василиадис, в най-добрия случай в символична реалност за духовно съзерцание, а в най-лошия: в безплоден ритуализъм.

Квантитативната полемика около светото причастие, която се изчерпва с въпроса колко често трябва да се причестяваме, говори за това, че светото причастие се възприема като отделен обект, като извор на святост, благословение, които човек приема според своето морално състояние, като награда за труда, който е вложил за изпълнението на Божиите заповеди и като помощ по пътя към по-нататъшното морално усъвършенстване. По този начин евхаристийният ритъм на Църквата отстъпва място на ритъма на индивидуалните нужди и концепции. Пристъпването към причестяване се разглежда индивидуалистично (меродавен е ритъмът на моралните върхове и падения), а самото причастие се разбира пиетично (като свят обект, който човек приема в себе си, където той започва да разлива благодат, да лекува, да въздига, да дава сили и т.н.).

Нещата с причастието всъщност стоят различно. Причастието, както казва епископ Атанасий Йевтич, преди всичко е участие в литургията. Според него то е немислимо извън литургията. Литургия е само когато се съберат хора и когато се извършва тайнството Евхаристия отначало докрай и ние се причастяваме в него. Причастието е онтологичен опит на участие в Бога, в божия живот, в единството на църковния живот. Заради това, въпросът за причастието в Евхаристията не е от второстепенна важност за тази или онази практика, която се пренася на наша почва, а съществен проблем на разбирането на църковния живот.

Общата величина на Евхаристията трябва да бъде открита наново. Причастието не бива да бъде израз на частна набожност. Във връзка с това трябва отново да се премислят проблемите на поста, изповедта и подготовката за причастие.

Това е необходимо особено поради това, че тези практики не само замъгляват църковното значение на Евхаристията, но и обезкуражават честото причастие и по този начин възпрепятстват и забавят духовния растеж и назидаването на верните.

Клирическите раздвоения, разцепването на църковния организъм на олтарно свещенство със специална благодат, която го освобождава от задължения, с които същевременно е натоварено царското свещенство и подобни теории трябва веднъж завинаги да бъдат оставени в миналото. По-голямата част от видовете и формите, изразите на богослужебния живот на Православната църква не съществуват като такива във всички детайли нито пък във всички конструктивни елементи на своя порядък от създаването си до днес. Всички до една са претърпели по-големи или по-малки, повече или по-малко значими промени, които са били насочени към усложняване на изворния, по-простия модел. Общият поглед към този феномен няма никакви квалификационно-оценъчни претенции. Усложняването не подразбира разваляне, но не винаги е и подобрение по своята същност.

Съществуват различни нива на предания втъкани в една богослужебна форма, която използваме днес. Тяхното влизане и привнасяне към изворната, исконната форма, тоест във варианта, който е съществувал, когато са й придадени новите изрази, са от различен произход и с различни предпоставки. Основната мотивация най-често е било желанието за качествено подобрение на богослужението, но то много често се е смесвало с незнание и грешки, с опити теологични позиции да се аргументират с богослужебен израз, със следване на духа на епохата и на литургичните решения на други Църкви. Затова тяхната преоценка и обновление в духа на богословието, преданието и пастирството е от голямо значение.

Авторът е презвитер, асистент в Православния богословски факултет в Белград

Текстът е част от студия, публикувана в сръбското православно списание ИСКОН.

Превод: Надежда Юрукова