Да се молиш с жестове

Жестомимичният език в богослужението е създаден и се създава в Русия много бързо. В Москва началото е поставено от протодякона на Новодевическия манастир отец Павел Трошинкин, който преди да бъде ръкоположен, работи като жестомимичен преводач. Той започва по молба на свои познати глухи да им разказва за църковното богослужение.

“На нашите глухи напълно им липсваха религиозни представи и знания за Църквата – разказва отец Павел. – Те практически не познаваха никакви евангелски образи, дори и библейски. Поради тази причина отначало започнахме да наблюдаваме заедно богослужението и да обяснявам какво се случва в храма, защо е необходимо това или онова действие, какво означава то. Нещо подобно на това, което пишат в брошурите “Първи стъпки в храма”.

За глухите зрителните подробности са от особено значение. Ние, чуващите, често не забелязваме отделните детайли, докато за нечуващите всичко се набива в очи, подобно на слепия, който чува всичко. Започвахме обясненията и така: – Ето, вижте, това е дякон. Той излиза от олтара. Разгледайте одеждата му.” И всички гледаха... Обяснявахме елементарни неща, отделни детайли на църковните одежди, защото те също са натоварени със смисъл. Ето например орарът на дякона – какво представлява, а при свещеника епитрахила – той пък за какво служи? Имаше много подобни нюанси.

Разказвах им още: има една удивителна книга – нарича се Евангелие. В него се говори за живота, делата и учението на Иисус Христос, Чието име навярно ви е познато. – А кой е Той? – питаха те... И така нататък, и така нататък...”

Скоро тези разяснения придобиват формата на занимания извън богослужението. Постепенно от разпокъсаните фрагменти започна да се сглобява една цялостна картина. Обясненията продължават.

“Например при фразата:  “С мир на Господа да се помолим” трябва да се поясни какво е това “мир” – в състояние на мир, с мирен дух. А какво е “да се помолим”? И така нататък. Налагаше се почти едновременно да се обясняват множество подобни моменти. Сега не мога да си спомня всички, но понякога по време на службата бях напълно изтощен, защото трябваше и да показвам необходимото с жестове, и да съобразявам отделни детайли, и да коментирам” – разказва отец Павел.

Когато се стига до обяснение на по-сложни текстове, му се налага да се подготвя у дома – да отработва с жестове определени думи. За да могат да изразят възможно по-точно смисъла на песнопенията, отец Павел и неговите помощници, в това число и бъдещият свещеник отец Андрей Горячев (на снимката), прибягват към различни преводи – руски, английски, гръцки, арабски. Те използват предимно вече съществуващи жестове. Да кажем например “благослови” показват с жест, чийто буквален превод на руски е “кажи браво”, като с жестове се обяснява новото значение на словосъчетанието. Но за някои понятия в езика на глухите просто нямало жестове. Предстояло те да бъдат измислени и изпробвани.

Отец Павел Трошинкин споделя: “Имаше случаи, в които трябваше да помислим сериозно. Ето, например, думата Богородица. Имаме обичайния жест “раждам”, с който изразяваме “роден съм”, “жената роди”. Но не е редно този жест да се показва по отношение на Дева Мария, защото се получава прекалено естествено, неуместно. Как тогава трябва да се каже? После видях американския жест – “to give birth” – “да родиш” (да дадеш живот, а след това показваш как младенецът лежи на ръце) и този жест много ми хареса. Съединихме го с думата Бог (международен жест, изразяващ се с повдигната и разтворена длан на дясната ръка). Сега глухите привикнаха към това означение и го използват. Вярно е, че жестът е сложен и поради тази причина не е съвсем съвършен, а нали всеки език се стреми към лаконичност. Времето ще покаже как ще се развие той.

Понякога самите глухи подсказват неочаквани решения. Например думата “православен”. Как да се покаже? Човек може да се прекръсти – “православен”. Но един глух ни посъветва “не трябва, не е правилно така”. И показва жестовете за “правилен” и “слава”. “Православен”. Наистина се получава по-добре, по-точно по смисъл.

Когато в енорията идваха нови хора, за тях отначало се грижеха онези, които вече бяха усвоили езика на богослужението: те стояха отстрани и им обясняваха всичко на езика на жестовете – един път, втори път. А след това “новият” вече сам започваше да разбира службата.”

Вяра от слушане
Църквата е училище на благочестието, на правилното почитане на Бога. Как да преценим кой в кой клас е на това училище? Отец Павел Трошинкин, например, разказва следната история: “Веднъж към мен се приближи наша възрастна енориашка и ми казва: „Как завиждаме на вашите глухи! – Как така им завиждате? – Ние виждаме, че по време на цялата служба вие правите само това да им обяснявате, да им и разказвате какво се случва! И на нас би ни се искало да разбираме!”

За глухите проблемът с разбирането веднага излиза на преден план. Отец Павел казва: „Ние се стремим да артикулираме на славянски, да показваме калкиращи жестове[1], с всички окончания: “уповахом”, а не “ние се уповаваме”, “на Тя”, а не “на Тебе”. После решихме да поясним: разбирате ли ни какво говорим? Глухите отговориха: много е красиво, много! Но е неразбираемо”.

Това беше сериозна опасност. На жестомимичните преводачи им е известно, че когато преводът е несполучлив, слушателите могат просто да се извърнат и да започнат да общуват с жестове помежду си. Проблемът е в това, че за разлика от слуховото възприятие зрението не дава възможност за отсяване на информацията. “Ако е казано нещо ново – продължава отец Павел – то трябва веднага да се обясни. Иначе “засяда” пред очите, а смисълът му липсва. Вярата иде от слушане (Рим. 10:17), а слушането при глухите е с очите.”  Ето защо отец Павел стига до извода, че трябва да превежда не формата, а смисъла, поради което жестовете не могат да бъдат нито славянски, нито руски, а са жестове сами по себе си.

Според отец Павел най-добре би било всяка църква да “проговаря” богослужението заедно с четеца, защото ако слушащите са призвани да славят Бога “с една уста”, то глухите са призвани да го правят с единни жестове. Тази мисъл е близка и на отец Андрей Горячев, изпълняващ функциите на настоятел на храма „Тихвинската икона на Божията майка” в Патриаршеското подворие на Симоновския манастир, където сега се използва калкиращ превод. “Винаги моля по време на богослужението нашите енориаши да повтарят с жестове думите на молитвата след четеца” казва той.

Опитът на Тихвинския храм показва, че службата не бива да бъде лишавана от “гласовата й част”, т.е. от богослужебните текстове на църковнославянски. А това означава, че е невъзможно да се премахне калкиращият превод. Според отец Андрей преводът, повтарящ църковнославянския текст, не е непреодолимо препятствие – в зависимост от степента на въцърковяване нараства и разбирането.

“При нашите глухи се увеличава словният запас, повишава се интелектуалното ниво. Променя се мирогледът, усилва се красотата на жестовия език, който те говорят във всекидневния живот. Много от нашите нечуващи четат у дома си молитви на църковнославянски и разбират църковнославянски фрази, обясняват с жестове правилно смисъла на написаното. И когато възникне въпросът на какъв език да четем и молим, нашите енориаши дават предимство на църковнославянския. Много от нечуващите, с които съм разговарял по този повод, казват, че църковнославянският е по-хармоничен. В него има такива думи, за които е невъзможно да се намери еквивалент в руския. Например почитането на иконата на Божията майка: “Ты бо точиши исцеления всем верою притекающим”. Ето да вземем тази дума “притекающим” – какъв еквивалент може да се приложи за нея? Жестът може да бъде и остава еквивалент на руската дума “прихождащи”, но артикулацията е “притекающим”. Важно е човек да разбира значението на думата. При подготовката за Божествената литургия ние обяснявахме фактически смисъла на всяка дума, която влиза в състава на чинопоследованието литургия, и самите нечуващи хора предлагаха свои жестове.”

- А колко време им е необходимо на новите хора, които идват при вас, да усвоят езика на богослужението?

- Ето какво е удивително. С отец Павел се трудихме около три години, за да съставим службата на Божествената литургия с жестове. И сега се оказва, че хората, които за първи път идват тук (а при нас идват много хора, и то не само от Русия, но и от Украйна, от Белорус, Молдавия, Киргизия), разбират онова, което се случва по време на литургията. Това особено ни радва и удивлява. На какво се дължи? Навярно ни се е удало да намерим онези жестове, които разкриват смисъла на богослужението в цялата му пълнота. Много нечуващи хора знаят цялата литургия наизуст. За разлика от нас, чуващите. И мога да поставя всеки от нашите енориаши да превежда с жестове Божествената литургия. Даже и тези, които са напълно глухи.

Мнозина ни казват: знаете, че вашата енория не е само за глухи. Вие сте енория и на чуващи. Хората, които идват в Църквата са длъжни да проходят във вярата чрез вашата енория. Ето защо при нас всяка дума от цялата Божествена литургия е отчетлива, ясна, понятна. Преминавайки обучението тук и разбирайки всяка дума от “Благословено е Царството ...” до отпуста “Амин”, нечуващият може да отиде в обикновен храм, където на новопосветения понякога му е трудно да разбере какво се пее и чете.