Обикновено считаме, че активните действащи лица в Църквата са църковнослужителите. Те служат, те участват, те говорят, проповядват, пеят. Миряните приемат, че са пасивната страна, слушатели, потребители на онова, което извършват клириците. Но всъщност всички ние – и духовници, и миряни заедно сме в лоното на Църквата. И в това лоно никой не присъства пасивно, никой не е потребител. Вековният опит и подход на Църквата към човека е като към активен участник. Ако той не усеща това, то и отношенията му с Христос са в застой, без взаимно движение един към друг. Целият богослужебен кръг на Църквата е изграден с идеята да ангажира и включи в църковния живот както свещенослужителите, така и миряните. И това участие не е формално – то е с ум, чувства и воля. Тази цялостна ангажираност на личността се засилва още повече с Великия пост, напомняйки за важността на този период за духовната промяна и възрастване на християнина. В това време Бог особено благоволи към духовните усилия на християните и очаква от всеки да разчупи религиозната си рутина. Великопостното богослужение спомага особено силно да преодолеем инерцията в духовния си живот и да погледнем по нов начин на отношенията си с Бога и ближните. Какъв е подходът на Църквата, за да ни ангажира в нейния богослужебен кръг?
Евангелските четива от въведителите недели към Великия пост привличат вниманието на християните с ярките образи, които представят. Началникът на митарите Закхей, който забравя служебното си и социално положение, се покачва върху смоковницата, за да зърне Христос. Човекът, който променя радикално своя живот след срещата със Спасителя. Поставен в началото на подготвителните седмици, той е пример и напомняне към нашата съвест: до къде стигнах аз в стремежа към служебно издигане, какво съм готов да жертвам за Христос: социален статус, финансова стабилност, душевен комфорт, съмнителни приятели. И тъкмо, когато ни се струва, че оценката, която правим на нашия християнски живот е доста добра и смятаме, че сме покрили основните изисквания за добър православен християнин, Църквата ни представя следващото неделното четиво - за Митаря и Фарисея. И сякаш чуваме себе си: "Благодаря ти, Господи, че не съм като този"… Премъдрите отци, подбрали и подредили евангелските четива, ни напомнят: докато се сравняваш с другите хора, а не с Бога, няма да напреднеш в духовния живот. Христос ни поставя мярката: Бъдете съвършени като Небесния ваш Отец. И неусетно ние се оказваме въвлечен в невидим диалог с Бога и сами със себе си. Къде съм аз спрямо Небесния Баща? Дали не съм в далечна земя, за да харча безцелно, дадените ми от Твореца богатства. Неделята на Блудния син ни разказва за онази далечна земя, далеч от бащиния дом, за безкрайната благост на Бога, който винаги е готов да приеме обратно разкаялия се и „дошъл в себе си” син…
Така Църквата ни ангажира и в началото на поста ни повежда към края на света – към Страшния съд, описан в евангелското четиво на Неделя Месопустна. Какво иска Бог от нас? Към какво да се стремя? Това са въпросите, които често си задават християните и на които сякаш не намират отговор: смирение, благочестие, търпение, послушание, слава, тихо благополучие, издигане в църковната йерархия…? Неделното четиво (Мат. 25:31-46) ни дава отговор. Спасителят иска най-лесното и същевременно най-труднопостижимото за нас нещо – да заобичаме ближния и то да го заобичаме така, че да виждаме в него самия Христос. Евангелското четиво за Страшния съд е изключително предизвикателство за християнина в началото на поста: да внимава. От ляво на Бога не са тези, които са мразили Христос, не са тези, които са Го отричали, които не са Го признавали. Там са тези, които не са Го разпознали в лицето на страдащия ближен, които заети със себе си, не са забелязали страданието на брата си: „Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?” (Мат. 25:44). Така се изостря нашето духовно внимание: Църквата не е място, в което се спасяват отделни индивиди. Тя е общност. Нашето спасение става в общността на другите, във връзка с другите, с тяхна помощ и заедно с тях. Ако нямаме усещането за другия човек, за неговата болка и потребности, ние не сме с Христос. Затова и преди да започне Великият пост Църквата директно ни призовава: „ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:15). Така Църквата не само привлича отделния човек за участие в благодатния църковен живот, но го приобщава към общността на вярващите, към общуване с ближите. Само в кръга на тази общност е възможно и общуването с Бога.
В навечерието на поста Църквата ни отправя още едно предпуреждение, напомня ни за приоритетите и целта на това начинание: постът е ограничаване на нашата грехопаднала природа, ограничаване на нашите страсти, но е и нашият опит да се приближим до Бога. Постът не е повод да „блеснем” с благочестие пред другите - подобно изкушение обезсмисля този подвиг и го превръща в театър: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:16-18).
И ето в началото на Великия пост християнинът вече е готов да поеме по пътя на подвига. И ако през последните седмици подходът на Църквата е бил постепенност – евангелските примери се дават от неделя до неделя, първо се спира употребата на месо, след седмица употребата на мляко, то с началото на поста "методиката" се променя. За една вечер обликът на храма се променя, одеждите на духовниците са черни, богослужението се изменя. Първата седмица на поста е време на усилна молитва. Дори най-заетите със служебни ангажименти миряни се стараят да участват в четенето на Великия покаен канон. С него дори хората от големите шумни градове се оказват ангажирани в аскетичния живот. Ежедневните грижи минават на заден план. Вечерното богослужение и четенето на канона става централното събитие на деня за християните през тази първа седмица на поста. Чрез Великия поканен канон, още в първите дни на поста Църквата ни представя друг поглед върху нашия подреден (според нас) живот: „Приближава, душо, краят приближава, а ти нехаеш и не се готвиш! Времето е кратко, стани! Съдията е вече при вратата! Времето на живота минава като сън, отлита като цвят. Защо ли се лутаме напразно? (Песен 4 от Великия покаен канон на св. Андрей Критски). Първата седмица задава тона на поста: разделени от грижи и светски ангажименти, хората сега се събират на вечерното богослужение, приоритетите се сменят, суетнята, амбициите се изтласкани назад от призива за освобождаване от бремето им: „Илия седна на колесницата на добродетелите някога и се издигаше към небесата, високо над земното. Ето, за неговия възход мисли, душо моя” (Песен 8). Духовното напрежение се повишава и човек се стяга, събира се в себе си. И сякаш е понесен в една определена посока – към Христос. Защото цялата подготовка, в която църковният богослужебен кръг ангажира човека, има точно тази цел – срещата с Христос, приобщаването с Тялото и Кръвта Христови.
Следващите седмици, тези на Великия пост, в богослужебно отношение са организирани около идеята за поддържане на това активно участие на миряните в богослужебния живот. Виждаме, че неделите на поста са посветени на отделни личности, които заедно с литургийните евангелски четива разкриват пред християните забележителни образи от църковната история: св. Григорий Палама, св. Йоан Лествичник, св. Мария Египетска. Примери на личности, които би следвало да вдъхновяват и мотивират християните да ги последват в нелекия им път към Бога.
И ето, вече сме на прага на Великия пост, „време благоприятно, време за покаяние”. Пред нас е периодът на поста – време на изпитание, но и време на радостно очакване. И както призовава стиховната стихира на Неделя Сиропустна, „да преминем голямата дълбочина на поста и да достигнем до тридневното възкресение на Господа”.
Вижте също: Урок-презентация на тема "Великият пост - време на подвиг"
Така Църквата ни ангажира и в началото на поста ни повежда към края на света – към Страшния съд, описан в евангелското четиво на Неделя Месопустна. Какво иска Бог от нас? Към какво да се стремя? Това са въпросите, които често си задават християните и на които сякаш не намират отговор: смирение, благочестие, търпение, послушание, слава, тихо благополучие, издигане в църковната йерархия…? Неделното четиво (Мат. 25:31-46) ни дава отговор. Спасителят иска най-лесното и същевременно най-труднопостижимото за нас нещо – да заобичаме ближния и то да го заобичаме така, че да виждаме в него самия Христос. Евангелското четиво за Страшния съд е изключително предизвикателство за християнина в началото на поста: да внимава. От ляво на Бога не са тези, които са мразили Христос, не са тези, които са Го отричали, които не са Го признавали. Там са тези, които не са Го разпознали в лицето на страдащия ближен, които заети със себе си, не са забелязали страданието на брата си: „Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?” (Мат. 25:44). Така се изостря нашето духовно внимание: Църквата не е място, в което се спасяват отделни индивиди. Тя е общност. Нашето спасение става в общността на другите, във връзка с другите, с тяхна помощ и заедно с тях. Ако нямаме усещането за другия човек, за неговата болка и потребности, ние не сме с Христос. Затова и преди да започне Великият пост Църквата директно ни призовава: „ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:15). Така Църквата не само привлича отделния човек за участие в благодатния църковен живот, но го приобщава към общността на вярващите, към общуване с ближите. Само в кръга на тази общност е възможно и общуването с Бога.
В навечерието на поста Църквата ни отправя още едно предпуреждение, напомня ни за приоритетите и целта на това начинание: постът е ограничаване на нашата грехопаднала природа, ограничаване на нашите страсти, но е и нашият опит да се приближим до Бога. Постът не е повод да „блеснем” с благочестие пред другите - подобно изкушение обезсмисля този подвиг и го превръща в театър: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:16-18).
И ето в началото на Великия пост християнинът вече е готов да поеме по пътя на подвига. И ако през последните седмици подходът на Църквата е бил постепенност – евангелските примери се дават от неделя до неделя, първо се спира употребата на месо, след седмица употребата на мляко, то с началото на поста "методиката" се променя. За една вечер обликът на храма се променя, одеждите на духовниците са черни, богослужението се изменя. Първата седмица на поста е време на усилна молитва. Дори най-заетите със служебни ангажименти миряни се стараят да участват в четенето на Великия покаен канон. С него дори хората от големите шумни градове се оказват ангажирани в аскетичния живот. Ежедневните грижи минават на заден план. Вечерното богослужение и четенето на канона става централното събитие на деня за християните през тази първа седмица на поста. Чрез Великия поканен канон, още в първите дни на поста Църквата ни представя друг поглед върху нашия подреден (според нас) живот: „Приближава, душо, краят приближава, а ти нехаеш и не се готвиш! Времето е кратко, стани! Съдията е вече при вратата! Времето на живота минава като сън, отлита като цвят. Защо ли се лутаме напразно? (Песен 4 от Великия покаен канон на св. Андрей Критски). Първата седмица задава тона на поста: разделени от грижи и светски ангажименти, хората сега се събират на вечерното богослужение, приоритетите се сменят, суетнята, амбициите се изтласкани назад от призива за освобождаване от бремето им: „Илия седна на колесницата на добродетелите някога и се издигаше към небесата, високо над земното. Ето, за неговия възход мисли, душо моя” (Песен 8). Духовното напрежение се повишава и човек се стяга, събира се в себе си. И сякаш е понесен в една определена посока – към Христос. Защото цялата подготовка, в която църковният богослужебен кръг ангажира човека, има точно тази цел – срещата с Христос, приобщаването с Тялото и Кръвта Христови.
Следващите седмици, тези на Великия пост, в богослужебно отношение са организирани около идеята за поддържане на това активно участие на миряните в богослужебния живот. Виждаме, че неделите на поста са посветени на отделни личности, които заедно с литургийните евангелски четива разкриват пред християните забележителни образи от църковната история: св. Григорий Палама, св. Йоан Лествичник, св. Мария Египетска. Примери на личности, които би следвало да вдъхновяват и мотивират християните да ги последват в нелекия им път към Бога.
И ето, вече сме на прага на Великия пост, „време благоприятно, време за покаяние”. Пред нас е периодът на поста – време на изпитание, но и време на радостно очакване. И както призовава стиховната стихира на Неделя Сиропустна, „да преминем голямата дълбочина на поста и да достигнем до тридневното възкресение на Господа”.
Вижте също: Урок-презентация на тема "Великият пост - време на подвиг"
