Разруши се стената, която ни отделяше от Бога, прибран е огненият меч и херувимът отстъпва от дървото на живота
В тези дни празнуваме Рождеството на Христос. Едно събитие, след което вече нищо не е същото. Нищо не е същото в живота на човечеството, нито дори в живота на вселената. Бог се облече в човешката природа, като я прие от девойката Мария – най-чистия плод, най-зрялото човешко същество, което дава хилядолетната педагогика на Бога към избрания еврейски народ.
Защо Бог си причинява това? Защо влиза в тази перипетия, която знае, че ще Му струва вкусването на смърт – най-противоположното нещо, несъвместимо с Бога, Който е източникът на живота?
Защото има цел. Движен от любовта Си към творението, Той иска да промени човека. За каква промяна обаче става дума? Да го направи по-мъдър, по-добър, да подобри живота на хората, да им даде ключа към постигането на едно по-добро общество? Нищо от това или по-скоро – не само това. Всичко това ще се придаде на човека (Мат. 6:33), ако приеме предложението на Бога да стане част от Неговото ново творение.
Целта на Бога е да направи човека, т. е. да направи нас способни да живеем във вечността. Нещо, което сега не можем и което очевидно се доказва от нашата смърт. Смъртта е доказателството, че човекът не може (или не трябва в този си вид) да живее вечно. Когато Църквата казва, че „отплатата за греха е смърт“ (Рим. 6:23), какво има предвид? Човекът е създаден от Бога с възможност за безсмъртие. Трагичният и фундаментален избор на първите хора ни отклонява от тази посока на развитие. Ние ставаме тленни. Смъртта се явява завършек на греха, защото няма как грехът да се увековечи и да живее вечно. Представете си един безсмъртен Нерон, Хитлер или Сталин… На човека, способен на зло, трябвало да се сложи предел. Един трагичен предел, който Бог не желае – пределът на смъртта.
Христос се ражда преди две хиляди години, за да поправи тази „грешка“ на първите хора. Ражда се като „нов Адам“, както се казва в песнопенията на Църквата. И от името на човечеството, като нов Адам, прави нов избор: избира пълното съгласие, хармонизиране на човешкото с божественото. Плодът на това хармонизиране или казано на езика на Църквата и Евангелието – плодът на пълното послушание на човека към Божията воля е това, че смъртта вече не е достатъчно силна, за да задържи Този, в Когото няма грях. И Христос възкръсва.
Плодът на Своята победа над смъртта Христос по мистичен начин съ-общава, т. е. предава чрез общение на всички хора, които станат част от Неговото дело и повярват в Богочовека.
Обърнете внимание – не в Неговото учение, а в Него. Апостолите многократно казват: ние проповядваме Христос Разпнатия (1 Кор. 1:23). Не учението на Христос (въпреки че очевидно проповядват това, което са чули от Него). Сърцевината обаче на това учение е Самият Христос и то – разпнат, т. е. сърцевината на проповедта е Бог, Който се е снижил, понизил Себе Си и станал човек. Въплътен Бог, Който е приел дори да умре с най-позорната за времето си смърт, за да се отъждестви с най-тежката участ на живеещите на земята: с тези, които са бедни, с тези, които са преследвани, с тези, които, прогонени, напускат родните си места, с тези, които са предадени от близките си. Дори с тези, които са убити от собствените си деца.
Такъв Бог е трудно да се проповядва. Такъв смирен Бог ние не искаме. Ние искаме с нас да е Бог на силите, Бог, Който върши чудеса, Който ще подчини враговете ни, Който ще покаже, че ние винаги сме прави, и Който ще направи и нас победители.
Затова евреите трудно са се вслушвали в тази проповед: за юдеите тя е била съблазън, а за езичниците – безумство и скандал (1 Кор. 1:23).
В Евангелието според Матей първата глава започва с родословието на Христос. Както е известно, това евангелие е писано на еврейски и е адресирано до евреите. Чете се винаги в Неделята преди Рождество Христово. Затова започва по този начин, за да убеди читателите, че се сбъдват пророчествата на Стария Завет, а именно – че Месия, Помазаникът, ще се роди от Давидовия род по мъжка линия и в същото време – от Девица.
Парадоксално, но не е имало значение дали старозаветните пророчества са се сбъдвали с неоспорима очевидност за съвременниците на Иисус Христос. Не е имало значение и колко и какви чудеса е вършил Христос, независимо че те са били именно знамения – знаци за Божието присъствие сред човешкия род. Нищо от всичко това не би могло да промени нагласата на човешкото сърце, когато то не иска да се променя. Един дълбок инстинкт на наследниците на Адам: да се скрият от Божия взор, дори когато знаят, че голотата им ги изобличава.
Раждайки се на земята, Бог се покрива с незримото наметало на смирението и така освобождава пространство за свободното самоопределяне на човека към Него. И тази деликатност на Бога обаче не променя обстоятелството, че Иисус Христос е бил съблазън за слушателите си – и като Личност, и като слово. „Трудно е учението Ти, кой може да го понесе?“, питат някои от учениците Му (Йоан 6:60). Толкова тежки са им се стрували думите на Иисус, че „мнозина от тях се върнаха и вече не ходеха с Него“ (Йоан 6:66).
В тази беседа ще търсим отговор на въпроса кое е било толкова трудно за възприемане от благочестивите хора на онази епоха – не само от фарисеите и законниците, за които знаем, че са се противели на Христовото слово, но и от онези, които са Го следвали, първоначално с въодушевление и готовност.
Онова, което съвременниците на Христос не са успели да разберат и приемат (а оттогава и до наши дни е все така), е обратната перспектива, която Христос задава на човека. Всички чудеса, които Той върши, всички Негови дела съдържат провокация и са предизвикателство към съвестта и към мисленето на слушащите Го.
Божествената логика влиза в неизбежен конфликт със земната, човешката логика, в която неизменно присъстват корист и изгода, желание за надмощие, за власт, за оцеляване винаги и неизменно в съревнование с другите.
Който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга (Марк 9:35).
Последните ще станат първи, а първите – последни (Мат. 20:16).
Не просто бедните, а нищите духом са най-ценни в Божиите очи.
Плачещите са блажени (Мат. 5:3).
Милостивият еретик, който не е познал Бога, е по-ценен и приет от Него, отколкото познаващият Закона правоверен.
Притчата за добрия самарянин (Лука 10:25-37) и още много случаи със самаряни, които Христос често дава за пример на събеседниците Си, слагат пръст в най-болезнената рана в душите на съвременниците Му, отнемат „мира“ им и ги карат да мислят отново и отново: кой греши? Дали те, стъпили върху здравата основа на „преданието“ и историческата гордост, или Онзи Чуден Непознат, Чиито думи стряскат, но и донасят до сърцата им един нов полъх, който сякаш не е от този свят?
Най-ясно обаче тази новата перспектива, този нов поглед към живота, който Христос задава на учениците Си, личи в притчата за Страшния съд. Ние се вписваме в Божия благ план за нашия свят, за спасението на човечеството, ако успеем да разпознаем във всеки един човек Божия лик.
„Животът и смъртта ни са от ближния“, казва св. Антоний Велики, а след него и стотици още свети отци говорят за този парадокс, който са познали като личен опит: техният път към Бога неизменно минава през прага на човека до тях. Бог е Троица и в Неговия непостижим план за спасението на човека също има троична тайна: човек не стига до Бога сам, каквито и подвизи на вярата да върши, а винаги заедно с някого другиго до него, който му е станал ближен.
Много трудно се преобръща мисленето ни в тази посока. Много трудно. Това е подвиг, в който е смисълът на църковната педагогика и на Божието възпитание. Оказва се, че ако си видял в лицето на най-малките, на най-убогите Иисус Христос, си способен да живееш във вечността. В тебе се е родил новият човек. Ти се чедо на новия Адам, Христов си. И вече не ти, а Христос живее в тебе (Гал. 2:20). Това е раждането свише, от Духа, раждането на новия човек (Йоан 3:7).
Кои са белезите на този обновен от Светия Дух човек, в когото вече обитава Сам Бог? Отговаря ни св. апостол Павел: „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание; против такива няма закон“ (Гал. 5:22).
Ако се вгледаме в житията на светците, колкото и стилизирани да са те, ще открием ясно признаците на това „преобърнато“ мислене, на божествената логика, която е победила човешката логика в живота на тези странни хора.
Особено силно това личи в житията на двама от най-известните „декемврийски“ светци – св. Николай и св. Спиридон. И двамата епископи на Църквата: единият в гр. Мира, а вторият – в гр. Тримитунда. Те остават в църковната памет обаче не заради принадлежността си към висшето йерархично служение в Църквата, нито заради участието си в богословските спорове на тяхната епоха – четвъртото столетие, а заради отношението си към хората. Тяхното служение като епископи на Църквата получава печата на истинността заради евангелския поглед към ближните, с които Бог ги е срещал в пастирския им път. И тъй като епископството предполага упражняване на власт, а всяка власт крие в себе си начатък на корист и насилие, Христос отделя толкова много време, за да изтръгне от умовете и сърцата на Своите апостоли отровното жило на властта като властничество, като егоистично налагане на собствената воля, като първенство и господаруване. Макар и толкова близо до Него, учениците упорито са продължавали да мислят по светски, според логиката на този свят, която свързва Божието благоволение с успеха, с победата, с първенството, с надмощието над враговете и упражняването на власт „в Божието име“. В сърцата им са отеквали думите Му: Онзи, който иска да бъде по-голям сред вас, нека бъде слуга на всички; и още: Аз съм сред вас като слуга, а не като онзи, който седи на трапезата. Но дори Божията близост не е била в състояние да „преобърне“ мисленето на апостолите и те са продължавали да спорят кой ще заеме по-предно място в идващото Божие царство (Марк 10:35-37).
Антидотът на отровата на светската власт, която няма място в Църквата, е чашата, от която пие Христос – чашата на служението на другите хора, която е винаги горчива, защото изисква саможертва и отказ от личния интерес и от егоизма.
„Знаете, че онези, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина…“ (Марк 10: 42-45).
Животът на двамата епископи – светци на Църквата, св. Николай и св. Спиридон, е чудесен повод да се вгледаме в делото на Светия Дух, Който преобръща мисленето на човека и го прави способен да разпознава във всеки ближен Божия образ. И двамата са пример за необяснимото за „този свят“ отхвърляне на властта като господство над другите и преобразявенето ѝ в евангелски дух – като грижа за „най-малките“, с които Христос се отъждестви.
Що за човек е бил св. Спиридон? Днес знаем, че е бил епископ на кипърския град Тримитунда. Участник в Първия вселенски събор, защитавал православната вяра от арианството. С това той напълно се вписва в стереотипа за светец: епископ, участник във вселенски събор, борец за православието срещу ересите. Няма как да не присъства в църковния календар. Всъщност Спиридон става светец преди да започне неговата „църковна кариера“. Годините, през които познава Бога като приятел, когато Христос заживява в него, той е овчар. Бил е семеен, имал е и дъщеря, чието име е запазено – Ирина. Млад остава вдовец, с невръстната си дъщеря. В тази болка не се ожесточава. Успява да преодолее шока – не се обижда на Бога, че е прибрал майката на детето му, докато той се старае с все сили да бъде Христов. В житието му пише, че именно през този период се превръща в утеха и опора за хората в градчето. Виждали в него баща, който е можел да утеши, да успокои всички. Само ранената от личната болка душа, която тази болка не е пречупила и не е направила да претръпне, т. е. да стане безчувствена, може да състрадава на другите. Да страда с тях, да се радва с тях. Сираците са виждали в него баща.
След смъртта на свещеника на селото Спиридон става свещеник. Хората са го поискали за свещеник, а после и за епископ. Ето как един овчар е станал пастир на словесните овце. Любовта му към хората ги е накарала да разпознаят в него пастира – този, който може да положи душата си за овцете. Този, който няма да властва над тях, а ще ги обича, както баща обича детето си, готов да положи дори душата си за своите приятели.
И той, както и св. Николай, епископът на Мира, е давал предимство на нуждите на малкия човек, на обикновения, а не на великите дела – на важните дела за Църквата, за градчето, за Божието дело. Много хора се опияняват, че служат на важна кауза и това им придава чувство за значимост и храни егоизма им. Не са малко и пастирите, които се опияняват от това, че са служители на Всемогъщия Бог и като такива са по-близко до Него от обикновените хора. В житията на св. Спиридон и св. Николай виждаме обратната перспектива. Евангелската перспектива: който служи на ближния, за когото нуждата на ближния е най-важна, той е най-близо до Бога, той е най-достоен да бъде служител на Всемогъщия. Всичко друго на църковното поприще „ще се придаде“ – и разрастването на местната църква, енория или епископия, и уреждането на отношенията с властта, и строежът на нови храмове, и организирането на църковни дейности, и защитата на православната вяра, дори чудотворството… Докато обратният път е невъзможен: за когото приоритет са „големите дела“, на него никога няма да му остане време да забележи „малкия човек“. Големите дела затова са големи, защото са трудоемки и заемат цялото време, грижи, вълнения, средства и сили на човека. Съвсем логично, за „частните случаи“ и за техните дребни проблеми не остава време. А и те не ни се струват записани в златните страници на църковната история. Каква горчива заблуда!… В паметта на Църквата остават онези, които са разпознали Христос не само в храмовите икони, но и в обикновените и съвсем невзрачни хора, за които Той умря.
Грижата за ближния, която започва от вниманието към нуждите му, е протиоотровата, която не ни позволява да се заразим с кваса на религиозното фарисейство. Тя ни държи вечно будни и не ни позволява да заспим в самодоволен религиозен сън. От тази нелицемерна грижа и искрен интерес към другия Бог ще вземе повод да разпали в сърцата ни истинска любов – както към Него Самия, така и към тези, които Той обикна.
Заради това дойде Бог на земята: да направи човека способен на такава любов към Бога и ближния. Не само да разбере, а със съществото си да изпита, че пътят към Бога минава през грижата за ближния. Защото как можеш да обичаш Бога, Когото не си видял, ако не обичаш човека до тебе, когото виждаш?!…
Откъс от беседа на тема „Животът на св. Спиридон в светлината на Христовото Рождество“, от онлайн-курса по катехизис към храм „Покров Богородичен“
