Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (65 Votes)
1_61.jpgВсички знаем днешното евангелско четиво за блудния син. Аз бих искал да го припомня, за да погледнем на него, бих казал, от една богословско-психологическа перспектива. Преди време публикувах едно изследване, озаглавено „Апофатичната етика на Православната църква”. Този текст завършва с притчата за блудния син. Това, което разбираме, бидейки в Църквата, е, че целият живот в нея е организиран като връзка, като отношения. Нямаме наръчник със задължения, които да определят нашия живот. Няма списък от безлични „трябва”. Разбира се, има хора, и това не е случайно, които имат именно такава представа за църковния живот – че Църквата е една поредица от „трябва” и още една от „не трябва”. За това често пъти сме виновни ние, клириците, а и миряните, че създаваме такова впечатление у хората. Животът в Църквата е една лична връзка. Днешната притча за блудния син ни е дадена, за да направи ясна тази истина по един изключителен начин. Тоест да стане ясно, че животът по Бога, връзката с Бога е напълно неопределима и изцяло лична, а животът на християнина е именно такава връзка, а не последователност от задължения, които трябва безлично да изпълни. Въпросът е много важен. Когато ми представят един списък от задължения, аз се чувствам засегнат, защото съм поставен в положението да бъда един и същ с всички останали. Ако отидете в някоя казарма, ще видите, че там има ред, правилник, който се спазва от всички – в този час ще излезеш, ще отидеш там, ще работиш, ще ядеш. Казармените правила важат за всички без изключение. Църквата обаче не е казарма.

В Църквата важат различни неща за всеки един. Зададена ни е общата рамка: „Обичайте се един друг”. Това „обичайте се един друг” не е заповед, която мога да изпълня тук и сега. Ако се опитам да я приложа сега спрямо моите врагове, най-вероятно ще се проваля, няма да успея. Мога обаче да стигна до определена степен. Това не е заповед от типа „Обичай враговете си, бе!” Как ще обичам враговете си? Аз мразя враговете си. Ако прочетете авва Доротей, ще видите колко степени има любовта към враговете. Първият стадий е да не допуснеш да бъдеш завладян от мисълта за отмъщение. Някой ти е направил нещо и ти почваш вътре в себе си да мислиш: „Сега ще му го върна, ще му покажа аз на него...” Срещаш го на пътя и започваш да го ругаеш. Още по-лошо е да направиш нещата, които мислиш. Това вече е варварство. Да мислиш в себе си за отмъщение, но да се въздържаш е втората степен. Следващата е да изповядаш помислите спрямо врага си и тогава започваш лека-полека да го разбираш, да виждаш проблемите му. „Направи, каквото направи, но може би не искаше да се случи точно това. Може би е бил обременен от нещо”. Така започва третият стадий на любовта към враговете. Все още не обича врага си, но започва да го разбира. По този начин започва лека-полека да се доближава до любовта. Има и пети, и десети стадий, докато стигнеш дотам, че за обща изненада можеш да дадеш на врага си и своя дом, за да живее там. Това обаче са степени. По същия начин е устроен и църковният пост – в него има степени.

Затова в деня на Съда Христос ще има толкова критерии, колкото са и хората. Не е един критерият. С молитвата е същото. Има хора, които са по-отдадени на молитвата от други. Един заляга повече на делата, друг на знанието. Това показва, че в Църквата, за щастие, има различия. Това е тайната на другостта, че сме различни. Бог промисля за спасението на човека, но не го изравнява. Ако искаше да да ни направи еднакви, щеше да бъде много лесно. За разлика от нас, които често пъти, когато мислим и общуваме с другите, ги уеднаквяваме – например, християнинът лесно осъжда. Една-две добродетели да има и започва да съди. Това е правило. Докато грешникът, който е потопен в злото, не съди лесно, защото вижда себе си и казва: „Е, как да го осъдя, като се гледам аз на какво дередже съм...” А християните какво правят? Постигат нещо и веднага започват „Виж този! Виж онзи!” Това означава, че християните не разбират как Господ гледа на човека. Защото Господ не постъпва по този начин. Не хвърля огън върху света, за да изгори злото. Някои стигат дори до безверие по този начин – защото Бог не е справедлив. Не, Бог не е справедлив. Не е справедлив, защото обича. Както не е справедлива майката, която обича детето си и не му въздава винаги заслуженото, защото го обича. Иска да му помогне. Такова е правосъдието на Бога. Авва Исаак казва: Правосъдието на Бога е любов. Той иска да оправдае теб, а не да оправдае Себе Си пред теб. Какво означава да оправдае теб? Оправдавам някого, който се намира в затруднено състояние. Той е нещастен. Бог гледа на нас като на нещастници. Дори, когато вършим зло. Да, дори когато вършим зло. Знаете ли колко хора вършат зло, без да са виновни за това, хиляди обстоятелства около тях има. Ти виждаш само престъпника. Не виждаш разрушеното семейство, авторитарната майка, лошото училище, не виждаш бедността, нещастието, за което ти също имаш вина. Защо си виновен и ти ли? Защото, когато минаваме покрай хора, които умират за една добра дума или за помощ, не сме ли виновни за злото около нас? Аз лично се чувствам виновен. Разказвам ви, за да знаете, че Бог вижда всеки един от нас по много различен начин. Все едно всеки човек е единствен. И съди по различен начин.

Притчата за блудния син е голям пример за тази лична връзка, която развива Бог. И забележете, това е връзка, в която Бог винаги е „губещият”. В своята връзка с мен Бог е решил, че ще бъде „губещият”. Накрая ще видим, че истинската любов има винаги тази черта – ако не решиш да си „губещият”, не може да обичаш истински. Докато не си го решил това, не може да обичаш истински. Възможно е да изпитваш силни чувства към някой или нещо, но не го обичаш истински. Не си готов да загубиш нещо. Какво да загубиш? Не зная какво – всеки има нещо свое, което може да жертва. Любовта има цена. А понякога цената е голяма. Нека се спрем сега върху самата притча, за да разберете това по-добре.

Представете си сцената – един стар баща и две деца. По-младият, който до този момент добре живее, идва един ден, облечен хубаво, носи пръстен – разбираме, че е син на богат баща, тоест не само живее добре, но има и своя собственост. Той отива при баща си и без да му каже благодаря ти за това, което си ми дал, благодаря ти, че ме подкрепяш, благодаря ти, че ме обичаш, иска от него парите, които му се полагат. Баща му би могъл да отговори: „Нещастнико, след като ми говориш така, нищо няма да ти дам!”.

Забележете, че баща му изпълнява желанието му, без да каже, например: „Ще ти дам това, което искаш, ако проявиш благодарност за стотиците благодения, които съм ти направил и ако изпълниш първо това, второ това, трето това...” Не, синът взема имуществото си и го пропилява в безпътен живот. Разпилява живота и парите си, живеейки в голямо безпътство. И така връзката между сина и бащата е прекъсната. Нито бащата прави някакви стъпки, например да му каже: „Ела, върни се”, нито пък синът има някаква връзка с баща си. Нито от страна на бащата се проявява някаква любов и загриженост, нито от страна на сина някакви угризения – нищо няма между тях. След като пропилява всичко, което има, синът изпада в недоимък. В един момент той „идва в себе си”. „Идва в себе си” би могло да означава, че се покайва. Да дойдеш в себе си обаче все още не е покаяние. Означава, че човек се сепва и казва: Почакай, кой бях и кой съм сега?! Това, което наричаме покаяние, е нещо друго. Покаяние означава да разбереш, че си наранил някого, че си извършил зло съзнателно и доброволно. Покаяние не е да кажеш, бях богат, а сега съм беден. Това е една констатация, едно признание на очевидното. Обърнете внимание на този момент, защото е много важен. Синът няма покаяние, той просто взема решение да се върне при баща си и да каже: „Татко, съгреших пред небето и пред тебе, и не съм достоен да бъда твой син”. За мен остава въпрос, на който Евангелието не отговаря, дали той върши това, защото действително го чувства, или защото иска да възстанови отношенията с баща си. Евангелието не ни казва, дали той наистина чувства това. Често пъти ние искаме да направим нещо, знаем, че трябва да го направим, но не го чувстваме. Ако беше умножил състоянието си и беше станал богат, би ли помислил някога да се върне при баща си и да признае, че е съгрешил пред него? Не мисля. Състоянието на сина е смесица от честолюбие и небрежност, но не е покаяние. И защо? Защото той все още не знае колко го обича баща му. Покаянието започва, след като разберем колко ни обича Бог.

В това смутено състояние, възможно и борейки се със себе си, синът се връща в бащиния дом. Тук виждаме чудото на бащата. Щом го вижда, той се затичва срещу него, предваря го и не го оставя да каже нищо. Тяхната среща е чудо, защото в нея не откриваме типичните черти на човешкото поведение. Не виждаме бащата да излиза притеснен, сдържан – той би имал правото да се държи така, да изчака обяснението на сина си, най-малкото, за да предпази сина си от повтарянето на същата грешка. „Поискай прошка! Ще се повтори ли същото?” По този начин бащата би получил психологическа увереност, че синът му наистина е взел решението да се върне. Вместо да направи това обаче, той просто го прегръща. Не иска нищо, не чува нищо, не очаква никакво обещание, а вместо това заповядва да му върнат първите одежди и пръстена, който носел, и да заколят угоеното теле, защото спечелихме това дете. Спечелихме ли това дете? Имаме ли гаранция, че то няма да направи същото? Кое ни дава такава увереност? Нищо. Искам да ви обясня, защото бащата е големият губещ. Защото Бог е любов, а любовта не търси своето. Аз самият като баща не бих могъл да постъпя така с децата си, това изисква голяма дълбочина. Аз бих казал: „Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли колко нощи не спах, колко страдах?” Но бащата от притчата не казва нищо от тези неща – той изчезва в своята любов.

И така синът се връща, бащата се радва, без да има никаква увереност, че синът се е върнал завинаги. Но сега идва другата му болка – другият син. Защо е болка, знаете ли? Защото и вторият син няма връзка с баща си. Както първият се наслаждавал на живота, взел имуществото си и си тръгнал, а другият стои вкъщи, но пак няма връзка с отца си. Не зная кое от двете е по-лошото. Щом вижда случилото се, той казва: Толкова години ти работя, (а не те обичам!) и не ми даде нито една коза да я изям с приятелите си. Какво показва с това? Първо, че в отношенията им няма любов и второ, че синът не е удовлетворен от това, което има. „Ти си лош и жесток човек, не ми даде дори малкото”, счита големият син. „Малкото, което исках, не ми го даде, а аз работя тук за теб”. Вижте колко неща излизат от една притча, която чуваме всяка година и я забравяме. Големият, благочестив, богобоязлив, човекът на Църквата няма връзка с Отца. Драмата на Бащата е, че има двама синове – един безбожен и един набожен, но нито един от тях няма връзка с Него. И страшното е, че Бащата няма трето дете. Нормално дете няма. Трябва да избира между безбожния и набожния лицемер. Вместо да каже на големия си син: „Какви глупости говориш, толкова години работиш тук, всичко тук е твое.” Вместо това бащата му казва: „Трябваше да се радваш. Ако ме обичаше, ако знаеше как мисля, ако знаеше кой съм аз, трябваше да се зарадваш, че намерихме малкия ти брат. Имаш отново брат!” Но той не иска брат. След като не иска баща, защо да иска брат. Как свършва притчата? Според мен драматично.

Първо, бащата си остава сам. Второ, синът се връща вкъщи, но никой не казва, дали ще остане. Ние всички нима не предаваме голямата любов на другия? Ако те обичат толкова много и без условия, ще направиш две неща: или ще останеш честен, или ще станеш магаре. И докато малкият син трябва да реши кое да избере, големият остава затворен в себе си, не обичайки нито брат си, нито баща си, а бащата, който няма трето дете, трябва да намери начин да накара двамата братя да говорят. И какво остава? Остава нелогичната любов на Бога, която предоставя място за всички, но ние не приемаме това предложение. Затова и светът ни е като ад. Не приемаме тази любов. Ако приемахме тази любов, щяхме да реагираме различно. Блудният син би казал: „Както баща ми даром ме прие, така и аз даром ще приема моя брат, нищо, че не се зарадва на завръщането ми”. А големият би казал: „Нищо не съм направил, а баща ми толкова ме обича. И аз ще обичам този измъчен мой брат, защото страда толкова много и сега се върна обратно и даже ще му дам една част от моето имущество”. Толкова е голямо величието на Бащата, и едновременно с това толкова безнадеждно е състоянието на братята. Цялата история на човечеството е доказателство, че тази притча няма хепи енд, тя завършва драматично – не стават всички приятели. Бащата обича даром, но не може да направи това, което мнозина биха искали, а именно да хване големия син за ухото и да му каже: „Я иди и обичай своя брат!” Ако направи това, ще разруши свободата му, ще го унищожи. Както правим и ние понякога с децата си. Караме ги да се извинят на брат си и те уплашени отиват. От страх да не ядат бой, се извиняват, но чувстваш, че извинението не е много сериозно и след малко започва отново кавгата. Бог не постъпва така. Състоянието на света, което виждаме, произтича от това, че Бог обича, но не принуждава. Хората, които имат в ума си представа за Църквата като казарма, се скандализират. И това не са само атеисти, но преди всичко вярващи хора. Слушай някои духовници от амвона, как плашат света с огън: Ще ви погуби Бог, ще ви унищожи... Е, трябва от теб да започне, ако реши да изгаря някого. Истината е, че всички ние горим. Не напредваме и затова се мъчим. Бог не е виновен за това, Той не е причина за злото. Той би бил причина за това, ако ни принуждаваше към добро с насилие. Защото тогава бихме въстанали. Затова отците казват, че адът не е от Бога. Бог ще възкреси всички, което и обеща при Възкресението си – всички ще възкръснат и ще имат вечността. Оттук започва изборът на всеки – имаш ли връзка с Бога, значи си в рая. А други ще виждат, но няма да участват в тези отношения, няма да имат връзка с Бога. И това е адът. Ако аз не искам да имам нещо общо с Бога, това за мен е ад. Защото виждам този живот, но не искам да участвам в него...

Превод: Златина Иванова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.