Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (30 Votes)
1_53.jpgНавлизаме в периода на триода. Започва трудното. Досега от празник на празник добре бяхме, сега да видим с трудното как ще се справим. Известна ви е притчата за фарисея и митаря, която разказва Господ. Двама души отидоха в храма да се помолят – един фарисеин и един митар. Фарисеят се изправил, уверен в себе си и се помолил: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лука 18:11). Вероятно и позата му е показвала голямата му самоувереност... Благодари на Бога и започва осъждането... Това е трагедията на човека. Според св. Максим Изповедник този човек няма никаква благодат върху себе си. Защото, който има дори следа от благодатта, не може да понесе да осъжда така хората. Дори да му кажат, че някой е блудник, той ще отговори: Е, да, но не целият му живот е блудство. Крадец е, да, но същевременно нещо в него има, нещо от Бога, това, което е извършил, не го изразява изцяло. Знайте, че Божият човек не отъждествява греха с грешника, злото със злия, неправдата с неправедния. Едно е грехът и неправдата, друго е грешникът. За грешника не знаем истината. За неправедния не знаем истината.

Това човеколюбие ни отличава от исляма. Там, щом видят злия веднага го наказват публично с отсичане на ръце, крака, уши и т.н. Затова виждате, че в Църквата всички епитимии са тайни. Ако отидете при духовника, няма да научи целият свят, цялата енория, че сте извършили убийство, пази Боже. Няма да разберат другите каква епитимия ще ви наложат, ако ви наложат. В Църквата няма публично назидание, няма наказание, в нея не работи осъждането. Да внимаваме, осъждането няма богословска основа. Може да кажеш някому: Как успя да направиш тези, да речем, 40 неща? Но казвайки това, имаш в себе си човеколюбие. И това човеколюбие е онова, което действа за поправянето на грешника. Неправедният кога може да се поправи, когато се отнасяш човеколюбиво с него, когато поставиш себе си по-ниско. Когато по някакъв начин пожелаеш да споделиш отговорността за злината му.

Достоевски беше писал в своите „Дневници”, че когато при царска Русия отвеждали осъдените в Сибир, идвали жените от селата и от милосърдие им носели храна, някоя и друга дреха, и по някоя Библия. И им казвали нещо потресаващо: Не сте виновни вие, обществото е виновно. Това е удивително утешение. С него започва покаянието, защото ако знаеш, че не само ти си виновен, ще стане начало на промяната ти. Ако няма благородно отношение, а клеймене, веднага се задейства човешкото самолюбие и човек започва да се защитава. Започва да се защитава и се вцепенява. Самозащитата понякога може да е много силна и затова да кажеш някому „Ти си виновен”, автоматично кара другия да каже „Не съм виновен”. Това „Ти си виновен” със сигурност и веднага кара човека да се защитава, защото по този начин сме устроени, по такъв мистичен начин действа нашето самолюбие. Тогава? Тогава ще трябва да намериш начин да споделиш вината за случилото се. Но ако направиш себе си поне малко съ-отговорен, ще се отнесеш по друг начин с човека, ще му говориш различно. Разбира се, ще му кажеш, че е виновен, но така, че признанието да изходи от него. Например, ще говориш за себе си, за своята грешка... Вижте старците колко внимателно и с какъв такт са изправяли грешките. Никога не удряха по главата. Никога не бяха директни. Но започваха заобиколно, с притчи, разказвайки за себе си: „Виж какво ми се случи преди време, защо трябваше да го правя...” И ти се трогваш и си казваш, какво става тук? Това уважение към свободата на човека е уважение към свободата, което самият Бог е вложил в нас. И Той е първият, който го зачита. Вижте как Бог се отнася с нас. Не те осъжда. Като съгрешиш, не те тръшка веднага болен, за да се съкрушиш и разкаеш. Защото уважава свободата, с която се покайвам и с която изграждам себе си. Никой не оформя характера си, защото много са го били. Страшно е, когато чувството за свобода на един цял народ се ограничи и той се задоволи с едно парченце земя и късче хляб... Човешкото достойнство трябва да се уважава.

И така фарисеят казва, не съм като този човек, който краде. Забележете, той е конкретен – не съм именно като този човек, тук, до мен. Не говори по принцип за хората, а конкретно за митаря до себе си. Сякаш е видял табела на гърдите му, където пише грабител. Откъде е знаел това, професията на митаря не го е правила автоматично грешник. Това е осъждането. И тогава започва да изброява добродетелите си, сякаш казва на Бога – напомням ти нещата, които съм направил, защото ги правя за себе си, а не за Теб и затова може да не си ги забелязал. А защо стоя пред Теб? Наистина, защо стоя пред Теб? Вижте, фарисеят не стои пред Бога, той стои пред себе си. Бог тук е само огледало. Тук няма Бог. Тайната на фарисея е, че той е бил атеист. Той използва Бога като огледало, за да се оглежда в Него и да казва: виж, колко съм хубав, какви добродетели имам. А митарят стоял далеч и не смеел дори да се приближи. И даже очите си не искал да вдигне нагоре. Защо не искал? Защото виждал Бога. А когато виждаш Бога, не искаш да го гледаш право в очите. Затова виждате, че Божиите хора не зяпат нагоре, наляво и надясно. Но удрял гърдите си и пише, че Бог го оправдал. Не казал нищо – нито какво направих, нито защо станах митар, защо ме направиха митар, системата е виновна... Нищо от тези неща не казал. „Аз съм грешен пред Теб. Аз лично съм грешният. Другото не ме интересува, ако търся оправдания, губя от погледа си Теб и идва огледалото. Няма да има Бог, а само аз и самолюбието ми в огледалото”. Това е чудното, че митарят обича Бога, а фарисеят - не. А фарисеят не обича Бога, защото не Го вижда. Той обича само себе си. И другите хора не обича, защото не можеш да обичаш хората, ако не обичаш Бога. Вижда само себе си и само себе си обича. Вижте големите революции, които не виждаха Бога. Какво беше съветският марксизъм? Една съвършена диктатура с номенклатура на върха. Къде е лицето на човека? Няма го – изчезна, защото изчезна лицето на Бога. В това общество лицето на човека се губи. И се губи толкова повече, колкото повече изчезва Божият образ. Забележете, че всички диктатори – и Сталин, и Хитлер, и Мусолини, които не са обичали да гледат лицето на Бога, не са обичали да гледат и човешкото лице. Защото тези две неща са свързани и Евангелието го показва, като ги свързва в една заповед: Обичай Бога и ближния си като себе си. Не са две заповеди, а една, защото ако не действа едното, другото също не е действено.

Погледнете светците. Св. Георги – кой е бил той? Някой комита, който внезапно е станал светец. Св. Георги е бил съвременник на времето си, войник при това. Какво покаяние е имал, какво съжаление за греховете, каква душевна болка, че се е удостоил да получи благодатта на светостта. Светецът има революционно присъствие. Срещата със светеца променя света, разтърсва, чрез него се проявява Бог тук и сега. Но ако няма покаяние, няма и среща с Бога. Думите никога не разкриват Бога. Само Светият Дух Го разкрива. Но Светият Дух действа само там, където има покаяние. Затова сега днес мнозина и с лекота говорят за богословие, за постпатристично богословие и какво ли още не, но отказват да влязат в процеса на покаянието, където се открива Светият Дух. Нужни са сълзите на митаря. Защото всички искат лесното, а богословите – търсят още по-лесното. Чак когато влезеш в този процес, ще разбереш отците. Че и по-далеч от тях ще стигнеш, ако ти стиска. Но разбери първо какво е това чудо, когато човек се обръща и вижда Бога и внезапно вижда невероятната светлина на Бога и невероятния мрак в себе си. Тогава започват истинските промени – отвътре навън. А не отвън навътре. Ако искаш външни промени, трябва всеки ден да променяш всичко наоколо си, а то веднага пак ще се разваля. Както казахме в началото, не е възможно с насилие да изграждаш човека.

Църквата дава едно себепознание, което е есхатологично. Това много добре е описано в Добротолюбието. Ако не научим как ни е създал Бог, няма да разберем как ни застигна грехът. Това е оптимистично – виждаш съвършенството и красотата, с която те е създал Бог. Първо ти показва красотата и след това ти показва грозотата и то в мярка. Това държи светците уравновесени – че първо са видели красотата на съществото си, а едва след това трагедията си. Епифаний Теодоропулос, когато отивахме на изповед при него, създаваше впечатлението, че и терористичен акт да изповядаш, няма да се стресне. Толкова беше свикнал със злото. Защо? Защото виждаше Бога. Само тогава може да издържиш злото. Защото иначе не издържаш. В Америка има един институт за лечение на свещеници, там имаше и православни – те бяха „изгорели”, именно изповядвайки. Тази многогодишна среща със злото в изповедта, с болката на хората, лека полека ги изтощава и душата му изгаря. Ако не вижда Тавор, ако няма мира – не издържа. И ще има самият той нужда от дългогодишна терапия. Виждал съм много такива хора, свещеници, които години бяха водили хората чрез изповедта, а накрая не бяха издържали.

И така виждаме, че чрез покаянието човек придобива връзка с Бога и едва тогава започва да придобива опит от Бога. Бог започва да чува молитвите ти. Преди това не знаем как да се молим – молитвите ни преди покаянието са болни, както и самите ние сме болни. Затова остават „във въздуха” и Бог не ги чува. Смири се и Бог ще те въздигне.

Човекът, който е грешен и знае това, няма да се изправи и да почне да вика срещу другия: „Ти, ти, ти!”. Ако отците викат от амвона: Грешници, вие там долу... – кой ще ги вземе насериозно? Ще им се подиграят всички. Отговорни сме всички. Защо? Защото и да не сме направили злото, сме имали желание за това. Обърнете внимание, грехът е сложно нещо. Грехът е в намерението, в желанието. Бог гледа намерението. Някой не е убил, но е искал – в очите на Бога е убиец. А друг не е искал, но е убил – за Бога не е убиец. И така, който се смирява, Бог ще го въздигне. И обратно – който иска да се издигне, да се смири.

Превод: Златина Каравълчева

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.