На Петдесетница празнуваме събитието на Църквата, но в нашата епоха не е лесно да се празнува този факт, защото тя има силно изразен антицърковен характер. Епохата ни е индивидуалистична и антагонистична, епоха, която насърчава нарцисизма в човека и в резултат от това създава предпоставките за откъсването му от другите и води до неговата изолация. Църковността, в противовес на това, е отражение на троичността на Бога, Който, като Бог на любовта, не би могъл, макар и Един, да бъде монада, защото трябва да обича някого другиго. Затова Бог е общност, общение, а Лицата, които участват в това общение, споделят всичко освен Своята идентичност, Своята ипостасност. Бог даде на човека, когото създаде по Свой образ и подобие, църковността, която за него е същото, каквото е троичността за Бога. С отдалечаването си от Бога обаче човекът променя Божията икона в себе си и замества църковността, т. е. основния белег на своята природа, изискващ единство с другите хора, с индивидуализма и нарцисизма, които го отвеждат до смъртта.
Христос, ставайки човек, възстановява човешката природа и така оживотворява отново църковността на човека и я прави реалност с основаването на Църквата. Следователно, Църквата не е администрация, организация или власт, а общност, съ-беседване, съ-ществуване, съ-участие, съ-биране, с-пътничество. Нито пък по презумпция е Църква събирането на хора в храма без връзка помежду им. В Църквата хората споделят с другите себе си, живота си, времето си, безпокойствата си, съзидателността си, радостта си, болката си, огорченията си, разочарованието си, надеждата си, вярата си. Няма Църква там, където всеки се грижи единствено за себе си, където всеки пази за себе си благата си, радостта си, силата си, вярата си, добродетелта си и не ги споделя с другите.
В Църквата, членовете на Църквата полагат постоянни усилия да преминат от състоянието на демоничен нарцисизъм в църковността, където се отразява троичността на Бога.
Ако в наши дни много хора воюват с Църквата като организация, това е главно защото днешният човек е ръководен от демоничен нарцисизъм и затова се страхува от църковността. Той може да говори често за справедливо разпределение на материалните блага, но без да споменава любовта. Под маската на материалното равенство крие страха, който изпитва, от самата възможност да сподели себе си с някого другиго. Затова се опитва да превърне и най-личните отношения във вид търговска връзка. Той желае материалното равенство да бъде зависимо, владяно и налагано от някаква безлична власт, за да се изключи изцяло елементът на личното участие, където съвременният човек ясно усеща трагичната си осакатеност. Хората обаче не могат да имат общение помежду си, единство, без да са единени с Този, Който е Общността, Общението, Единството. Не може да има истинска общност, без тя да е Църква и без тази общност да има за своя душа Духа на Бога. Без Божия Дух не може да има Църква. Духът на Бога „създава Църквата“ (стихира на вечерната на Петдесетница).
Събитието на Петдесетница, заедно с останалите неща, разкрива, че един от първите дарове на Светия Дух е възможността за общуване. Човекът, който има духа на Бога, може да говори и да разбира езика на ближния си, преодолявайки всяка пречка. Случаят с Вавилонската кула в това отношение е обратен на Петдесетница в Божието откровение. В него личи именно как човекът се превръща в идол за самия себе си и така губи духа на Бога, а заедно с това и възможността да говори и разбира езика на ближния си. Хаосът, който властва често в човешкото общуване, е резултат на човешкия грях. Бог не е направил хората „другоезични“. Ако човекът не беше съгрешил и не се беше лишил от благодатта, сега „цялата земя щеше да има едни уста и един глас“ (Св. Йоан Златоуст, Слово 34 върху 1 Кор.). Слабостта на човешкото общуване е плод на човешкия егоцентризъм. Тази трагична реалност е причина за най-мъчителната самота, която в крайна сметка причинява най-непоносимото мъчение за съвременния човек. Духът на Бога възстановява доверието и общуването между хората, защото не е Дух на антагонизма, а Дух на даруването. Човекът, който притежава Духа на Бога, не мисли, какво ще вземе от другия, а какво ще даде. Не вижда ближния си като съперник, а като съратник. Това е атмосфера на пълно доверие, която няма нужда от предпазливост и кодирани съобщения. Такава е била атмосферата на Петдесетница и затова тогава на всички е била дадена възможността да говорят и да разбират всички езици.
Христос е изпълнил обещанието Си и в деня на Петдесетница е изпратил на учениците Си Всесветия Дух. И Светият Дух е заживял в апостолите, в Църквата, а чрез тях и във всички, които отварят за Него вратата на душата си. Чрез Светия Дух „цялото творение“ се обновява, чрез Него „всяка душа се оживотворява“.
Дух Светий, светлина и живот,
извор на живот разумен.
Дух на премъдрост,
Дух на съзнание благ,
благоразумен, предвождащ,
очистващ прегрешенията.
Бог и обòжващ,
огън, от огъня изваждащ,
говорещ, действащ,
даровете разпределящ.
С Когото всичките пророци,
и Божии апостоли,
редом с мъчениците се увенчаха.
Шум непознат,
гледка непозната,
огън разпръскващи,
на дарове в преизобилие.
(Стихира за Петдесетница, гл. 4)
Превод: Златина Иванова
Стихири: Никола Антонов
Изображение: Миниатюра на Петдесетница от сирийски ръкопис от 586 г.
