Константинополският събор от 1351 г. ясно утвърждава опита и богословието на исихастите. Десет години преди това, през 1341 г. се провежда първият такъв събор, на който св. Григорий Паламà и неговите монаси-атонци представят Светогорския томос, за да изложат същността на своя опит и богословска аргументация срещу Варлаам. След това, през 1347 г., се провежда още един събор – срещу Акиндин. По това време Варлаам вече е кардинал и подема борба срещу исихасткото богословие.
И така, за богословския опит и оправданието на исихазма.
Исихазмът естествено не е ново явление. Исихазмът е молитвен живот, живот с любов и в същото време – светотайнствен, литургичен живот, в който след очистване от страстите човекът получава дълбок опит, възможност за съзерцаване на Божията слава и благодат. Това не е просто начин на подготовка за молитва, както в началото е мислел Варлаам и дори някои невежи монаси са обяснявали, че трябва да се притисне главата към гърдите, да се следи дишането и да се гледа в пъпа… Това са глупости, които още св. Григорий критикува.
Разбира се, необходима е добра концентрация, но това не е медитация. Не медитация, а вглъбяване в молитвата, така че умът да отиде в сърцето. Това е дълбината на човешкото битие. Както Спасителят е казал, „от сърцето излизат зли помисли“ (Мат. 15:19). Сърцето винаги се е смятало за център на волевия и чувствен живот, а умът е рационалният център на мисленето. Спасителят обаче е знаел какво казва, познавал е човека. И сърцето е много повече от чувствен или волеви център. Това е ядрото на човешкото битие. Когато Спасителят казва „блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8), това означава, че не само чувствата и волята, а целият човек е очистен. Това включва, разбира се, и човешкото тяло, дори физическото сърце.
Сърцето – това е целият човек. И затова, ако молитвата се извършва само с ума, тя ще е повърхностна. Ако обаче умът се съедини със сърцето, тогава ще може да функционира задълбочено. Такава е връзката между органите в психофизическия състав на човека. За това са говорели св. Григорий Паламà и отците-исихасти.
Има едно слово за молитвата, което се приписва на св. Симеон Нови Богослов, но не е негово. Там се казва: „просохи“ е внимание, а „просевхи“ е молитва. „Евхи“ е моление, молитва, а „прос-“ означава приближаване, като например „стъпвам“ и „пристъпвам“. Така е и в „просевхи“. А „просохи“ означава също и близост до нещо, внимание към нещо или към някого. Сега внимание, драги мои, това е нещо много важно в живота на човека. Св. Василий поправя гръцката мъдрост. В Делфи е било написано, уж пророчицата Пития го била казала: „Познай себе си“ (γνῶθι σεαυτόν). Сократ и учениците му са обичали да го повтарят. В едно свое слово обаче св. Василий казва, че човекът не може да познае себе си, а може да внимава върху себе си. Вместо „познай себе си“ св. Василий казва „внимавай върху себе си“.
Внимателният човек може да направи много повече за себе си, вътре в себе си – на първо място, той може да привлече Божието внимание, Божията любов, Божията благодат.
Св. Симеон Нови Богослов казва, че човек трябва да се подвизава, да се моли, да плаче, да се кае, да извършва подвизи, но при всичко това да съзнава, че не подвизите го спасяват, а вниманието, Божиите очи, които ни виждат в това разположение на духа, в това състояние. Той, Господ, ни спасява. С подвига си човекът просто показва, че иска спасение, и предоставя себе си за това, показва, че внимава за това. Подвигът се състои в това, да се молиш по-дълбоко в себе си, да бъдеш концентриран.
Падението на човека, между другото, се заключава в това, както казва св. Григорий Синаит, а св. Симеон Нови Богослов го е казал преди него, че човекът се е разконцентрирал: неговите чувства, мисли, воля, желания – всяко от тях е теглело тялото в своята посока. Благодатта е добър координатор. Благодатта на Светия Дух ни обединява, прави ни един човек. И действително, когато човек почувства дара Божи, получи го, веднага вътрешно става едно, единен. Така утвърждава исихазмът.
Цел или пълнота е явяването на благодатта Божия – човекът с цялото си битие не само да почувства това, но да го вкуси и дори да види това явяване. И исихастите са казвали: „Ние видяхме такава светлина, каквато апостолите на Тавор“. Те са казвали, че тази светлина е божествена, че тази светлина е божествена енергия, че нея можеш да я различиш, но тя не се отделя от Бога. Затова, когато идва божествената благодат, тогава идва Бог в Своето енергийно присъствие, защото същността е винаги същност на някого и същностната енергия също е енергия на някого, но тя е действие на неговата природа, на неговата същност. В това св. Григорий Паламà вече е изповядал пълнотата на триадологичното богословие.
Варлаам, като философ и последовател на Аристотел, е отричал и е казвал, че в Бога не може да се различават такива категории, защото битието на Бога е просто, „аплотис“ (простота), там няма никаква сложност, а това въвежда съставност. Св. Григорий Паламà отговаря много умно: а нима същността Божия и Неговите ипостаси са едно? Ние вярваме в три ипостаси и една същност. Нима това разделя Бога, нима това прави Бога сложен? Не, Бог си остава прост. Ако изповядваме Бога като триипостасен и всемогъщ, т. е. че Той има мощ, има енергия, сила, то с това не Му придаваме никаква съставност. Така св. Григорий е говорел с езика на богословското изповедание, а не с философския език. Вярата дава смисъл на думите!
И така, Варлаам е отричал каквото и да е различаване и още повече разделение в Бога, а е подчертавал само вечната простота. По неговите думи, светците там само ще се приобщават към Божията същност, а тук виждат само някаква създадена светлина и благодат като сътворен дар, като habitus, навик. Значи Бог сякаш създава пакетчета, кутийки и ги раздава на всеки, но вече е ясно, че тези пакетчета, дарове, нямат никаква връзка с Бога. По своята същност, по своето съдържание всичко това е външно, чуждо, създадено. Получава се така, че ние нямаме общение с Бога.
Например: една млада съпруга, невеста е доведена в дома, а мъжът ѝ не я вижда, не я забелязва, не я обича, не живее с нея, но всеки ден ѝ дава пакетчета, подаръци. Тя ще се побърка.
Така стигаме до най-важното. Какво е спасението? Това е единение с Бога, най-тясно и най-близко. Както Христос се е съединил повече от близко със семето Авраамово: „параплисиос“. „Плисион“ означава близо; „плисиос“ – това е нашият ближен. А „параплисиос“ – това е още повече, отколкото просто да се приближим до тялото и кръвта. Най-голяма близост на приобщаване ние получаваме, когато се причастяваме.
И така, ние се съединяваме с Бога. Но какво е това съединение? По същност? Тогава ние ще изчезнем, това ще бъде пантеизъм, а нас няма да ни има. Та нали Бог е толкова могъщ в Своята същност… Това ще е като да хвърлим троха хляб в огъня или капка вода в океана. Какво ще стане там с нея? Затова и съединение по същност няма. Съединение по ипостас в нашата природа е станало само в личността на Христос. Ние се съединяваме само с Божията енергия благодарение на ипостасното съединение на Христос. Той е дошъл при нас, Той е станал посредник, „меситис“. „Ходатай“ не е съвсем точно. Ходатаят „ходи“ между двама, аз така чувствам тази дума. „Посредник“ – това е този, който стои по средата между двама. А отците са казвали (например, св. Николай Кавàсила, от времето на св. Григорий Паламà), че това е като един, който взима други двама и ги съединява със себе си и те стават свързани и единни. Така и Христос е Посредник, който е съединил Бога и човека в едно.
Христос е разрушил стената на разделението (срв. Еф. 2:14) и Бог е станал човек – Богочовек. Значи, благодарение на Христовото ипостасно въчовечаване ние можем да се приобщим към божествената енергия, а тази енергия е и съдържанието на божествения живот.
Всяко битие, всяка твар има енергия. Дори в камъка има енергия на тежестта и силата. Всяко битие има качествени характеристики и ако тези характеристики бъдат премахнати, няма да остане нищо, това ще бъде същност-фикция. В този смисъл енергиите са способности, същността проявява с тяхна помощ своите действия.
Такава е онтологията на божествената енергия. Затова ние можем да се приобщаваме към божествения живот – живот, в който Бог живее. Божественото съдържание между Отец, Син и Свети Дух – това са радост, любов, светлина, блаженство… Към това ние се приобщаваме и, следователно, се приобщаваме към Бога.
Реалността на спасението – това е обòжението, това е общението с Бога, но реалното, а не интелектуалното, не душевното, не сантименталното. И ето, че Паламà има смелостта да каже, че когато човек се съединява с Бога в обòжението, не изчезва, а се прославя, Господ го изпълва с благодат и възобновява връзката Си с него. И когато Варлаам е заявил, че подвигът на човека трябва да е в придобиване на безстрастие-„апатия“, че трябва да умъртвява всички свои желания и да бъде спокоен, безстрастен, св. Григорий Паламà е отговорил: „Но това е мъртвец“.
Още св. Григорий е казал на Варлаам, че нашият подвиг не е в достигането на апатия, не е в това да се умъртви всичко, а всичко да се принася в „жива жертва“ на Бога. Необходимо е очистване и умъртвяване на страстните сили на душата и тялото, те трябва да бъдат обърнати към Бога: тези сили са дадени от Бога, за да живее човек с тях. И трябва да бъдат принесени като жива жертва, която пулсира с вечния живот.
Вижте какво тълкувание! Когато прочетох това, разбрах, защо православието винаги е жизнерадостно. Мнозина казват, че трябва да умъртвим себе си, да станем „мъртви“, но това едва ли може да стане. Когато в човека има благодат, това е невъзможно, благодатта дава живот. Ето, св. Игнатий Антиохийски отива да пострада – старец на почти осемдесет години – и казва: „Аз чувствам шума на живата вода, чувствам в себе си ромона на ручея, който казва: Ела при Отца“. И това е старец на осемдесет години! Ето какво е православието. Подвигът се състои не в умъртвяването, а в очистването от мъртвостта. Грехът – това е смъртност, тленност.
Св. Григорий Паламà казва: когато се постига обòжение, човек става безкраен, вечен, безсмъртен, но дори – в това той повтаря св. Максим – и безначален. Това е парадокс! Битието на човека има начало, а няма край – както лъчът в геометрията, който започва от една точка и отива в безкрайността. Но св. Григорий говори, че той става и безначален. Как е възможно това? Просто той влиза в течението на вечния божествен живот, така че човек, като влиза в него, се храни и живее с него, а този живот е безначален. В този смисъл обòжението – това е благодат, която човекът приема, „… и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).
Текстът е част от лекция, изнесена в Русия, в Сретенското висше православно училище през 2001 г.
Със съкращения
Превод: Полина Спирова
