Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
180px_Nicaea_icon.jpgПредназначението на светоотеческото богословие се състои в изложение истините на богооткровението така, както те могат да бъдат разбрани и приети, прилагайки ги към отделната епоха в динамиката на световната история.

Същността на светоотеческото богословие се явява осмислянето на променящата се реалност на земния всекидневен живот към изначалния замисъл на Твореца за света.

Пътят на светоотеческото богословие преминава през два възможни полюса на религиозното възприятие. Едната изкривена крайност е възгледът за развитието на света като забавна прищявка на Твореца, който може да бъде изразен чрез метафората “целият свят е театър, в който хората са актьори”, другата съблазън – е твърдата определеност на неподвижни, макар и справедливи правила, когато Бог се възприема по-скоро като принцип, отколкото като Личност. Отците възприемат процеса на развитие на света като “синергия на съдействието” на човечеството с Промисъла за него, а участта на личността – като диалог на Твореца с творението.

Основата на светоотеческото богословие е опитът. Убедителната дума “научено” означава, че съобщеното им се е разкрило, възприели са го в цялата пълнота на живота си, проверили са го, изпитали са го и може да бъде препоръчано на нас. В думата “научено” се крият трудът на подвига, сълзите на покаянието и крайната степен на потвърждаване опита на богообщението.

Ще се опитаме да формулираме основните фактори, които определят значимостта на традиционното светоотеческо богословие:

1) Изхождане от Св. Писание. Богословието на отците е вкоренено, израства и дава плодове от Божественото Откровение.

2) Одухотвореност и молитвеност. Основа на това обединение е идеята за връзката на създанието със Създателя. Става дума за висша степен на синергичност, отзивчивост към Промисъла, творчество, изливащо се от преизобилието на Благодатта. Класически образец тук е преамбюлcj от определенията на Вселенските събори: “Угодно бе на Светия Дух и нам...”

3) Църковност. Този признак се отнася не към йерархичността – позициите в Църквата, а към eвхаристийността. Истинското богословие е възможно за децата на Църквата, пристъпващи към Причастието – Тайнството на верните.

4) Приемственост. Тя се изразява в почтително отношение към просиялите в святост учители предшественици, продължение на техните идеи чрез разширяване, уточняване или грижливо поправяне. (Може би чрез думата “поправяне” авторът има предвид да се опитваме да “синхронизираме” идеите на отците с днешната реалност – бел. прев.)

5) Истинност. Чрез нея не декларираме непогрешимостта на съжденията, а признаваме правилността, пряко изразени по отношение към момента на времето ортодоксия и ортопраксия.

6) Насоченост. Истинското богословие не произлиза от щения, от “строго научен интерес”, от себелюбив стремеж да се заяви “нещо”. То винаги е отговор, който има своя адресат.

7) Учителност. Доброто, вдъхновяващо и ободряващо назидание, предназначено за предпазване, израстване, формиране и трансформиране (преображение) на учениците. Истинският учител винаги ще изхожда от преживения опит, а няма да предава механично теоретични системи, към които той самият е несъпричастен.

8) Съчетаване на благоговение и дръзновение. Строгост на вътрешната дисциплина, дълбина на смирението и осъзнаване границите на самия себе си, позволяващи кротко да спреш пред поставения предел; тактичност и чуждост към надменната фамилиарност. Заедно с това – смелост, настойчивост, мъжественост и последователност; отсъствие на страх при съмнения; упование на Благодатта, недопускане на инертност, устременост напред, “към горното”. Трепет пред истинската Светиня и разсичане сплетните на “лукавия”.

9) Красота. Светоотеческият подход неизменно е изразен във форми, съответстващи на висотата на изяществото и хармонията. Това съответствие между стила и съдържанието служи за адекватното приемане на учението – от изчерпателния афоризъм до възвишено-всеобхватната поема.

10) Откритост за продължение, незавършеност според принципа “донейде”, изразен от св. ап. Павел (1 Кор. 13:9). Покана за участие, което най-ясно е формулирано в “Амфилохиите” на св. Фотий, заимствал мисълта за “загадката на богословието” от св. Григорий Нисийски, според когото “богословстването не е привилегия за избраници, а потенциал, заложен във всеки кръстен човек и ние сме призвани да се вглъбим в тази загадка” (цит. по 1, с. 252).

Колко жалко е, че светоотеческите източници се изучават само от богословите професионалисти, когато те, в най-добрия случай, са драгоценна и благочестиво пазена реликва за онези, които апостолът нарича “царствено свещенство” – за нас. Разбира се, има причини за това, че съкровената им мъдрост не звучи в резонанс с днешната нагласа на душите ни – и издадените книги са с труден за разбиране език, и ние сме толкова безинициативни, забързани и разсеяни. Но някога трябва да започнем да се приближаваме към онова, което по предназначението си трябва да бъде открито – за четене, за въплъщение, за следване.

Разбиране за зрелостта на личността и психологията като наука

Размислите за значимостта на светоотеческия богословски подход предшестват съдържанието на настоящата статия, защото нейната задача е опит да се разбере онзи период от човешкото битие, за който толкова малко може да каже съвременната психология. Нашата цел не е синтезът на психологическите “инсайти” и светоотеческите “прозрения”, макар че съвпаденията, които ще се открият, няма да бъдат случайни. Надяваме се на това и не сме сами в убеждението си. Нали видният мислител Тейяр дьо Шарден смятал, че “всичко, което се издига, се съединява”, а светла му памет, о. Глеб Каледа обичаше да повтаря мнението на Фр. Бейкън, че единствено “малкото знание отдалечава от Бога, а задълбоченото – води към Него”. Стоейки далеч от прибързаната концептуализация, в тази статия ще направим няколко крачки в света на патристичното мислене, към извечната тайна на личността, към нейното развитие и призвание в придобиването на зрялост. Тръгвайки към това, ще се откажем от изкушението на толкова популярното днес (чрез поп психологията и поп религиозността) синкретично обединение на разнородни феномени, а ще се стремим към подкрепата и вдъхновението на онези, чието “сърце се смущава, докато не се успокои в Бога” (бл. Августин).

Психологията, като наука за душевната дейност на човека, се явява връстница на сегашния етап от световната история, който се характеризира с ускорен технологически прогрес и тенденция към функционален антропоцентризъм. Особеност на съвременната цивилизация е, че човекът, използвайки немислими досега материални възможности, заплаща за това, превръщайки се в част от системата, и губи, в една или в друга степен, собствената си уникалност. Онова, което за човека е дар свише, а именно индивидуалната неповторимост, обуславяща безусловната ценност на всяка личност за нейния Творец, се развива в периода на достигане от човека на телесна и душевна зрялост.

В тази статия ще се замислим как протича човешкият живот. Както ще се убедим, съвременната научна психология, занимаваща се с въпросите за развитието на личността, се спира на стадиите за достигане на личностна зрялост, и по-нататъшното им осмисляне се оказва перспективно в рамките на светоотеческия богословски подход. Тази приемственост на антропологичното познание се осъзнава от психолозите на нашето време и понякога техните изводи съвпадат с онова, което намираме в забравените от нас творения на светите отци. Ето само един пример. Съвременната гещалтпсихология е изградена върху тезиса: “Цялото е по-голямо от сумата на своите части.” И отново св. Григорий Нисийски  е споменат от прот. Йоан Майендорф в неговите “Лекции по светоотеческо богословие”. “С трактата “За сътворението на човека” можем да говорим за теоцентрична антропология, същност на която се явява това, че съвкупността от външните атрибути в цялост, не се оказва адекватна на личността” (10).    

Но разглеждайки по-отблизо съвременната психология, можем да обърнем внимание върху това, че голяма част от теоретичните изследвания се отнасят към описанието на ранните стадии от формирането на личността. Така за З. Фройд определящи за по-нататъшното съществуване се оказват първите пет години от живота. Съгласно “класика” на “психологията на развитието”, Ж. Пиаже, когнитивното развитие завършва в юношеския период. От осемте стадия на жизнения цикъл, отбелязанн от Е. Ериксън, само три протичат в зряла възраст, останалите описват динамиката на личността до 20-годишна възраст. Още “по-надълбоко” като че отиват представителите на най-новите направления в своите психотерапевтични методики, опитвайки се да възпроизведат “първия вик” на раждащото се дете или дори вътреутробното развитие на плода (трансперсоналната психология).

Нека се опитаме да съпоставим тези подходи със светоотеческото учение. У св. Григорий Нисийски, първия от отците, който детайлно разглежда онова, което сега наричаме “антропология”, четем: “Създателят ни е призвал не да останем зародиши и целта на нашата природа не е младенческото състояние, нито последващите го възрасти, в които последователно се “обличаме”, но това е само част от пътя, а целта и пределът е възстановяване на древното състояние. Това е време на очистване, освобождаване, изменение” (цит. по 2, с.176).   

Религиозно ориентираните психолози отбелязват това акцентиране на фундаменталните изследвания върху периода на детството, тоест онзи отрязък от битието на личността, когато в психиката на човека доминират общи с животните черти. В една монография, озаглавена “Психологията от християнска гледна точка”, авторът разглежда човешката личност както като притежаваща черти, сродяващи я с “животинското”, не познаващо греха на света, така и като причастна към образа Божий. Целта на човешкия живот той вижда в движението от първия към втория аспект на личностното битие (3). Това напълно хармонира със светоотеческата мисъл: “Бог е сътворил човека животно, получило повеля да стане бог – това са строгите думи на св. Василий Велики, на които се позовава св. Григорий Нисийски” (цит. по 4).

Да се запознаем сега с характеристиките, които определят личностната зрялост, според най-авторитетните психолози. Г. Олпърт описва като признаци на зрялата личност “доброто чувство за себе си” (самоосъзнаване), топлото отношение към другите, усещането за емоционална безопасност, себеприемането, реалистичните възгледи и наличието на интегрираща жизнена философия. Според Е. Фром зрелостта се характеризира с чувството за принадлежност, любов, самоценност, творчество, независимост    , себеидентичност и смисъл. В. Франкъл определя зрелостта като придобиване на смисъл на съществуването, а динамиката на личното израстване - като приемане на свободата и отговорността.

За да се придвижим напред в осъзнаването на “богословието на зрелостта”, нека да спрем за малко тук и да помислим каква полза може да принесе психологията при разумното й приемане.

В средите на родни специалисти, наричащи себе си “православни психолози и психотерапевти”, се долавя скрит или явен негативизъм към достиженията на психологията, особено на западната. В сборника статии, озаглавен “Из дневника на православния психиатър”, издаден през 1998 г., един от авторите патетично възкликва: “Ако царството Божие е безумие за Фройд, какво душеспасително може да даде на нас, православните, този безбожен човек? Отговорът е ясен. Нищо” (с. 27). С това колегата закрива всяка възможност за диалог със светските мислители. Подобен подход ни изглежда едностранен. Широко известен е случаят от живота (житието) на преп. Силуан Атонски, който учел злощастния мисионер да не отхвърля доброто, което съдържат вярванията на езичниците, на които той проповядвал. И св. ап. Павел, опитвайки се да достигне до сърцата на атиняните, открил “особената набожност” (Деян. 17:22), чрез която да успее “да спаси в краен случай някои” (1 Кор. 9:22). Виенският мислител З. Фройд открил на човечеството онова, което то не искало да знае за себе си. В неговото време и културна среда това била сексуалността, но ние разбираме, че не само за нея човек е склонен да си “затваря очите”. Блестящо описаният от Фройд феномен на репресията, когато личността потиска или отрича в себе си онова, с което не е съгласна нейната съвест, обогатява възприемането ни за самите себе си и за другите. Фройд преодолява онова, което изглежда очевидно и ни кара да се замислим върху скритите причини за нашите постъпки. Прецизно разработената от него концепция за “психологическите защити” разкрива цялата “хитрост” на човешкото съзнание, насочено към търсене на самооправдание. И прилагайки това в сферата на духовния живот, можем да предположим, че понякога стремежът към безусловно послушание е продиктуван единствено от страх за вземане на самостоятелни решения, че “благата прошка” е само “консервиране” на натрупаната обида, че затварянето на самия себе си в педантична ритуалност на практика се оказва страх от другите, от “чуждите” хора.

Истинската научна психология не претендира, че може да обясни всичко, което се случва с човека. Трезво мислещите учени винаги очертават границите на своето познание. И философът Макс Шелер в книгата си “За вечното в човека” пише: “В религията няма психични феномени. В случаите, когато ги има, става дума за бълнуване (безсмислица) или грешка. Онзи, който се опитва да изучава религията в цялата й истина и пълнота, не трябва да си мисли, че се занимава с психология на религията. С други думи, можем да кажем, че съвременната психология на религията се занимава с анормалните, патологичните явления в духовния живот”. Действително съвременната психология може да окаже съществена помощ в разпознаването на онова, което, поставяйки маската на религиозността, няма нищо общо с истинското богообщение. Тук не става дума за съзнателното лицемерие, престореното благочестие или често наблюдаваните случаи, когато прилагателното “православен” служи като средство за постигане на материални или политически привилегии. Истинската вяра не може да бъде средство за постигане на здраве, благосъстояние, политическо надмощие. Вярата е самата цел. Придобивайки вяра, човек се “изцелява”, става цялостен в онази степен, в която вярва, тоест принадлежи на Бога.

Съвременните психолози са извършили поредица от наблюдения, позволяващи да се отличи истинският (автентичният) духовен опит от псевдодуховността. В основата на псевдодуховността може да стои обичайната леност да се занимаваме с всекидневните си дейности, болезнено депресивното чувство за вина, мазохизмът, инфантилизмът, агресията, стремежът към себеутвърждаване за сметка на другите. Вярата става “неистинска”, когато съзнателно или скрито започнем да делим хората на свои и “не от нашия дух”, когато ни се струва, че сме посветени в недостъпни за другите понятия, когато се стремим да променяме хората според собствената ни “мярка”, отричайки тяхната своеобразност, когато високомерно “просвещаваме” новообърнатите, обяснявайки им как “правилно”, с дясната ръка да поставят свещите в храма. Свещениците понякога могат да проявяват неуважение, като предлагат опростени решения за многостранни проблеми, опирайки се на собствената си “харизма” и символичното звучене на архаични изрази, да препоръчват собствения си опит в качество на единствено спасителен, да забраняват съпружеските ласки като “взаимно ръкоблудство”.

Отново психологията ни учи колко деструктивно може да бъде абсолютизирането на относителното, и че от правилната интерпретация на текста, съответстваща на условията “тук и сега”, зависи адекватното му възприемане. Социалната психология се използва успешно за разпознаване на манипулации, приети в тоталитарните култове.

Психолозите точно и непресторено описват “еклисиологичните неврози”, “теопатологичните разстройства” и феномена на “религиозното пристрастяване към токсичната вяра”. Разсъждавайки, авторите на последната концепция я приравняват към наркотичната зависимост: “Вярата може да бъде наречена “токсична”, когато някой използва Бога или религията за постигане на изгода, власт, удоволствие или престиж. Могат да бъдат обособени следните разновидности на “токсичната вяра”:

1) Компулсивна религиозна активност – обусловена от чувство за вина или от желание да се придобие особено разположение в очите на Бога. Хората с подобна форма на религиозност действително работят усърдно, но са склонни да вярват, че Бог ще им въздаде повече, отколкото на другите. 2) Пасивност - вместо да действат сами, хората с подобна вяра се молят за чудо. Те свалят цялата отговорност от себе си. Очакват Бог да направи онова, което Той е установил да свършат те. 3) Егоцентризъм – пренебрегвайки завета на Христа “паси Моите агънца”, хората с такава форма на религиозност не проявяват никакъв интерес към другите. За тях е важно единствено личното им спасение. Автентичната религиозна вяра се характеризира с това, че: 1) е ориентирана към Бога; 2) не е статична, постоянно нараства, защото не е възможно да обичаме Бога твърде много; 3) е съпроводена от уважение към собствената ни личност и към убежденията на другите; 4) е ориентирана към свободно служение; 5) обогатява човека; 6) е съпроводена от осъзнаване на собственото несъвършенство; 7) изхожда от вътрешни убеждения и се противопоставя на конформизма; 8) е ориентирана към топли междуличностни отношения; 9) се базира на личния опит на общение с Бога; 10) е антиномична и не се ръководи от принципите “или/или; ние/те; всичко/нищо”; 11) не осъжда; 12) се основава на реалността; 13) не носи функциите на защитен механизъм; 14) е преизпълнена с благоговение и любов” (5).

Авторитарно провъзгласявайки ненужността на каквото и да е друго освен явния грях, ние се отдръпваме от света – света, който съществува, който страда, който се надява. Ние забравяме своето предназначение, на висотата на което, по думите на един от подвижниците, “сме призвани да попълним числото на падналите ангели”. За това е нужно да достигнем степен на зрялост, която се определя от способността ни да надраснем себе си. Преодолявайки собствената си инертност, откриваме в собствените си дълбини все повече рани и, лекувайки ги с истинско покаяние, вървим. Нагоре или в дълбочина? Оказва се, че тези посоки съвпадат.
 
Превод: Радостина Ангелова

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xwrq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.