В тази епоха на превъзнасяне на “толерантността” над всички добродетели, идеята, че някой може да е искрен и в същото време искрено да греши, не е никак на мода. Нашата култура гръмко тръби, че относно сериозните богословски разногласия между искрени и открити християни не можело да има никакъв окончателен арбитър. А това никъде не личи по-явно, отколкото по отношение на ключовия проблем с авторитетите.
За едни върховният религиозен и богословски авторитет се представлява от Св. Писание, за други върховният авторитет е съсредоточен в определена църковна длъжност, докато за трети не съществува никакъв религиозен авторитет освен самите тях и единствено те решават в какво да вярват или не. Кой е твоят авторитет? Отговори на този въпрос, и ще разкриеш своя тип богословие.
Най-важното, на което искам да обърна внимание, е, че не трябва да даваме прибързани или елементарни отговори на въпроса за авторитета. Да се позоваваме единствено на Св. Писание, изобщо не отговаря на въпроса на кое от хилядите тълкувания на Св. Писание да вярваме. Да се позоваваме единствено на определена църковна длъжност или на група епископи, колкото и святи хора да са те, предполага изключването на собствения ни разум още на прага и риска да станем жертви на безскрупулни лидери. Нека погледнем истината в очите – историята помни моменти, когато и епископи са грешали, и такива, които са разчитали единствено на Св. Писание, а в действителност са изповядвали изопачено богословие.
Авторитетът на Тялото Христово е едновременно прост и изключително дълбок: Глава на Църквата е Иисус Христос. Авторитет на Църквата е Светият Дух, а отличителният белег на авторитета в Църквата е служенето, а не господаруването. Това е пътят, по който Църквата е била основана и в хода на историята до ден днешен той не е бил изгубван.
По-трудно обаче е да си отговорим как тази истина действа на практика в живота на християнската църква и в живота на отделните християни.
На първо място, авторитетът е дар, а не усмирителна риза. Христовият авторитет е не толкова в Неговите заповеди, колкото в любовта Му. Тъкмо Неговата безгранична любов и служението Му в полза на целия свят са карали през вековете и мъже, и жени да изоставят всичко заради Него. Авторитетът в Църквата е нещо повече от система от правила, на които се дължи подчинение, той представлява живот в любов и служение, който трябва да се следва и на който да се подражава.
Второ, авторитетът е въплътен. Авторитетът в Църквата никога не може да бъде редуциран до списък от юридически предписания или до книгите по канонично право. В лицето на Христос Бог не просто ни говори, Той дойде сред нас и живя в плът заедно с нас. Ако авторитетът ни ще е християнски, той трябва да бъде личностен. Няма ситуация, в която “правилата” да могат да заместят личното участие на водачите-служители, които се посвещават на другите.
И на последно място, авторитетът е практически. Прекалено много пъти християнската вяра е била свеждана до система от разпоредби, прилагани без оглед на реалния живот на реалните хора. В християнския авторитет Правдата и Милосърдието се прегръщат. Уникалното в християнския авторитет е, че покорството винаги се дава, но никога не може да се изисква.
Всички тези разсъждения за авторитета в Църквата водят до някои съвсем практически последствия. Това означава, че онези, които ръководят Църквата – нейните епископи и пастири, са предимно служители, а не господари. Те служат на Божия народ, за да изпълнят онова, което св. Павел пише на Ефесяните: “И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:11-13).
И най-накрая, този възглед върху християнския авторитет преобразява всяка област, в която упражняваме някакъв авторитет – от това как се отнасяме със съпругите си, до децата, подчинените ни и дори до непознатите.
Най-важното, на което искам да обърна внимание, е, че не трябва да даваме прибързани или елементарни отговори на въпроса за авторитета. Да се позоваваме единствено на Св. Писание, изобщо не отговаря на въпроса на кое от хилядите тълкувания на Св. Писание да вярваме. Да се позоваваме единствено на определена църковна длъжност или на група епископи, колкото и святи хора да са те, предполага изключването на собствения ни разум още на прага и риска да станем жертви на безскрупулни лидери. Нека погледнем истината в очите – историята помни моменти, когато и епископи са грешали, и такива, които са разчитали единствено на Св. Писание, а в действителност са изповядвали изопачено богословие.
Авторитетът на Тялото Христово е едновременно прост и изключително дълбок: Глава на Църквата е Иисус Христос. Авторитет на Църквата е Светият Дух, а отличителният белег на авторитета в Църквата е служенето, а не господаруването. Това е пътят, по който Църквата е била основана и в хода на историята до ден днешен той не е бил изгубван.
По-трудно обаче е да си отговорим как тази истина действа на практика в живота на християнската църква и в живота на отделните християни.
На първо място, авторитетът е дар, а не усмирителна риза. Христовият авторитет е не толкова в Неговите заповеди, колкото в любовта Му. Тъкмо Неговата безгранична любов и служението Му в полза на целия свят са карали през вековете и мъже, и жени да изоставят всичко заради Него. Авторитетът в Църквата е нещо повече от система от правила, на които се дължи подчинение, той представлява живот в любов и служение, който трябва да се следва и на който да се подражава.
Второ, авторитетът е въплътен. Авторитетът в Църквата никога не може да бъде редуциран до списък от юридически предписания или до книгите по канонично право. В лицето на Христос Бог не просто ни говори, Той дойде сред нас и живя в плът заедно с нас. Ако авторитетът ни ще е християнски, той трябва да бъде личностен. Няма ситуация, в която “правилата” да могат да заместят личното участие на водачите-служители, които се посвещават на другите.
И на последно място, авторитетът е практически. Прекалено много пъти християнската вяра е била свеждана до система от разпоредби, прилагани без оглед на реалния живот на реалните хора. В християнския авторитет Правдата и Милосърдието се прегръщат. Уникалното в християнския авторитет е, че покорството винаги се дава, но никога не може да се изисква.
Всички тези разсъждения за авторитета в Църквата водят до някои съвсем практически последствия. Това означава, че онези, които ръководят Църквата – нейните епископи и пастири, са предимно служители, а не господари. Те служат на Божия народ, за да изпълнят онова, което св. Павел пише на Ефесяните: “И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:11-13).
И най-накрая, този възглед върху християнския авторитет преобразява всяка област, в която упражняваме някакъв авторитет – от това как се отнасяме със съпругите си, до децата, подчинените ни и дори до непознатите.
Превод: Цветан Биюков
