Обръщение на Атинския архиепископ Йероним към гръцкия народ заради все повечето случаи на самоубийства.
Кризата, която измъчва страната ни вече няколко години, получи още едно трагично измерение. Увеличаването на самоубийствата – онези, които са известни, защото според специалистите броят им е много по-голям. Смятам, че неотменима част от моята отеческа мисия е да се обърна към вас и да ви кажа следното.
Психиатрите и психолозите твърдят, че отнемането на собствения живот се случва, когато човек загуби надежда, че нещо ще се промени. Когато се почувства безпомощен и неспособен да упражнява някакъв контрол върху събитията, които се струпват в живота му. Когато познавателният ти хоризонт се стеснява, т. е. променя се способността за мислене и така човек става неспособен да различи алтернативните решения. В същото време в решението за самоубийство съществува и моментът на обвинение и наказание за тези, които са довели нещата до това състояние. Свързва се също и с опита за символично възстановяване на ценността на някого, който се е чувствал неуспял в своята среда и неговата загуба го прави отново скъп и желан.
Тези психологически разяснения са ценни, защото ни позволяват да разберем сложността на мотивите, но те не изчерпват причините и динамиката на самоубийствата. В тяхната дълбочина можем да открием загубата на упование в Лицето на Бога, неуспехът на личната връзка с Него (ако въобще я е имало) или дори гняв срещу Него. Към един Бог, Който, нека не забравяме, стана човек не за да разреши житейските ни проблеми (не ни е обещавал такова нещо), а за да ни открие нови екзистенциални възможности и нов смисъл на живота. Смисъл, който да притежава силата да преодолява (и в крайна сметка да надмогва) самата безнадеждност и смърт. Затова и когато изучаваме живота на нашите светци, виждаме, че със своята вяра те не са разрешавали икономическите си затруднения, но вярата ги изпълвала с любов и небесна сила.
Не искам да се разпростирам по този въпрос, за да не се създаде погрешното впечатление, че осъждам строго онези, които прибягват към въпросния акт. Уважението към тяхната памет и любовта към уникалността на тяхната личност трябва да останат неизменни. В крайна сметка много малко са онези, чиято вяра остава ненакърнена и всички ние страдаме по отношение на връзката си с Бога, по различни начини всеки от нас. Имам обаче отговорността и задължението да говоря по този болезнен въпрос, за да предварим подобни опити и да се предотвратят и други загуби на божествения дар на живота.
Тук отговорността на средствата за масова информация и политиците е огромна. И това, понеже самоубийството поради икономическо затруднение никога не е достоен акт, както за съжаление се рекламира от определени журналистически среди и от някои политици. Бихме могли да го характеризираме като бягство от битката или неспособност да се осмислят последствията от това действие върху другите. Наистина, нашите близки винаги се нуждаят от нас, даже ако сме болни или инвалиди, както показват много житейски случаи. Нима самоубийците са търсели мнението и одобрението на своите любими хора, преди да извършат своята постъпка? Аргументът, че животът си е наш собствен и правим с него каквото искаме, не издържа, защото в човешката природа е дълбоко вкоренен принципът на взаимната подкрепа. Съпругът и съпругата вече не принадлежат на себе си, но на другия. Майката и бащата нямат право да правят със себе си каквото искат, но са длъжни заради децата си да запазят не само живота, но и здравето си. Накратко казано, всички сме неразделими членове от нашето общество, народ, човечество – качество, от което нямаме право да отстъпваме.
Ако войната е лоша и всички я избягваме, ако сме срещу абортите и евтаназията, ако осъждаме насилието и престъпността, това е просто, защото никой не е излишен. Ценността на човешката личност, както ни учат големите богослови и отци на църквата, е уникална и неповторима, просто защото всеки човек, даже най-пропадналият, разрушен и обезнадежден представлява икона на Бога, образ Божи и е предназначен за вечността.
Вече станалите повсеместни принципи на личната свобода и разполагане със самия себе си видимо не могат и не бива да се оспорват, това обаче, което трябва да се отбележи е, че те имат граници. Не е възможно да бъдат неограничени, когато, приложени по грешен начин, те предизвикват болка. Нашето безразличие за това дали една наша постъпка кара другите да страдат, й придава егоистичен характер и затова няма право да бъде възхвалявана, както някои необмислено вършат. В човешката природа е заложен стремежът за подражение – както за доброто, така и за лошото.
Искаме, следователно, да отправим призив към средствата за масова информация да избягват отразяването на случаи на самоубийства. А когато това е неминуемо, поне да не ги героизират. Заради всички онези, на чиято врата чука отчаянието, сме длъжни да кажем, че злините идват и си отиват.
С вяра в Бога (един Бог, Който не е някъде далеч от нас, но Който Сам позна болката), но и със скритите възможности, с които всеки от нас разполага, тези хора ще удържат своята победа и ще успеят да стигнат до момента, когато старото им желание да сложат край на живота си ще им изглежда кошмарен сън, който за щастие е приключил. И за всички нас без изключение – християни, инославни, безразлични, атеисти – искам да кажа, че всяко самоубийство, дори и неуспешният опит, задължава всички ни с вината, че не сме могли да го предотвратим, защото нито сме разбрали за проблема на нашия брат, нито сме могли да разберем, кой има нужда от нашата подкрепа.
Всеки опит да се сложи край на един живот е рана в сърцето на нашата култура и на нашия така наречен прогрес, който се изчерпва с научните и технологични триумфи, но доведе до замразяването на любовта в сърцата ни.
Превод: Златина Иванова
