Епископ Иларион (Алфеев): Църквата, културата и изкуството имат общо поле на действие

Основната цел на книгата е да представи православието като кохерентна система, която включва в себе си богословието, богослужението, църковното изкуство, социалната доктрина и нравствеността. Тоест да покаже, че православието не е просто един от „клоновете” на християнството, отличаващ се в едни или други аспекти от католицизма и протестантизма, но че по същността си то е начин на живот и начин на мислене, които са се изграждали в продължение на много столетия. Затова в книгата си непрекъснато се връщам към историята и проследявам корените на всички основни елементи на вероучението, представяйки ги в тяхното развитие. Например, ако разсъждавам за някой от догматите, се старая да покажа как той се е формирал в трудовете на древните отци на Църквата, на Вселенските събори. И когато пиша за иконата, за църковната музика, за храмовата архитектура, смятам, че е необходимо да направя макар и кратък исторически обзор на развитието им в православната традиция.

Първият том на книгата, който току-що излезе от печат, е посветен на историята, каноничното устройство и вероучението на Православната църква. Около една трета от тома е посветена на историята на Църквата, а най-обширният раздел (около 600 страници) представлява преглед на вероучението. В този раздел с максимална конкретност разглеждам всички основни догмати на Православната църква: за Бога, за Светата Троица, за Христос, за Църквата, за есхатологията. 

Вторият том, който вече е в издателството и който, надявам се, ще излезе през следващата година, е посветен на всичко, свързано с богослужението. В него се разглеждат теми като: храмовата архитектура, иконата, денонощното богослужение;  седмичния и годишния кръг, Божествената Литургия, тайнствата и обредите; църковното пеене. 

В началото смятах, че книгата ще бъде в два тома, но сега, когато вторият том е вече завършен, се оказа, че остана още много необхванат материал, засягащ етичното и социалното учение на Църквата; аскетиката и мистицизма; православието в диалога с другите християнски изповедания; в диалога със секуларизма и либерализма и т. н. Всичко това може би ще бъде включено в трети том, ако Господ благослови да го напиша. Но засега не съм пристъпил към подготвянето му и дори се страхувам да мисля за него; искам да си поема дъх. 

Книгата стана твърде обемна (първият й том е 840 страници, вторият вероятно ще бъде около 950) и не е създадена за бързо и лесно четене. Затова не зная към кого е насочена. Тя носи енциклопедичен характер, но въпреки това нейното изложение съдържа лични моменти, доколкото всяка тема пречупвам през самия себе си. Трябва да призная, че темите в книгата бяха толкова много и разнообразни, че лично за мен не всички бяха в еднаква степен вълнуващи. Някои раздели писах с по-голямо увлечение, други – с по-малко. Вероятно това ще се отрази на впечатленията, които книгата ще остави у читателя. 

Прот. Павел: С какво тази книга се различава от произведенията на други автори с подобно заглавие?

Еп. Иларион: Известни са ми три книги, озаглавени „Православието”. Това са съчиненията на Сергий Булгаков, на Павел Евдокимов и на Варнава (Беляев). Те са  ценни по своему, но всяка от тези книги вече е в значителна степен остаряла. Освен това съчиненията на Булгаков и на Евдокимов имат уводен и обзорен характер: темите, обсъждани в тях, не са разгледани в дълбочина, а много от важните аспекти на богословието изобщо не са засегнати. Изложението на материала във въпросните две книги носи явния отпечатък на вижданията на техните автори, които невинаги са в синхрон със светоотеческата традиция. Що се отнася до книгата на епископ Варнава (Беляев), тя както и другите произведения на този автор, е толкова своеобразна, че не е възможно да я възприемаме като надежден източник за сведения относно Православната църква. 

Написах книгата си не за да поправя нечии чужди грешки и да извърша свои. Преди всичко за самия мен беше предизвикателство да систематизирам онова, което зная за Православната църква и да допълня знанията си за нея. От 15-годишната ми възраст Църквата е главният смисъл на моя живот и темите, по които пиша, за мен не са  отвлечени понятия. Например Божествената Литургия за мен не е просто предмет на научно изследване: повече от 20 години стоя пред престола и за всички тези години съм натрупал опит, преживявания и идеи, свързани с богослужението, със значението на едни или други молитви. До голяма степен темата за православното богослужение, обсъждана в книгата, изхожда от личния ми опит. 

Същото се отнася и за църковното пеене, което чувам на клироса в храмовете на епархиите, които ръководя и в други храмове, където се налага да пребивавам и да служа; вие знаете, че не само слушам чужда музика, но и композирам своя. Това може да се каже и за иконите и фреските от различни епохи, които виждам в различни църкви (през последните две години взех непосредствено участие в зографисването на Свето-Николаевския събор във Виена). И, разбира се, църковните догмати, които предавам на хората посредством проповедите си или пред университетската катедра, или сам узнавам чрез творенията на светите отци – те също са част от моята богословска биография. 

Прот. Павел: В предисловието към книгата Ви Светейшият патриарх Алексий Втори изрази надежда, че тя ще бъде преведена на други езици. Лесно можем да предположим, че това ще бъдат преди всичко европейските езици... 

Еп. Иларион: Сега книгата се превежда на френски език. Вероятно ще бъде преведена и на английски. Но не съм убеден, че книга с такъв обем ще се окаже по силите на западния читател. На Запад не обичат дебелите книги, често самият аз поглеждам със страхопочитание към книги с такъв обем. При подготовката на френския превод реших да разделя първия том на две части: от два тома – ще се получат съответно четири; а от трите – шест. Не зная доколко търсено ще бъде в Западна Европа  подобно многотомно издание. Например книгата ми „Тайнството на вярата”, сравнително малка по обем, е издадена на английски, френски, немски, финландски, японски, унгарски и сръбски езици, а в Русия е преиздадена пет пъти. Сега се подготвят преводи на полски, македонски и италиански езици, а може би и други преводи, за които все още не зная. Една от тайните на популярността на тази книга – е в нейната краткост. 

Казват, че „краткостта е сестра на таланта”. А всяка следваща моя книга ми изглежда по-обемна от предишната. Но аз обичам да работя в крупни форми – това се отнася и за богословието, и за музиката. Трудно ми е да се изразя в рамките на журнална статия от три страници или в музикална пиеса от три минути: мисълта ми се нуждае от пространство, за да се разгърне. Моята композиция „Страсти по Матея” трае повече от час и половина, а „Рождественска оратория” – повече от час. Разбира се, всяко голямо произведение се състои от множество по-малки части: ораторията от отделни опуси, а книгата – от отделни глави.

Еп. Иларион: Културата и изкуството могат както да подпомогнат, така и да възпрепятстват спасението. Ако творчеството е посветено на Бога; ако творецът отдава силите си в служение на ближните; проповядва високи духовни идеали – неговата дейност може да е благоприятна почва не само за личното му спасение, но и за спасението на хиляди около него. Но ако цел на творчеството е утвърждаването на собственото „аз”; ако зад него стоят егоистични и користни цели; ако творецът с произведенията си проповядва антидуховни, антибожествени и антихуманни идеали, тогава дейността му може да се превърне в път към погибел и за самия него, и за околните. 

Известна е тезата на свещеник Павел Флоренски, че културата се ражда от култа. Може да се каже, че културата, откъсната от култа или противопоставяща се на култа (в най-широкия смисъл на думата), губи своето право да се нарича култура. Можем ли да назовем „култура” тази ужасна халтура, която непрекъснато ни залива от екрана? (В това понятие включвам не само музикалната халтура, но и сапунените сериали, и въобще всяко евтино изкуство, което е лишено не само от духовно, но и от естетическо съдържание). Истинското изкуство е онова изкуство, което пряко или косвено служи на Бога. Древните разпеви и руското иконографско наследство – са образци на културата, посветена на Бога. Музиката на Бах, която дори не е предназначена за нуждите на богослужението, също може да ни отведе към Бога. Това можем да кажем и за музиката на Бетовен и Брамс, която е способна да помогне за нравственото ни извисяване и духовното ни изграждане, което означава, че макар и непряко, тя също служи на Бога. 

Културата може да бъде носителка на християнското благовестие. В съветско време, когато религиозната литература беше недостъпна, хората узнаваха за Бога и за Църквата от произведенията на руските класици. Не беше възможно да се открият творенията на св. Исаак Сирин, но думите на стареца Зосима от „Братя Карамазови” оставаха достъпни. Руската литература, музика и живопис от ХІХ век, макар и светски по своя характер, са запазили дълбока вътрешна връзка с религиозните, с християнските си корени. Това е култура, съхранила връзките си с изначалната си култова основа. И в продължение на цялата съветска епоха руската култура от ХІХ век изпълняваше онази мисия, която в обичайни условия би следвало да изпълнява Църквата.

Сега, когато гоненията се прекратиха, когато Църквата е свободна да проповядва, пред нейната мисия не съществуват никакви препятствия. Онази стена, която беше изкуствено издигната в съветско време – между Църквата и културата – вече е разрушена. И служителите на Църквата могат да се възползват от възможността, заедно с дейците на културата да просвещават народа. Църквата, културата и изкуството имат общо поле на действие и единна просветителска задача. Колкото по-скоро всички  осъзнаем това, толкова по-добре. 

Еп. Иларион: Интерес към православното богословие на Запад съществува, особено в католическите, в известна степен и в протестантските, дори в нецърковните среди. Не може да се каже, че е налице масово увлечение към православието, но има хора, които се интересуват от него; четат произведенията на православни богослови. Разбира се, като цяло на Запад се докосват до руското православие чрез трудовете на богословите от така наречената „парижка школа” – Флоровски, Лоски, Шмеман, Майендорф. Но Западът има и „свои” големи православни богослови като Жан-Клод Ларше във Франция, свещеник Андрю Лаут в Англия, свещеник Джон Беър в Америка. Всеки от тях чрез изследванията си в областта на светоотеческото богословие внася свой съществен принос в разпространението на знания за православието. 

Прот. Павел: Днес все по-често чуваме тезата, че може би вече се намираме не в епохата на секуларизма, а на постсекуларното общество. Религиозните ценности отново се завръщат, но в друга форма, с променено съдържание. Човекът се опитва да снеме от себе си обвивката на религиозността, но под нея се открива друга, много по-устойчива и жизнеспособна обвивка, която също можем да наречем „религиозна”. Действително ли съвременният западен свят се изправя пред перспективата на нов вид религиозност, вън от християнството? Ще се родят ли някакви нови харизматични движения? Вие имате поглед към живота в Западна Европа, какво мислите по този въпрос? 

Еп. Иларион: Струва ми се, че „свято място пусто не остава”, и ако бъде отхвърлена една религия, на нейното място неизбежно идва друга – поради факта, че у човека е заложена потребността от религиозност. Трудно е сега да прогнозираме каква ще бъде преобладаващата религия в Европа след сто-двеста години. Ще стане ли Европа ислямска, както някои предвиждат? Новите религиозни култове ще заменят ли традиционното християнство? Въпреки всички тези прогнози ми се иска да вярвам, че християнството в Европа ще устои в битката и с войнстващия секуларизъм, и с ислямския фундаментализъм; а може би ще стане още по-устойчиво и ще придобие „втори живот”, както се случва с църквите след периоди на гонения. 

За съжаление, сега ценностите са разместени и всеки може да вярва в каквото иска и да мисли както иска. Но ми се струва, че всички онези политолози и философи, които се опитват да предвидят как ще се развие религиозната ситуация в Европа, до голяма степен приличат на гадатели на кафе. От историята знаем, че развитието на религиозните и философските възгледи има вълнообразен характер – те са се променяли в различните епохи, например след появата на Реформацията настъпва Контрареформацията и т. н. Затова е напълно възможно секуларизмът да достигне до някаква пределна точка, след което ще стане ясно, че повече не може да се върви в тази посока и хората ще започнат да осъзнават, че безбожието, отсъствието на нравствени ориентири всъщност разрушава живота им, разрушава техните семейства, лишава ги от бъдеще. Може би след това ще настъпи религиозно възраждане. 

Еп. Иларион: Мисля, че в Русия подобно положение все още не е настъпило, тъй като   сега ние преживяваме период на религиозен възход, след 70 години гонения. Но секуларизацията на обществото вече настъпва. Смятам, и това според мен е неизбежно, че темповете на религиозното възраждане ще утихнат в близките години, защото Църквата не би могла винаги да расте с такива темпове. Ще дойде момент, когато количеството построени храмове ще съответства на духовните потребности на населението. Освен това, струва ми се, че борбата със секуларизма, която вече е реалност на Запад, в Русия тепърва предстои. 

Ние устояхме в една  много трагична и страшна битка, когато Църквата беше поставена на границата на пълното унищожение. Но мисля, че ни предстоят други битки. Затова не бива да се поддаваме на еуфория и да казваме: „Виждате, на Запад християнството е в криза, а у нас – във възход; там няма достатъчно желаещи за постъпване в семинариите и манастирите, докато у нас те са препълнени”. Религиозното възраждане не е повод за еуфория, а възможност докато обстоятелствата ни позволяват, докато Господ ни дава своеобразен аванс за бъдещето, да натрупаме сили, които ще ни помогнат в по-нататъшната битка за човешките души. 

Еп. Иларион: Ако говорим за духовниците, като правило, причините са от личен и от вътрешен характер. Свещеническото служение изисква постоянно ежедневно себеотдаване. Всеки свещеник, независимо от своето душевно, емоционално и духовно състояние, трябва да извършва богослужения според графика на съответната енория. Мирянинът, например, ако няма настроение да отиде в храма, ако се чувства зле или просто му е омръзнало да посещава редовно службите, може да си вземе тайм аут. Може да не отиде в храма една-две недели, но след това у него отново да се разгори огънчето на вярата. Свещеникът няма такава възможност: той трябва винаги да поддържа това пламъче. И ако се случи така, че то започне да угасва, но той продължава да служи и служението му се превърне в автоматичен навик, в някаква повинност, това е много опасно. Смятам, че свещеникът е длъжен да се справя с кризите си в периода между две Литургии. Когато дойде часът за богослужение, следва той отново да застане пред Бога като запален и горящ светилник. Струва ми се, че няма универсална рецепта как да възгряваме този огън в себе си. Но мисля, че би било хубаво, ако свещеникът освен с пастирските си отговорности, се заеме и с още някаква дейност, която да укрепва и подхранва душата му – например преподаване в духовно училище, изучаване творенията на светите отци или рисуване на икони. Тези допълнителни занимания се явяват една опора, която ще му помага да се „задържи на повърхността”, ако сърцето му по някакви причини охладнее към молитвата и към богослужението. 

Прот. Павел: Сърдечно благодаря, Владико, за интервюто. Бог да Ви помага в по-нататъшната Ви творческа работа! 

Интервюто взе: протойерей Павел Великанов 

29. 10. 2008 г.