Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (71 Votes)

25 224123Разговор за доброто и злото в ерата на войната с Украйна и света

Озлоблението или, обратно, отчаянието и объркването, с които всички се сблъскахме след началото на войната в Украйна, ни поставя пред проблема за доброто и злото. Тези понятия са някак банални, познати на всички от детската градина, но всеки път, когато доброто стане неразличимо от злото, не е ясно с какво всъщност си имаме работа. Дали ние създаваме доброто и злото, или доброто и злото ни създават? Това абсолютни истини ли са или субективни оценки? Променят ли се с течение на времето понятията за добро и зло, участват ли в моралния и духовен прогрес на човечеството? Бих искал да обсъдим всичко това точно сега, когато всеки ще трябва да вземе решение, за да разбере на чия страна е. За това говорихме с богослова, писател, специалист по християнска философия, проповедник, дякон Андрей Кураев.

- О. Андрей, вие наблюдавате какво се случва днес с Русия и света. Можете ли да предадете какви са чувствата, които изпитвате при тези новини?

- Огорчен съм, защото съм на такава възраст, че не съм сигурен, че ще преживея сегашния консенсус. Че ще видя Русия, която разбира себе си и своето място в света по различен начин. Засега виждам изпълнението на най-лошия сценарий. Защото през 90-те светът наистина беше многополюсен, независимо какво казва нашият президент за него. Да, имаше очевиден полюс – САЩ. Но имаше и други два полюса, които набираха сила – Китай и ислямския свят. За Русия това беше важен избор – към кого да се присъедини.

24751

Съвсем ясно е, че културно и исторически светът на Запада е най-близък до нас. Светът на Европа. Изглеждаше, че ние, макар и на зигзаг, отиваме там, някак изоставайки, да речем, с тридесет години. Но не беше толкова страшно. Имаше и друга перспектива, предвид значителната роля на традиционните ислямски народи в Русия, а след това и притока на мигранти – може би ще станем Московски халифат, част от ислямския свят, който между другото е многообразен – това е свят от афганистанските талибани (движението е признато за терористично и забранено в Руската федерация) до шейховете от Персийския залив, които са учили в Оксфорд. Е, третият вариант е да станем колония на Китай, да се превърнем в Московски регионален комитет на Комунистическата партия на Китай.

Мисля, че Путин всъщност избра този вариант. Защото, прекъсвайки всички контакти със западния свят днес – морални, икономически и финансови – той оставя за себе си единствената възможност за сътрудничество и търговия с Китай. Китайците са много твърди преговарящи, особено когато разбират, че са необходими и са без алтернатива. Така че интеграцията в китайската икономика и политика определено няма да бъде от полза за Русия. Ние ще бъдем прикрепени там, докато Китай ще бъде лидер в този съюз. Всички си спомнят тази скорошна прекрасна снимка на Путин в Пекин при откриването на Олимпийските игри: един самотен човек, мръзнещ на трибуната. Това е картината на бъдещето на Русия на Путин като част от китайския глобус.

910

И това са само част от трудностите, които ни очакват. Следват – нови „30-те години“. Нека ви припомня тяхната логика. Да застанем, както се казва, по марксистки от другата страна на доброто и злото. Нека се опитаме да разберем логиката на Сталин, а не просто да го наречем канибал. Неговата отправна точка е „голямата военна тревога от 1927 г.“. До тази година троцкисткият Коминтерн е побъркал британците, а и всички останали, с постоянните си революционни лудории и финансиране на всякакви протестни акции, стачки и терористични атаки в името на наближаването на световната революция. Имало е реален риск от създаване на европейска коалиция срещу Съветска Русия. В Кремъл, осъзнавайки такава перспектива, си помислили: готови ли сме за това? Ами ако утре има истинска война?

След като направили инвентаризация, разбрали, че силата на Червената армия са тачанките (файтон с тежка картечница на него, от която се стреля в движение, бел. прев.). Няма танкове, няма самолети, няма тил, няма фабрики, изобщо няма индустрия. Тогава е решено да си направим всичко сами. НЭП-ът (т. нар. Нова икономическа политика на Ленин от 20-те години, бел. ред.) се срива. От Германия и САЩ се закупуват инженери, металорежещи машини, фабрики, образци на военно оборудване, включително това, което по-късно ще стане основа на Т-34 (среден танк, приет на въоръжение от Червената армия през 1940 г., бел. прев.) – двигател от „Bosch“, окачване от „John Christie“. В нашите училища днес не разказват, че Днепрогес (голяма водноелектрическа централа на р. Днепър при гр. Запарожие, бел. ред.) например е проектирана от американския инженер (Хю) Купър, който стана първият чуждестранен гражданин, награден с орден „Червено знаме на труда“.

Но за да си позволим всичко това, са били необходими пари и валута. Тогава валутата е зърното. И за да се изземе това зърно от селяните, започна колективизацията. Не всички са били доволни от това, затова се преминава към репресии.

Днес виждам същото.

В главата на Путин сме на прага на глобална война. Отново имаме голяма военна тревога. Трябва да модернизираме производството, армията, да не говорим за такива дреболии като поддръжката на опустошения Донбас, подкрепата за Абхазия, Осетия и Приднестровието. Плюс безграничния „чеченски изход“. Откъде може да вземе пари?

Вече има формула: „Народът е втори нефт“. Вече започнаха да изпомпват пари от хората. Чрез повишаване на инфлацията, увеличаване на глобите, акцизите и данъците. Предстои конфискация на банкови депозити. Народът ще роптае, но ние сме във война, ние сме в обсаден лагер. Тези, които са против, са предатели и врагове. За тях родината има само едно средство – „превъзпитание“, т. е. репресия. Всичко е логично. За тези, които искат „да живеят според собствения си, макар и глупав ум“, няма място в тази логично изградена система…

29

- Вашето обръщане към вярата е било причинено именно от неяснотата на картината на доброто и злото, като един начин да разберете защо тази картина се променя?

- Обръщането към вярата не доведе до промяна в ценностите ми. Хуманистичната ценностна система, която дълго време израства от Евангелието, в продължение на векове, дълбоко проникнала в народните култури, ми беше близка още преди кръщаването ми през 1982 г. Просто с удоволствие научих и приех корените на тази система. Тогава, преди четиридесет години, ми се стори: да, има ясни критерии за добро и зло. Днес обаче разбирам, че всеки текст, всеки манифест, всяка вяра е беззащитна срещу своите потребители-интерпретатори. Вземете дори Декларацията за правата на човека или Проповедта на планината, или Десетте заповеди. Ако някой се заеме да ги тълкува, той винаги ще намери начин да обърне Вечното в своя моментна и егоистична изгода.

Дори „обичай ближния си“ моментално се превръща в „бойна глава“. Достатъчно е да попитам: „А кой е моят ближен?“. Или: „Какво означава да обичаш?“. Или: „А какво у ближния ти наистина е достойно за обичане?“.

Може би само вечната душа на ближния е достойна за любов и тя трябва да се освободи възможно най-скоро от злото влияние на това грешно еретично тяло?!

1855

- Текстът определено е беззащитен. Но сами по себе си доброто и злото могат ли да бъдат във властта на човека?

- Знаете ли, някой философ и богослов сигурно би ви отговорил „да“, в света на идеите, някъде у Бога, вероятно се пази еталонът за добро и зло. Евреите и мюсюлманите вярват, че на небето има идеално-нормативен свитък на Закона или Корана. Има дори версия, че Бог е създал света, като е гледал в Тората. Въпросът е през какви митарства, т. е. изпитания, тази Вечна светлина преминава в подлунния свят, в света на хората. Как се проектира в нашата местна социокултурна тъкан? А тя стига дотук чре посредничеството на хората. И така, няма ли по пътя някой Негоро (негативен персонаж от книгата Петнадесетгодишният капитан на Жул Верн, бел. ред.) да посече с брадвата си този компас, изпратен от Небето?

Православните, римокатолиците и арменците вярват, че качеството на тълкуването на Евангелието се гарантира от наличието на организация и йерархия на тълкувателите – Църквата с нейното духовенство, „обучаващата църква“. С това може да се съгласим, когато става дума за собствено богословски въпроси, откъснати от земните интереси. Но опитите да се извади чист стандарт от Палатата за мерки и теглилки (сега Институт по метрополия, бел. ред.) веднага води до неговото замърсяване.

Лично аз нямах илюзии относно „учителството на Църквата“ дори през моя неофитски период. Учих в университета в катедрата по научен атеизъм, която имаше собствена библиотека в отделна стая № 1003. Желязна решетка блокираше достъпа до конфискуваната библиотека на Оптинската пустиня. Студентите от катедрата обаче можеха да отидат и да я използват. Там беше и списанието на Московската патриаршия, което катедрата получаваше чрез Съвета по религиозните въпроси (отговаря на нашата държавна Дирекция „Вероизповедания“, бел. ред.). И ми беше ясно, че официалната част на ЖМП е вестник „Правда“, напечатан с църковнославянски шрифт. Така че нито преди моето кръщение, нито след това съм имал основание да вярвам, че начело на Църквата стоят светила на разума, съвестта, смелостта, истински изповедници.

Нали обаче зърното се хвърля в пръстта, в земята? Лампата се поставя на перваза на прозореца. Затова по онова време имах много по-скромни очаквания към Църквата, отколкото сега. Тогава разсъждавах така: „Нали не променят текста на молитвата „Отче наш“ – благодарен съм и за това. Можеш спокойно да отидеш в храма и да се помолиш, както по времето на батюшката-цар, и да изчакаш на двора да свърши проповедта за съветското правителство. Нали не те питат по време на изповед дали слушаш „Гласът на Америка“? Колкото и някои да лъжат за „октомврийското богословие“ (оправдаване на Октомврийската ремолюция в Русия от хора на Църквата, бел. ред.), това е техен проблем и техен грях, но мене никой не ме задължава да се съглася с това.

Затова ми се струваше, че няма заплаха за свободата на съвестта в Църквата. Няма и днес, ако не си професионален православен, а си останеш енориаш, обикновен мирянин. Просто взимаш мярата, която е подходяща за тебе.

Това обикновено е моят съвет как да се отнасяме към Църквата днес. Не се насилвайте да приемате патриарха за политически съветник. Не подчинявайте съвестта си на църковната номенклатура.

Днес станах по-чувствителен към подобни въпроси. Църквата от младостта ми живееше в несвободно общество. А днешната? Едно е очакваното от роба, друго – от доброволеца.

139

 

- Според Вас някъде там, сред висшите смисли, съществуват идеално добро и зло, но тук, сред нас, те са динамични и зависят от интерпретациите. И човек сякаш е сътворец на доброто и злото. Правилно ли Ви разбирам?

- Вероятно няма да мога да отговоря еднозначно дали наистина в историята на човечеството има нравствен прогрес. Ще отговоря като християнин. В какъв момент от историята на еврейския народ се ражда Христос? Според християнските историософи има два варианта. Първият: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните“ – значи, Спасителят се явява в момент на максимален упадък и духовна деградация. Вторият е противоположен: Дева Мария е Цветето, подготвяно чрез хилядолетната култивация от страна на божествения Градинар, Който се е грижел за градината Юдея, за да узрее накрая този плод, способен да направи от плът Бог Слово. Сиреч, появата на Иисус е моментът на най-високата точка на културата на Израил. Два отговора – и двата имат своите аргументи, а и право на съществуване, но са противоположни един на друг в същността си.

Добре, нека да отброим две хиляди години от тази точка. Станахме ли по-добри или не? В Евангелието има разказ за това как фарисеите довели една грешница при Христос и Той казал: който от вас е без грях, нека първи хвърли камък по нея. И лошите фарисеи се разотишли, вслушали се в гласа на съвестта и разума.

Ако обаче днес Путин изведе Чубайс (един от идеолозите на приватизацията и икономическите реформи в Русия през 90-те години на миналия век, днес е милиардер, бел. прев.) на Червения площад и каже: ето, правете каквото искате! – мисля, че нещата ще стигнат до хвърляне на камъни.

Забележете обаче и друго. В началото на петия век живее известният на всички нас Йоан Златоуст, патриарх на Константинопол. Него са го съдили. Едно от обвиненията е било следното: той се е отнесъл жестоко с някакъв дякон, когото отстранил от служба и оставил без средства за препитание. В съда Златоуст пояснява: Този дякон се отнасяше жестоко със своето момче-роб. Разбира се, изцяло съм на страната на Златоуст, но си задавам въпроса: представете си, ако днес в-к Московски комсомолец напише, че някой си дякон Андрей Кураев се отнася жестоко със своето момче-роб… Това днес вече е напълно немислимо за всекиго, не само за светците.

През вековете несъмнено се променя чувствителността на хората и обществата към едни или други навици или отклонения. Да кажем, преди триста години расизмът не се е смятал за зло. Антисемитизмът не се е смятал за грях. Робовладелството и търговията с роби не са представлявали нравствен проблем. Семейното насилие не се е осъждало, а се е препоръчвало. Ценностите, които старателно са се насаждали в онези векове, после стават неактуални. Или да вземем конфесионалната самоидентификация. Много канони на Византийската църква са забранявали да дружиш или да обядваш с евреи или арменци. А сега нашите патриарси спокойно правят това, участват в съвместни трапези и дори в молитви, въпреки че още се пазят същите богослужебни книги с проклятията. Самотните майки, разводът и вторият брак вече не изглеждат като „греховна мерзост“.

- Но в днешната конкретна ситуация на объркване и жестокост възможно ли е да се разбере кое точно е добро и кое – зло? Как може човек да определи поне за самия себе си на чия страна е?

- Има прост начин, формулиран още в Библията. Това е златното правило на нравствеността. Представи си, че твоят проект, съвет или мечта се приложи към тебе. Постави се на мястото на жертвата на историческия прогрес. Това е „нравственият императив“ на Кант. Представи си, че планираната от тебе постъпка стане всеобщ закон на вселената. И ти, и твоите деца също ще сте подчинени на него… Още ли го искаш?

- Сигурно в Библията, както и в Евангелието, има и други мъдри мисли, но защо, според Вас, Църквата мълчи за тях? В цялата тази зловеща тишина и сред звуците от бомбите тя можеше да извиси своя глас и, простете за баналността, да даде нравствени ориентири.

- Преди всичко, защото тези, които се смятат за глас на Църквата, са свързани с хиляди нишки със сегашния социалнополитически елит. Те гледат на света през очите на тези елити, т. е. на своята класа. И всичко, което може да каже този елит, ние го видяхме на Съвета по безопасност преди няколко дни. Взима се историческо решение, което до голяма степен погребва бъдещето на Русия. Точно сега е моментът да се направи мозъчна буря (метод, при който се предлагат едновременно много и то различни решения, бел. прев.), но ние виждаме, че те не само пред телевизионните камери се отказват от дискусията, но и по-рано не са обсъждали това сериозно помежду си и с първия (президента, бел. прев.). Директорът на Службата за външно разузнаване Наришкин изобщо не е наясно какъв въпрос се обсъжда – признаването на суверенитета на западно-украинските републики или напротив, приемането им в състава на Руската федерация.

- Виждате ли някакъв шанс тази система да е способна на нещо друго, освен раболепие и мълчание? Тя способна ли е още да различава добро и зло?

- Системата не може, но Бог е способен. Понякога се появяват странни хора. Например, на 14 юни 1982 г. завърши Фолклендската война. На тържествената благодарствена служба в лондонската катедрала „Св. Павел“ присъстват кралица Елизабет, Маргарет Тачър, военни, вдовици на загиналите войници. Кентърберийският архиепископ Робърт Ранси е бивш танкист от Втората световна война. И изведнъж вместо тържествуващата победоносна реч той призовава към помирение, прошка и молитва за загиналите аржентински войници, загинали наравно с британците.

„Войната е знак за човешка грешка и всичко, което кажем и направим на това богослужение, трябва да бъде поставено в този контекст“, казва предстоятелят на църквата на Англия. „Шефката направо побесня“, казва на военните мъжът на Маргарет Тачър след службата.

Що се отнася до нас, то може би след двадесет години християнски мислещите публицисти сигурно ще казват: Господ чрез бедата и позора ни доведе до ново очистване. Може да кажат, че поражението е най-добрият учител. Тези мисли са очевидни, но все пак по-добре да не предизвикваме и да не предсказваме поражението. По-добре да пророчестваме за миналото.

А днес ние не знаем как ще свърши всичко това. И дори може да не разберем, че то вече е свършило и е свършило лошо точно за нас.

Коментаторите могат и след поражението да уверяват цялата страна, че тя е победила всички. А поражението да обясняват с интригите на враговете и с предателите. Така че поражението и мъдростта не винаги вървят заедно. А победата – още по-малко.

Аз нямам рецепти за спасението на Русия и човечеството и няма как да имам. Но за всеки отделен човек е възможен негов собствен път. И ако този човек иска да се ориентира във вечните ценности, то моите съвети ще са му банални. Ние обаче стигнахме до състояние, когато трябва да говорим баналности: Не завиждай! Не кради! И по-нататък по Исаич (Солженицин, бел. прев.): Живей без лъжи! Не вярвай (на обещания)! Не се страхувай (от заплахи)! Не търси (облаги)!

* Интервю на Сергей Мостовщиков за Новая Газета

На снимките от ТАСС и РИА-Новости:

На втората: Путин с китайския президент Си Дзинпин

На третата: Путин на откриването на олимпиадата в Пекин

На четвъртата: Рамзан Кадиров говори в Грозни пред чеченски военни групи на 25 февруари 2022 г. С викове „Аллах акбар“ те са изпратени в Украйна.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q468 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен