Доц. д-р Христо Темелски: Извоюваната през 1870 г. българска църковна независимост е твърде скъпа за православните българи

Нека хвърлим един бегъл поглед върху събитията преди издаването на фермана.

Както е известно, в паметната 865 г. българският владетел св. княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие и с независима църковна йерархия. Така, от 4 март 870 г. са поставени и основите на поместната Българска църква. Неговият син цар Симеон Велики, след битката при р. Ахелой (20 август 917 г.), се провъзгласява за цар на българи и ромеи, въздигайки Българската църква в ранг на патриаршия. През 927 г., при наследника на Симеон Велики – св. цар Петър I – Константинополската патриаршия вече и официално признава автокефалията и патриаршеско достойнство на църквата ни.

През 1018 г. византийският имп. Василий II превзема Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук е заварен и свален Българският патриарх Давид, с което и самата патриаршеска институция е унищожена. По-голяма част от нейните епархии влизат в новоучредената Охридска архиепископия, а останалите минават към Константинопол.

През 1185-1187 г., след успешното въстание на Асеневци, в новата столица Търновград е учредена Търновската архиепископия. По времето на търновския цар Иван Асен II (1218-1241) на църковен събор в гр. Лампсак през 1235 г. – със застъпничеството на Никейския патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии – патриаршеският статут на Българската църква е възстановен.

За по-голяма яснота искам да подчертая, че всичко това не е станало по добрата воля на Вселенската патриаршия, а по нареждане на византийските императори, след съответни българо-византийски договори и спогодби! Василевсът е бил над църковния глава и се е изпълнявала неговата воля!

В края на 14 в. българите отново изгубват своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно, ок. 1416 г., настъпва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикцията на Константинополската гръцка патриаршия, на Охридската архиепископия и на Ипекската сръбска патриаршия. През 18 в. са ликвидирани и самостойните Ипекска сръбска патриаршия (1766 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.). Така всички български земи преминават в духовното ведомство на Константинопол. Поробеният български народ е бил представляван пред султана от Вселенския патриарх и смятан за част от рум милета.

В първите векове на игото това няма особено значение за поробените българи. В края на 18 и началото на 19 в. обаче патриаршеската администрация и църковната йерархия са обхванати от мегали-идеята за възстановяване на Византийската империя за сметка на културно-историческото наследство на южните славяни (най-вече българите) и започват опити за елинизиране на чуждоезичното православно паство. Въпреки политическия, икономическия и духовния гнет, оказва се, все пак, че волята на българския народ за свобода не е сломена. Борбата за църковна независимост започва през първата половина на 20-те години на 19 в. и минава през три етапа, при твърде специфични условия.

Първият етап продължава от 1824 г. до Кримската война (1853-1856 г.), като движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и въвеждане на български, а вторият (от 1856 до 1870 г.) е по-труден и по-продължителен – изгонване на гръцките патриаршески митрополити и замяната им с български. Третият етап започва пък след издаването на историческия ферман и представлява прилагане на този документ във всички области, където е живеело българско християнско население.

В същността си църковната борба е обществено-политическо движение за признаване на българската нация. Формите и методите на тази борба са били легални и тъкмо затова тя с основание се нарича мирен етап на българската национална революция. Въпреки този мирен етап обаче има стотици примери на физическа саморазправа с „фанариотите“, на разбиване на врати и глави, на разрушаване на владишки конаци и скубане на беловласи бради и мустаци… Но всичко това се е дължало на упорството и нежеланието на самата Патриаршия да даде „глътка духовна свобода“ на от векове поробените българи.

С целта да предотврати тези безредия, османската власт решава да се намеси, като вземе страната на онеправданите българи. Така се стига до издаването на прословутия ферман, а какво представлява той всъщност ще видим по-нататък.

- Издаването на фермана е мотивирано от желанието на султана да създаде един „духовен окръг“ и така да сложи край на „разприте между българи и гърци“, „удовлетворявайки законните нужди и на двете страни“. Съгласувала ли е османската власт съдържанието на фермана с Вселенската патриаршия?

Наистина султанът прибягва към издаването на фермана, за да сложи край на „разприте между българи и гърци“, но той прави това само за да удовлетвори законните нужди на българите! Нуждите на самите гърци са били удовлетворени още някога – след падането на Константинопол през 1453 г. – когато султан Мехмед II Завоевателят признава правото на Вселенския патриарх Генадий II Схоларий (1405-1473) да бъде духовен глава на всички източноправославни християни в пределите на империята.

При това съдържанието на самия ферман не е дело нито на султана, нито на османската власт.

След Кримската война (1853-1856 г.) е издаден Хатихумаюнът – султански реформен акт, с който са дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на този акт в османската столица е свикан разширен църковно-народен събор, заседавал от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор са участвали и четирима българи, които поставят едно съвсем скромно искане – за българските епархии да се ръкополагат българи за митрополити. Нещо, което не само не е взето под внимание, но и огромният дълг на Патриаршията от седем милиона гроша е разхвърлян върху цялото християнско население. Българите остават недоволни от това незачитане на правата им и решават да пристъпят към радикални действия.

Така именно се стига и до Великденската акция от 3 април 1860 г., когато по настояване на българския народ еп. Иларион Макариополски отхвърля върховенството на Вселенската патриаршия. Сама по себе си Великденската акция представлява кулминационна точка, апогей на църковно-народната борба, след който връщане назад вече не е имало.

В десетилетието 1860-1870 г. са правени редица неуспешни опити да се разреши спорът с неотстъпчивата Патриаршия – разобличена междувременно и като агентура на гръцката националистическа буржоазия за осъществяване на асимилаторските, великодържавни нейни планове. Със своята зла воля и брутална антибългарска политика Патриаршията сама изостря до краен предел противоречията между самата себе си и българския народ, събаряйки всеки мост за разбирателство и помирение. Оставало е вече самото османско правителство да признае същинското положение на нещата и да ги узакони.

През февруари 1867 г. за нов патриарх е избран Григорий VI, който енергично се заема с разрешаването на църковния въпрос. През м. май с. г. той представя на руския посланик в Цариград граф Игнатиев един такъв проект, изработен от комисия при Патриаршията. Посланикът го определя като крайно незадоволителен, след което патриархът му дава друг, „секретен“ проект, изработен лично от самия него, без знанието на неговия синод. По този проект граф Игнатиев прави само някои дребни забележки, оставайки като цяло доволен от него. Проектът предвижда създаването на един автономен български църковен окръг, наречен „Екзархия“, в който е определено да влизат само епархиите в Северна България. Естествено, българите решително го отхвърлят.

Засиленото четническо революционно движение на българите през 1867-1868 г. стряска Високата порта и така през октомври 1868 г. тя изпраща в Патриаршията два проекта за разрешаване на църковния въпрос – и двата даващи право на българите да си създадат самостоятелна църковна организация. Както би трябвало и да се очаква, и двата проекта са отхвърлени и от Патриаршията започват да изпращат възражения до Високата порта, предлагайки свикването на вселенски събор.

През февруари 1869 г. Али паша назначава българо-гръцка комисия от светски лица, която е трябвало да изработи нов проект. Председател на комисията е сам той, а най-деен от българска страна – Гаврил Кръстевич. Този проект представлява на практика първообразът на фермана за създаването на Българската екзархия.

Отначало Григорий VI го отхвърля, но – разбрал, че този път османското правителство е решено да постави точката на църковния спор, – се съгласява да го внесе за обсъждане в патриаршеския синод. Всъщност целта отново е била протакане и проваляне на проекта. Остро реагира и гръцката национална буржоазия, която решително се обявява против и най-минималните отстъпки към българите.

Междувременно гоненето на гръцки владици от българските епархии продължава с нова сила. Османското правителство нарежда на провинциалните власти да не се месят в тези българо-гръцки спорове. От друга страна, след потушаването на Критското въстание настъпва и едно охлаждане на отношенията между Русия и Гърция. Руската дипломация в османската столица вече е възприела българските искания и е предоставила въпроса за решаване от Високата порта.

В средата на април 1869 г. патриархът отхвърля проекта на българо-гръцката комисия и Гаврил Кръстевич сам разработва нов вариант за споразумение. По някои проблеми той се консултира с граф Игнатиев, пред когото споделя, че най-трудната част от работата се състои в определянето на границите в териториите със смесено християнско население. Така изработеният от Кръстевич проект е приет без съществени изменения от смесената българо-гръцка комисия. Съгласно старата идея на патр. Григорий VI, новата църковна област е била наречена Българска екзархия, а проектът съдържа 12 члена, от които обаче чл. 11 отпада, тъй като е бил с твърде общо съдържание.

На свой ред Патриаршията съществено окастря този проект и разширява намесата си в делата на новата църковна област, но Високата порта отказва да се съобрази с желанията на Фенер и се вслушва в българското мнение, че „появата на нови чети в Балкана ще бъде единственото средство, което може да поправи работите“.

В така описаната ситуация, на 20 септември 1869 г. Али паша кани на разговор при себе си трима български „комисари“, на които заявява, че има намерението да сложи край на църковния въпрос, опирайки се на изработения вече проект. Той замолва „комисарите“ да не дават гласност на споделеното и упълномощава Гаврил Кръстевич да подготви проекта във вид, който би могъл да бъде официално прокламиран чрез султански ферман.

Кръстевич бързо преработва проекта и в началото на ноември 1869 г. го дава на Великия везир. Намесва се и граф Игнатиев, с цел да ускори издаването на фермана от тромавата османска администрация. При една среща с Али паша той прибягва и до дипломатически трик: информира го, че на 4 март 1870 г. се навършват хиляда години от създаването на „Българската национална църква“ и българите в Цариград вероятно ще направят „манифестации, които в интереса на турското правителство е да отклони…“. Разбрали, че ферманът е вече готов, но се бави неговото издаване, българските архиереи, намиращи се в столицата, в началото на февруари 1870 г. се явяват при Великия везир и го уведомяват, че българското недоволство расте „вследствие бавежа на Правителството“. Али паша е „… разсърден от това посещение, но им казал, че ферманът е одобрен от Високата порта и очаква подписа на султана“.

- Как приемат радетелите за църковна независимост на българите-християни решенията, изброени във фермана? И по-конкретно – предвидената в чл. 3 необходимост от утвърдително писмо от страна на Вселенския патриарх за избрания от българския Св. Синод екзарх; поменаваното на патриарха от екзарха, изрично споменато в чл. 4; по „въпросите на вярата“ да се допитват до Патриаршията и синода на митрополитите във Фенер в чл. 6, както и не на последно място получаването на св. Миро от Патриаршията, което е било постановено в чл. 7?

От отговорите ми на първите два въпроса е видно, че в действителност всички членове на фермана са били съставени и съгласувани от българите в смесената българо-гръцка комисия – Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович и Георгаки Чалъкоглу. При това подчертах изключителния принос при решаването на българския църковен въпрос на котленския българин Гаврил Кръстевич. Той е този, който е бил натоварен от Великия везир да състави всички членове на фермана. По същество ферманът с нищо не е нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито свещените канони, приети на вселенски или поместни събори. Пет (3, 4, 6, 7 и 9) от общо единадесетте члена на фермана красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с майката-църква Вселенската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. Именно в духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите членове на фермана. Така че от страна на българите недоволство не е имало и ферманът е приет без всякакви резерви. За това говорят последвалите събития.

Мълвата за издаването на фермана тутакси обикаля българското население в Цариград. В редакцията на в-к „Македония“ започват да идват много хора, които искат да се уверят в истинността на носещия се из столицата слух. Известно е как, след като е продиктувал на словослагателите съобщение за издаването на фермана, Петко Р. Славейков отишъл с приятели в една гостилница – „да се веселят и радват за великата сполука на българския народ“. Късно през нощта той се завръща в квартирата си и ляга да спи. След около час обаче се събужда и, сядайки в леглото, написва стихотворението „Честит ден“, посветено на издаването на фермана. След което – посред нощ – отива в печатница и с помощта на един словослагател, който нощувал там, набират стихотворението и го отпечатват на отделен лист като притурка на в-к „Македония“.

„Ден тържествен! Празник всенароден!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно вече си свободен,
Свободен си, на царский живот“.

На следващия ден, 1 март 1870 г., Неделя на Православието, българската дървена църква „Св. Стефан“ и дворът ѝ на Златния рог са препълнени от радостни богомолци. След божествена св. Литургия и благодарствен молебен еп. Иларион Макариополски изнася вдъхновено слово, в чийто край заявява: „… Трети април (1860 г.: Българският великден) бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди и народното желание за народна йерархия се изрази. Днес, Първи март 1870 г., е още по-славен и знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе раждането на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпросът се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществяването на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний чада, сеяхме на 1860 година, Трети април – жънем плода сега, на Първи март 1870 г. Ето ви, чада, ферман, подаден вчера на българския народ от високославното правителство“. В този сюблимен момент председателят на българския архиерейски събор еп. Иларион Ловчански вади от кожен калъф фермана и го разтваря, за да го видят всички. Радостта на цариградските българи е неописуема. Виковете са „Да живее султанът! Да живеят неговите министри! Да живее Иларион Макариополски!“, а продължителни ръкопляскания дълго се разнасят недалеч от Вселенската патриаршия.

Към всички по-големи български общини политат възторжени телеграми: „Честита Ви българска народна йерархия! Черковният въпрос се реши и реши се за наша полза!“. Навред настъпва всеобща радост и възбуда, организирани са спонтанни и повсеместни тържества, ликуват, пируват и съчиняват благодарствени адреси до султана и Високата порта.

- Според фермана седалището на „главния митрополит от Екзархията“, т. е. на екзарха, не е в османската столица. На него само му е разрешено да дохожда там при нужда и да резидира в „българския метох“, подобно на практиката с „йерусалимския метох“. Разкажете нещо повече за вътрешно-църковните дебати относно това решение на султана. От последвалата история знаем, че тъкмо настояването на българите седалището на екзарха да бъде на Босфора става една от причините за печалната схизма. Как нашите църковници мотивират необходимостта седалището на екзарха да бъде в Цариград, а не в неговата епархия, която да е обявена за „главна“?

Този въпрос не е добре формулиран и причините за схизмата са съвсем други. Нека ги проследим по-обстойно.

Както вече казах, ферманът с нищо не е нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито свещените канони, приети на вселенски или на поместни събори. Пет члена от общо единадесет красноречиво говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с майката-църква и дори в известна зависимост от нея. Единствено чл. 10 от фермана създава известни „затруднения“ за приемането му от страна на Патриаршията. Това фактически е членът, определящ диоцеза на новата църковна област – Екзархията. Докато обаче в първичните проекти този диоцез е бил точно и поименно определен, в официалния документ Високата порта залага такъв текст, който да е постоянен източник на раздор между българи и гърци. Става дума за това, че във фермана са изброени поименно само петнадесет епархии, като за останалите – със смесено население – се е предвиждало провеждане на всенародно допитване и ако две трети от православните са пожелаели, могли са да преминат към Екзархията. Това именно най-много е подразнило Вселенската патриаршия, защото така екзархийският диоцез оставал постоянно отворен и е можел да се увеличава до безкрай.

Това е и най-важната и съществената причина Патриаршията отначало да се откаже от формалното получаване на фермана, а след това и от неговото признаване, и, съответно – неговото прилагане. Али паша дори отхвърля възраженията, идващи от Патриаршията, или изобщо не отговаря на нейните последователни такрири.

Въпреки активната и масирана работа на руското посолство в Цариград, което чрез граф Игнатиев се стреми да изглади конфликтите и да сдобри двете спорещи страни (българи и гърци), Патриаршията проявява непростима непреклонност и отказва да признае този султански акт. Две години и половина (плюс още седемнадесет дни) продължава грубата и безпринципна игра на „кой-кого“, докато не се стига до фаталния 16 септември 1872 г., когато Патриаршията, от позицията на силата, прибягва до срамния и позорен акт на налагането на схизмата. Дял в тази схизма има и османската власт, водеща двулична политика и покровителствала българите с цел да ги противопостави на Патриаршията.

Разбира се, наложената схизма по никакъв начин не впечатлява българския народ, който е бил готов да очаква всичко от страна на Фенер. Както се изразява един съвременник, българите сметнали схизмата за „псувня“ на цариградския патриарх. На практика тази схизма е била рожба на безсилието на фанариотите да спрат успешното изграждане на българското екзархийско дело. Освен това, тази схизма е наложена от един псевдосъбор (а не от вселенски събор), който я обявява „под силния натиск на разюздания елинизъм не само в Цариград и в Атина, но и в най-отдалечените краища на Отоманската империя“. Както е известно, тя не е била призната от Йерусалимския патр. Кирил, от Русия (която заема позицията на мълчанието) и от други православни страни, които обаче не са дали официално становище.

В действителност схизмата дава на православните българи пълна църковна независимост от Патриаршията, като обезсилва онези пет члена от фермана, с които би трябвало да се съобразява Екзархията в положението си на полузависимост. Три дена подир налагането на схизмата, на 19 септември 1872 г., младият Варненско-Преславски митр. Симеон пише на църковния деец в Шумен Величко Христов, че „… провъзгласяването на схизмата има добри следствия за нас“. Същият митрополит пише и на своя събрат в Русе Доростоло-Червенския митр. Григорий, че от схизмата ще има изгода!

- Вие сте един от познавачите на екзархийския период от българската църковна история. Не Ви ли се струва, че в Българската православна църква има известен свян да се говори задълбочено и открито за този период от нейната история? От една страна, ние се гордеем с делото на екзархийските митрополити, отбелязваме годишнините им – от смъртта или раждането им, преиздават се трудовете им. От друга страна обаче не е налице желание или готовност да се погледне към онези години от собствено църковна гледна точка – половинвековното и повече пребиваване в схизма на Българската църква и изолирането ѝ от Вселенското православие сякаш не е рана, отразила се неминуемо върху християнския живот на православния българин. Как нашите екзархийски митрополити са възприемали изолирането на Екзархията от останалите поместни църкви? Освен патриотични чувства и съзнание за възстановяване на историческата справедливост срещаме ли в техните писмени и устни проповеди и речи свидетелства за трагично преживяване на схизмата?

Вече 35 години работя на Божия виноград и не бих казал, че в Църквата ни „има известен свян да се говори задълбочено и открито за този период от нейната история“. Е, от време на време се намират някои „богослови“ и „историци“, хленчещи, че не било трябвало да се скъсва с майката-църква – Вселенската патриаршия и пр., но всеки добър познавач на църковното ни минало прекрасно знае защо се е стигнало до това положение, както и че вината (ако изобщо може да се говори за вина) не е наша. Десетилетия наред политиката на Патриаршията до издаването на фермана е била асимилаторска, меркантилна, а на моменти и необяснима! Самоковският митрополит Матей, например, е бил наречен от епархиотите си „Дели“, т. е. луд. Той е водил безнравствен и разгулен живот и пет пъти е бил изгонван от епархията си, а после отново връщан от Патриаршията. Подир последното си изгонване обаче не се завърнал, тъй като починал в Цариград от сифилис! Подобно е положението и с Търновския митрополит Панарет, който също е наречен „Дели“. Пиян в храма, той карал свещениците да лазят по пода и ги яхал като коне! Да не говорим как гръцките владици са „тупали брашнения чувал“ до скъсване – непрекъснато обикаляйки с големи свити из епархиите си, събирайки владичина! Могат да се посочат още много примери за българското народно недоволство от гръцките архиереи. Най-тежко обаче е било обстоятелството, че те са служели и са проповядвали на гръцки език, който е бил непонятен за многобройното християнско българско население. Колко пъти самоковци са отправяли оплаквания и молби до Патриаршията, Високата порта и султана с искане за български владика. Те пишат, че стоят по време на служба в църквата „като волове“ и нищо не разбират от това, което им се говори и проповядва!

Ето защо, извоюваната през 1870 г. българска църковна независимост е твърде скъпа за православните българи. Още повече, че, както казах, достопечалната схизма от 1872 г. се превръща в причина Българската екзархия да стане напълно независима от Вселенската патриаршия. Вследствие от което тогавашните възрожденски българи с любов и радост изграждат екзархийското дело и не съжаляват за прекъснатите връзки с Патриаршията, защото те не са били никога схизматици и през цялото екзархийско съществуване не се отклоняват от пътя на православието. Неофициално, Екзархията е в общение с Руската православна църква, от която получава св. Миро, сръбски архиереи посещават Рилския манастир – извършват богослужения и ръкоположения. Контакти са били налице и със съседната Румънска православна църква.

Много български младежи, също така, продължават образованието си в руските духовни учебни заведения; след Освобождението наши духовници поддържат отношения с други православни страни; бившият екзарх Антим и Браницкият епископ Климент пребивават с делегация в Русия и са в непрекъснати контакти с руски архиереи. Впоследствие, като Търновски митрополит, еп. Климент води и делегация в Русия и е на особена почит във всички среди – най-вече в църковните. В дневника си екзарх Йосиф, който е пребивавал в османската столица от 1877 до края на 1913 г., отбелязва доста неща по положението със схизмата, с плахи опити за преговори и т. н.

Вселенската патриаршия обаче не намира силите да се примири с успеха на българското екзархийско дело в македонските епархии и прибягва до тайни пазарлъци със Сърбия (за поставянето на сръбския архим. Фирмилиан за Скопски митрополит), до безчинства из български селища в Македония и пр. Ще посоча един пример с гръцкия Костурски митрополит Герман (Каравангелис), който е основният двигател на гръцката въоръжена пропаганда в Западна Македония – един християнски епископ, чийто ръце са изцапани с българска християнска кръв: той изпраща гръцки чети с андарти, предвожда османски военни отряди и се бори срещу екзархийското дело; с неговата „благословия“ на 25 март 1905 г. съединени андартски чети от около триста души под ръководството на Георгиос Цондос нападат с. Загоричани, Костурско, извършвайки страшно клане, в което загиват около сто души християни, а цялото село е изгорено.

Българската православна църква просъществува като Българска екзархия от 27 февруари 1870 г. до 10 май 1953 г. (когато е възобновена Българската патриаршия). Този неин път на развитие (повече от 83 години) е бил твърде сложен, напрегнат и трънлив. Трябва да поясня, че след Освобождението от 1878 г. екзархийският диоцез условно се разделя на вътрешен (в свободното ни Княжество България) и външен (нашите български епархии в пределите на Османската империя). Седалището на екзархията обаче остава в Цариград и оттам се ръководи църковният живот в целия екзархийски диоцез. От само себе си се подразбира колко трудно, а понякога и мъчително е било екзархийското управление. И само благодарение на вещото ръководство на приснопаметния Български екзарх Йосиф екзархията се запазва единна и няма сътресения в църковното дело. Екзархийската епоха е изпълнена с цяла плеяда от бележити личности и епохални постижения, които винаги ще подхранват националната ни гордост и ще стимулират църковно-патриотичната ни дейност.

На площад „Св. Неделя“ 19 се издига една емблематична сграда, наричана нарицателно от софиянци „Попското“. Тази сграда, в която се помещава първото висше богословско училище у нас – Богословският факултет на Софийския университет – първоначално е построена от Св. Синод на БПЦ като „Паметник в спомен учредяването на Българската екзархия“ и едва впоследствие е предоставена за „Висше богословско училище“.

- Как според Вас съвременният църковен историк трябва да говори за тези ключови за новата ни църковна история събития – така, че едновременно да излезе от атеистичната матрица по темата и в същото време да не изпада в църковен нихилизъм, на каквито опити също станахме свидетели през последните години?

Донякъде отговорих на този въпрос. Моите дългогодишни наблюдения са, че истинските църковни историци днес се броят на пръстите на едната ми ръка. За голямо съжаление те не познават достатъчно добре документалното ни наследство. Нямат нито подготовка, нито афинитет да работят с архиви и с документи. А един съвременен църковен историк трябва да познава църковната история, само че по документи, а не по литература или по спомени. Защото много от досегашните църковноисторически изследвания са написани белетристично – по спомени, по мемоари, по материали от периодичния печат – и не са изчерпателни, нито актуални. И всичко това при положение, че архивните материали и документи за екзархийския период са в изобилие! В Централния държавен архив се пази огромният екзархийски архив. Материали за периода има и в Научния архив на БАН, в „Български исторически архив“ на Националната библиотека „Св. Кирил и Методий“, в скромния архив на нашия Църковноисторически и архивен институт (ЦИАИ) и на други места. Иска се търпеливо и системно ровене из тези архиви; иска се правилно разчитане на старите документи; иска се тяхното вещо тълкуване и най-вече публикуването им.

Пак ще кажа, че за съжаление в тази насока се работи малко, а богатата документация трябва и заслужава да види бял свят. В моята дългогодишна изследователска работа наблягах на издирването и публикуването на документи, но това е капка в морето. Нивата е голяма, а работниците са малко!