Доц. Мариян Стоядинов е преподавател в Православния богословски факултет във Велико Търново. Лектор е и в Богословския факултет в Алба Юлия, в Румъния. В интервю за сайта на Софийска митрополия, взето по време на Седмицата на православната книга във Варна, той говори за това какво означава да преподаваш богословие и да учиш богословие, за ценността на този избор, за студентите у нас и в Румъния, за това, че всички сме ученици на един Учител. На читателите на Двери предлагаме откъс от интервюто.
Променят ли се младите хора, които искат да учат богословие?
Да. Променят се. Мога да сравнявам студентите си и у нас, и в Румъния. Но преди всичко, има една мисъл, която държа в паметта си от години и тя е: „Всеки избрал да учи богословие е злато“. Такова трябва да е отношението към него. И дори да има тук-там примеси от сребро, важно е златото. Винаги съжалявам, когато го забравям… примерно пишат ми, а аз пропусна да отговоря, забравя да нанеса оценка… Студентът по богословие е със статут, който няма равен. Затова не ги деля на сегашни и предишни. Златото няма давност. Дали са в България или Румъния, те заслужават уважение и е истинска радостта от общуването с тях. Чрез общуването се учиш, а няма как да учиш, ако не се учиш. А ние всички сме студенти, ученици на един Учител – едните учили по-рано, другите по-късно, трети – тепърва.
Различават ли се студентите по богословие в Румъния и България?
Формално мащабът е друг. Много неща са различни, особено ако ги мерим в числа. Но съдържателно – богословският език е един и същ. И всички студенти се учат да говорят на него. Някои определено го владеят добре, други сричат, но съдържателно разговорът е един и същ. Това, което говоря там в аудитория от сто човека, говоря и тук пред аудитория от двама и обратно. И все пак, ако се върнем към формалното: там водя лекциите си на английски, без превод, аудиториите са пълни, първокурсниците в бакалавърската степен идват непосредствено след училище. Имат всичко най-ценно преведено на румънски в критични, а не в популярни, издания. Библиотеките им са все по-близо до това, което на Запад е стандарт. Наблюденията ми са само от няколко години и въпреки това виждам, че формалните различия се увеличават.
Защо според Вас в Румъния младежите на 18 годишна възраст отиват да учат богословие?
Възможни са много отговори, но виждам, че тези, които идват да учат, идват с желание. Не просто училищата, а семействата ги въвеждат в Църквата от малки. Всеки един тях се чувства по такъв начин ангажиран с църковния и литургичния живот. Единственото притеснение, което съм забелязвал у тях, е да не закъснеят за църква. Досега не съм ставал свидетел на някаква дискусия за световните работи, за това кой патриарх къде, какво, що рекъл, какво не е направила някоя църква или какво се помислил някой някъде на другия край на света… Те не живеят живота на другите. Спасяват себе си, а не „международното положение“ или „световното православие“. Вечернята е в 19 ч. Часът е 19 без петнайсет и студентите вече си поглеждат часовниците. Там утренята и вечернята не са само за църковните певци и служещите духовници. Студентите гледат много сериозно на това, което се случва всеки ден в храма и не само в университетската църква, но и във всички църкви в града. Ежедневно са на богослужение. Предполагам не всички, но много голяма част от тези, които познавам. И още нещо – те определено разбират какво четат или пеят в църква.
Защо при нас не е така и може ли да бъде така?
Не знам. Още търся отговор. Не съм сигурен, че ще го намеря, а не знам и дали си струва да го търся. Но си мисля, че ако в нашите църкви всеки можеше да влиза и да казва каквото иска – сигурно щяха да са пълни. Ние не обичаме да слушаме, да мълчим, да сме заедно... Искаме за всичко да дадем акъл, всеки да о(б)съдим, всички ДА НИ ЧУЯТ. Е, в църквата на утреня и вечерня това няма как да стане. Затова може би църквите ни са празни. Там е място за молитва, а ние питаме има ли Wi-Fi… Та в този смисъл – ако спасяваме себе си вместо света, сигурно щяхме да сме по-близо и до отговора, и до оправията изобщо. Верният в най-малкото е верен и в многото, а ние все сме „скъпи на триците, евтини на брашното“.
Само един пример. През май 2016 г. ми направи впечатление, че никой в Румъния, или поне в моя кръг, не му идваше наум да коментира, да пита или да се вълнува от събора на Крит. У нас това беше въпрос на живот и смърт за някои хора. Там гледаха да не закъсняват за служба.
Какво казвате винаги на Вашите студенти? Те идват от различни среди, с различно възпитание и различни представи за църквата. Какво държите винаги да им казвате или да разясните, или да им поставите като провокация за разсъждение.
Най-важното е да знаят, че никога няма да научат за всичко, а и да го научат, ще го забравят, ако не го използват ежедневно. Давам им пример с моята дисертация. Темата беше близко до един от 100-те въпроса в конспекта по догматика. За да стигна до момента, в който да си кажа: „направих всичко възможно, не мога повече“, ми трябваха пет години. И им казвам: ако трябва за всеки въпрос от конспекта да отделим по пет години, за да го изчерпим... нямаме такова време, т. е. ние никога няма да научим всичко, но не бива да спираме. Освен това е важно да казваме: „не знам“. Някой ден ще намерим отговорите. Кога? – Бог знае. Всички отговори са в Христос. Имаме ли Него, имаме всичко, дори да не знаем за всичко.
Цялото интервю – тук
