Мобилно меню

4.67 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (100 Votes)

625Известни са думите на апостола от Първо послание към коринтяни: „Сега ние виждаме като през (затъмнено) стъкло, гадателно“ (срв. 1 Кор. 13:12). Действително, често ние ставаме заложници на собствения си светоглед, извратен от греховността и духовната неграмотност, заради което истинността, действителността се оказва „извън зоната на достъп“ за нас. Нашите митове и предразсъдъци по пътя към Бога ни уподобяват на кон с капаци, почти лишен от пълноценно виждане. За проблемите на „оптиката“ в духовния живот се съгласи да побеседва с нас прот. Георгий Йоффе.

- Прот. Александър Шмеман доста много е писал за квази-християнството, различавайки неговите различни форми: национализирано, идеологизирано, „гръмко“ изобличаващо, бюрократизирано, обредоверие и т. н. Клайв С. Луис е отбелязвал изкушението да се изпадне в „християнство, разредено с вода“ – в преднамерено облекчена версия на Христовата вест, не изискваща максимално себеотдаване. От Ваша гледна точка коя подмяна на християнството е най-разрушителна и рискована днес? Какви форми на лъжехристиянство е най-лесно да бъдат погрешно отъждествявани с истинското учение на Христос?

- Мисля, че всяка подмяна се основава на човешкото невежество и самозалъгване, на неразбирането или неприемането на вселенската универсалност на християнството. Всеки народ привнася в Църквата свое своеобразие, на всеки народ Църквата дава възможност за приобщаване към Бога, възможност да вижда във всеки човек брат или сестра в Христос. Войните и революциите през миналия век са породили в нас болезнената криза на националната самоидентичност, непреодоляна и до сега.

Подобно положение ние наблюдаваме и в Европа, но с малко по-други акценти. Там националните движения и стремежът към обособяване понякога стават ответно действие към диктатурата на политкоректността и „мултикултурализма“, размиваща основите на християнската цивилизация.

И сега, както във всяка враждебна епоха, се появява съблазънта да се принизи християнството до равнището на средство за национална консолидация. Като пример често привеждат православна Византия, където държавата е била смятана за ограда на вярата и затова интересите на империята сa били разбирани през призмата на теорията за „съзвучие (симфония) на властите“. В действителност тази теория никога не е била жизнеспособна, доколкото в историята на падналия свят основните ценности на Евангелието действително никога не съвпадат с политическите интереси на земната власт, а още по-малко – в нашето секуларно време.

Това не означава, че държавата не е нужна. Философът Владимир Соловьов в своето съчинение Оправдание на доброто пише: „Задачата въобще на правото не е в това, да превърне лежащия в зло свят в царство Божие, а само в това, този свят да не стане преждевременно ад“. Държавата и правото ограничават злото и се намират между нравствения идеал и действителността на падналия свят.

Когато обаче се опитваме да отъждествяваме вярата с националните интереси, държавно-политическата идеология или незабавната прагматическа полза, ние предаваме Божията правда. По същество ние си създаваме идоли, от които ни е заповядано да се пазим (Изх. 20:4; 1 Иоан. 5:21).

От друга страна, равнодушието към въпросите на вярата и смисъла на живота и желанието само да украсим живота си с външни атрибути на християнството правят хората топлохладни. А за такива Господ казва, че ще ги отхвърли (Откр. 3:16), т. е. ще ги лиши от вечен живот с Него, защото те смятат себе си за самодостатъчни и Бог всъщност не им е нужен.

Квази-християнските подмени ни лишават от твърдата основа на живота, оставят ни върху подвижните пясъци на илюзиите или фантазиите (срв. Мат. 7:25-26). В края на краищата те водят към духовна смърт (Откр. 21:8). Профилактика срещу такива подмени може да стане и възпитанието на децата в нравствените ориентири на вярата, и християнското образование, но преди всичко, както и по въпроса за прелестта, това е нашето християнско трезвение.

- Като че ли има две истински лица на християнството, които условно може да обозначим като „лунно“ и „слънчево“. Първото е най-ярко отразено в аскетиката: тук християнството се тълкува като църковно шествие, доброволно следване на Христос към Голгота. Второто, често определяно сега чрез понятието „шмеманизъм“, тълкува християнството като присъствие на истинската Радост, родена чрез благодарност към Бога на човека, откликнал на Евангелието („Благата, Радостната вест“). Защо втората, „слънчевата“ страна се е оказала днес почти нивелирана в християнството, защо за християнина нерядко се оказва почти срамно да се радва? Как е станало така, че сме превърнали Христовата вест в нейна подмяна, напомняща мрачното манихейство? И заедно с това, как да избягваме съблазънта да изпадаме в прелестта на „ликуващата общност“ подобно на протестантите-харизматици?

- „Ликуването“ при харизматиците изцяло е построено върху преживяването на емоционална екзалтация, която се представя от тях за „благодатни дарове“. А традиционните протестанти дори се отказват да признават съвременните неопетдесетници за християни, доколкото тяхното „богословие“ се е изродило в окултна „теология на напредъка (просперитета)“, а практиките на „богослужения“ – в шамански обреди, едва прикрити от псевдобиблейска терминология.

От древния Патерик е известен разказът за двама монаси, които тръгнали от манастира към града и там паднали в грях. Двамата били затворени за четиридесет дни за покаяние. След изтичането на срока единият монах излязъл изнурен и бледен, а другият – радостен и сияещ. Първият през всичките четиридесет дни оплаквал своето падение и молил Бога за прошка. А вторият възхвалявал Бога за Неговата милост, дала му възможност да се покае и да започне нов живот. Игуменът на манастира получил откровение, че покаянието и на двамата монаси е равно пред Бога.

Ключова дума в тази история е покаянието като постоянно съотношение на нашите жизнени ориентири с евангелската система от ценности, като основа на християнското движение към Бога. И плачът за греховете, и радостта от безграничната Божия милост са неразделно слети в християнството.

Според мене радостното състояние е невъзможно да се предизвика изкуствено, то ще бъде преиграване и фалш. Християнската радост става истинска, когато органично израства от нашето осъзнато покаяние и постоянното евхаристийно общение. Единствено Сам Господ изпълва с истинска радост сърцето на човека, единствено в непрестанното общуване с Него и един с друг ние можем да придобием радостното измерение на вярата. Именно за това ап. Павел е писал: „Винаги се радвайте в Господа; и пак казвам: радвайте се“ (Фил. 4:4).

В същото време единствено с Божия помощ ние виждаме своите грехове и можем на дело да се покаем. Но усиленото съсредоточаване на вниманието единствено върху всеобщата и неизбежна греховност може да породи образ на православието като мрачно отрицание на житейската радост на човека в спасявания от Бога свят.

Разбира се, това в действителност го няма, но ударението, както си представям, действително е изместено и това е свързано с отдавна вкоренената ориентация в духовния живот на монашеското благочестие, често разбирано изключително външно: тъмни дрехи, строги пости, несъразмерни молитвени правила и т. н.

Църковното възраждане на границата на 90-те години на миналия век е започнало с масовото преиздаване на дидактическа дореволюционна литература, предназначена главно за училищното законоучителство в духа на 19 век и за наставление на монашестващите. При отсъствието на приемственост в живата църковна традиция това е довело до непохватни и определено неудачни опити да се пренесат манастирските практики и формалното школничество от книгите към целия спектър на съвременния живот. Във връзка с това някои първоначални ентусиасти на такова благочестие бързо са „прегорели“, охладнели са и са се отдръпнали от Църквата. Мнозина обаче и досега (с достойно за по-добро приложение упорство) се опитват да въплътят школския идеал за „ултраправославие“ и на живо да мумифицират Църквата в митологичното „добро старо време“.

От друга страна, опитите за изкуствено създаване на общности на основата на твърдо регламентирана принудителна катихизация или търсенето на харизматични дарове не са дали осезаеми резултати и са отвели част от паството в обособени групи, донякъде напомнящи на секти.

Сега, слава Богу, положението се изменя, израснало е ново поколение добре образовани свещеници и миряни, появили са се мисионерски общности и нашето свещеноначалие пряко поставя пред епархиите мисионерски задачи. Издадена е много родна и преводна богословска литература, в това число по-рано неизвестни у нас трудове на протопрезвитерите Йоан Майендорф и Александър Шмеман.

Тези забележителни православни учени в много отношения са ни открили по нов начин историята на Църквата, литургиката и задграничната църковна публицистика, където са се повдигали въпроси за общите за всички времена проблеми на църковния живот, в това число за съотношението на радостното и кръстното възприятие на вярата.

Прот. Александър Шмеман не веднъж е подчертавал привидната противоречивост на християнските постулати. От една страна „не обичайте света, нито това, което е в света: който света обича, в него няма любовта на Отца“ (1 Иоан. 2:15), а от друга: „Бог така е възлюбил света, че е отдал Единородния Си Син, та всеки вярващ в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (1 Иоан. 3:16). Това противоречие се премахва от Самия Христос, „защото Бог в Христа е примирил със Себе си света, не вменявайки [на хората] техните престъпления, и ни е дал слово за примирение“ (2 Кор. 5:19).

Това „слово на примирението“ е в проповедите на апостолите, в Писанието на Новия Завет, в подвизите на мъчениците и подвижниците, в светоотеческото наследство, в цялата църковна история. Най-главното обаче е, че ние чуваме това слово всеки път в божествената Литургия, когато принасяме на Бога земни дарове „за всички и заради всичко“, а Господ ни призовава да вкусим Неговото Тяло и Кръв „за опрощаване на греховете и за живот вечен“. Тъкмо животът в живото Предание на Църквата представлява най-главната радост – предвкусване в земното битие на Царството Божие.

- В една от своите публикации Вие сте извели основните лъжовни образи за Бога, създавани от човека: „незлоблив беловлас старец“, „Абсолют“, „контрольор и палач“, „богът от машината“, „богът-гарант“, „богът на обредите“, „богът на реда и богатството“. Кой, според Вас, мит за Бога е най-разпространен и опасен и защо?

- Описанието на тези лъжовни образи съм заимствал от съчинението на свещеник Андрей Хвъйли-Олинтера Християнството и религиите на света, като леко допълних и разширих неговите формулировки. Предполагам, че у никого не предизвиква съмнения, че лъжовните представи за Бога задължително създават хранителна среда за духовни заблуждения, суеверия и сектантство. Това винаги е свързано с обстоятелства според мястото и времето: степента на религиозност на народа, състоянието на масовата култура, обхват на обществените интереси и т. н. Всички те заедно определят умонастроението на хората.

В съвременното постсъветско пространство можем да наблюдаваме особени отрицателни фактори, привеждащи към лъжовна религиозност: масирана пропаганда на окултния мироглед, а също и дейността на разнообразни тоталитарни секти, улавящи в своите мрежи нашите съграждани. Мисля, че това е предизвикано не само от ниското равнище на църковна култура на мнонзинството номинално кръстени православни християни, но и от суровите предизвикателства на информационното общество, спрямо които Църквата като обществена институция се е оказала неподготвена.

Причините за такова положение, според мен, са очевидни – историческите катастрофи на 20 век и общата насоченост в църковния живот към външно благоустройство след освобождението от натиска на безбожната власт. Възпитанието и образованието на отново придобитото паство и мисията, насочена към извънцърковното мнозинство, са оставали в периферията на вниманието и едва неотдавна започнаха да се осъзнават като сериозен проблем.

Отчитайки тези обстоятелтва, сегашната околоцърковна митология издава на повърхността всички изброени лъжовни образи, скроени по формати и схеми, чрез които постоянно и обилно ни угощават СМИ. И най-опасните, според мен, митове, резониращи с тревожно-депресивното настроение на човека и вкореняващи се чрез многократното повтаряне в неговото съзнание във вид на устойчив предразсъдък и стереотип.

Та нали наистина основният потребител на електронни новини и клюки – това е градският жител, непрекъснато разстроен от разнообразни ежедневни стресове. Именно такъв човек е най-много подложен на внушение.

Да си представим, например, известното на всички положение, когато църковните дейци дават нравствена оценка на това или онова, често скандално, събитие. Тези оценки могат да бъдат официално становище или частно мнение, но за антиклерикално настроените журналисти или блогъри това няма значение. В интернет мигновено избухва шум и язвителни нападки за вмешателство на Църквата в обществения живот, за развихряне на инквизицията и т. н. И у нецърковния лаик, необременен със сериозно образование и собствено мнение, автоматически се създава образът на злите попове, пречещи на нормалните хора да живеят така, както им се иска (а в действителност те безумно потребяват всичко, което им подхвърлят). После интернетният образ на невъзприемчивите и изостанали църковници се пренася в тяхното съзнание върху цялата Църква, а след това и върху Този, за Когото проповядва Църквата.

Друг пример от енорийския живот. Редовно към храмовете се обръщат хора, за да „развалят уроки“ или да поръчат треба за „очистване на дома от отрицателна енергия“. Това са жертви на окултната среда, нагледали се на мистични трилъри и начели се с езотерични отпадъци. В тяхното съзнание религията и магията са синоними. Според техните понятия с Бога може да се договориш, като заплатиш на „жреца“ за обряда и не променяш никак своя живот.

Понякога се удава да се достигне до техните души, след дълги беседи да се приближат към църковното разбиране за греха и покаянието, но в множеството случаи техният път към Бога бива твърде сложен. Окултизмът е всеяден и прилепчив и понякога са нужни години, за да може човек да се откъсне от предишните лъжовни представи и образи.

- Ако всяка моя представа за Бога е предварително увредена, то как е възможен диалог с Бога в условията на моето пълно неразбиране за Него? Или християнинът е длъжен да се задоволява само с Гласа Божи (звучащ чрез определени случки, срещи), обозначаващи Неговото присъствие в живота, и да не претендира за пълно разбиране на това, което Гласът говори?

- Вашият въпрос е пряко свързан с аксиомите на православната вяра, затова често ще се позовавам на Св. Писание. „Вярвам, защото е абсурдно“ – тези думи се приписват на учителя на Църквата от 2 век Тертулиан. В действителност той е имал предвид не абсурдността на християнската вяра като такава, а това, че не е възможно чрез формална логика да се разбере Боговъплъщението, Разпятието и Възкресението Христово.

Без увереност в Божията благост и без доверие към Него като към наш Отец, Спасител и Промислител християнството е немислимо. Нашата вяра – това е практиката от всекидневния живот в светлината на Евангелието, водеща човека към вечния живот с Бога, Който се е открил на хората в Иисус Христос. „Този е вечният живот, да познават Тебе, единия истински Бог, и изпратения от Тебе Иисус Христос“ (Иоан 17:3) – казва Спасителят в молитвата за Своята Църква, т. е. истинският вечен живот е непрестанно богопознание.

Старозаветният праведник и страдалец Йов е имал оплакване пред Бога: „Няма между нас посредник, който би положил своята ръка на нас двамата“ (Иов 9:33). Христос е станал този единствен Посредник между непознаваемия Бог и грешното човечество: „Тъй като един е Бог, един е и посредникът между Бога и човеците, човекът Христос Иисус“ (1 Тим. 2:5) и ние имаме уникалната възможност непрекъснато да общуваме с Него.

Диалогът с Бога – това не е слушане на вътрешни гласове, не е търсене на външни знамения, а доверителен разговор в молитва (нашите въпроси, просби и благодарности) и внимание към Неговите отговори чрез четене и разбиране на Св. Писание, чрез трезво осъзнаване на обстоятелствата на нашия живот.

Всички заповеди на Спасителя, цялото евангелско благовестие ни дава преки указания към пътя за достигане на Царството небесно: непосредственото общуване с Бога. Това може да бъде и аскетически повдиг за очистване на сърцето: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8), и деен живот по Божиите заповеди: „Който има Моите заповеди и ги спазва, той Ме люби; а който Ме люби, той ще бъде възлюбен от Моя Отец; и Аз ще го възлюбя и Сам ще му се явя“ (Иоан 14:21), и непрестанна молитва, даваща ни радост от изпълнението на Божията воля: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете: защото такава е за вас волята Божия в Христа Иисуса“ (1 Сол. 5:16-18).

Най-близкото общуване с Бога е в църковните тайнства, преди всичко в св. Причастие, когато Господ поради великата Си любов ни приема в Себе си, а ние, според словото на ап. Павел, вече имаме „ум Христов“ (1 Кор. 2:16). С други думи, цялата жива традиция на християнството ни води към богообщението и богопознанието.

- Как аз мога да различа Божия глас, обръщаш се към мен, от моята собствена воля и желания, къде са критериите? Къде е началото на прелестта?

- Показателят, преди всичко, е в Евангелието. Ако аз изведнъж осъзная, че желая противното на думите на Христос или на Божиите заповеди, ако се опитвам да оправдавам своите похоти с някакви висши цели – то аз безусловно се увреждам чрез лъжата и значи, че съм изпаднал в прелест.

По мнението на св. Игнатий Брянчанинов, „най-голямата прелест е да признаваш себе си за свободен от прелестта“, т. е. всички хора така или иначе се самозалъгват и признаването на този факт, по думите на светителя, „е най-великото предпазване от прелестта“.

За нас е много важно да разбираме, че човешка правда от последна инстанция не съществува. Известна е многократно повтаряната светоотеческа мъдрост: „Не вярвай на себе си, докато не легнеш в гроба“. Затова не си заслужава да пребъдваме в самоуспокоение, а постоянно да изпитваме себе си, дали сме във вярата“ (срв. 2 Кор. 13:5).

В последно време ние неведнъж се сблъскваме в църковната среда с множество уж благочестиви измислици и нелепи плашила (например, за необходимостта от бягство от градовете в селата или дори в глухата тайга, за отказа от медицинска помощ, и Бог знае още какво). В действителност винаги тези „женски басни“ (1 Тим. 4:7) се разпространяват с позоваване на авторитет на един или друг „духоносен старец“.

За самото явление и за причините на „младостарчеството“ и „псевдо-старчеството“ е писано и казано вече немалко. Най-важното обаче е, че е нужно ясно да си дадем сметка: ако някой съзнателно проповядва нещо противоречащо на Евангелието, той нарушава Божиите заповеди и уврежда християнската любов; и да се позовава на мнението или дори на благословението на някой си „старец“, то най-вероятно такъв човек (тук въобще не говорим за самия „старец“) се намира в духовна прелест. Господ ни спасява от такова състояние чрез покаянието, а за нас е много важно да пазим трезвомислието, постоянно да изпитваме съвестта си и да размишляваме върху това, което говорим и правим.

- Често настъпва момент, когато на вярващия започва да се струва, че Господ престава да чува неговите молитви. Св. отци различават два вида богооставеност: самолишаване на човека от благодатта, по причина на собствената греховност, и „възпитателна“ богооставеност – изпитание на вярата на християнина. Задължително ли е всеки вярващ да премине през „собствена Голгота“ и през мига, когато се иска да извика към Отца: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“. Или може да избегнем това състояние?

- Както без Кръста на Христос е невъзможно Неговото Възкресение, така и за нас без кръстоносенето, без лична Голгота е невъзможно спасението. При това Господ е взел изключително върху Себе си целия неизразим ужас от богоизоставеността. На нас Той ни е обещал, че ще пребъде с нас „през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20).

Затова нашата привидна „богоизоставеност“ е или егоистично самосъжаление, или е проява на ропот и униние, или е болезнена депресия – душевно заболяване, което трябва незабавно да се лекува. Да, на нас често ни е трудно в този свят. Но Господ е казал: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33). И ап. Павел ни утешава: „верен е Бог, Който не ще позволи да бъдете изкушавани преко сили, но при изкушението ще даде и облекчение, за да можете да ги понесете“ (1 Кор. 10:13).

Ние обаче нерядко наблюдаваме и в църковния живот, и в самите себе си желание да заменим призива на Спасителя да вземем своя кръст и да Го последваме (Мат. 16:24; Марк 8:34; Лука 9:23) със стремеж към външна сила, към чудесни знамения, към власт и успех. Кръстоносенето може да стане за нас „благо бреме“ и „леко иго“ (Мат. 11:30) въпреки всички драматични житейски събития, от които за съжаление няма къде да се скрием, и можем да разбираме и да се стараем да ги преживяваме като изпитание на вярата по пътя към спасението.

- Владика Антоний Сурожки е казвал: „Кому е нужно богословието освен на самите богослови?!“. Защо, как мислите? Защото вместо повече внимание към построяването на лични отношения с Бога при богослова е вероятен рискът от опит за горделиво „препариране“ на Твореца, като препариране на опитна мишка от някой учен?

- Богословието в своето пряко значение е човешко слово за Бога. Истинските богослови са християнските светци, които по най-различен начин чрез самия свой живот ни откриват Божието действие в света.

Дори всред цялото множество православни светци обаче Църквата е нарекла богослови само трима, които са успели вдъхновено да формулират с човешки думи нещо за неизразимия Бог. Това е любимият ученик на Христос ап. Йоан Богослов, светителят от 4 век Григорий Богослов и светецът от 11 век преп. Симеон Нови Богослов. Техните свидетелства за истините на вярата, разсъжденията им за божественото Откровение и духовната им поезия са определили в много отношения православната догматика и църковната химнография, т. е. станали са неотнимаема част от живото Предание на Църквата.

Мисля, че в приведения от Вас цитат на митр. Антоний става дума за формално отделяне от страна на богословите на богословските дисциплини от действителния живот на Църквата, което, разбира се, е нелепа крайност на академичната, най-често протестантска теология.

Противоположна крайност представлява отричането на научното богословие като такова. Смятам, че посилното богословско образование във вид на енорийска катихизация, неделни училища, курсове или самостоятелни занятия е абсолютно необходимо на всеки християнин. Та нали е невъзможно да се построят някакви лични отношения с човек, камо ли с Бога, без внимание към казаните думи, без наблюдения и размишления?!

Така и богословските дисциплини, особено изучаването на Св. Писание и църковната история, ни дават не само някакви отвлечени знания за твърде далечно и никак несвързано с нас минало, но съсредоточават нашето внимание върху днешния ден, помагат ни да оценим текущия живот от гледна точка на вярата и уроците на историята.

В действителност това означава, че ние винаги можем да се опитваме да правим верен нравствен избор тук и сега.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u499w 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.