Разговор на Златина Иванова с Диоклийския митр. Калистос Уеър
2000 години след Възкресение Христово смъртта изглежда по-всесилна отвсякога. Човешкият живот никога не е струвал толкова малко. Как може Църквата да обясни на смеещия се през сълзи днешен свят, че смъртта вече не е всесилна, защото Христос я победи със Своята смърт? Може ли модерният човек да разбере вестта за Възкресението?
Права сте, че за нас православните християни има две неща от изключителна важност – първото е Възкресението на Христос, а второто – стойността на човешката личност. Това са нещата, за които трябва да свидетелстваме в днешния свят. Християните са призвани да бъдат свидетели на възкръсналия Христос. А възкресението означава, че светлината е по-силна от мрака, доверието е по-силно от страха. Възкресението означава, че не трябва повече да се страхуваме от тъмните сили в този свят и в човешкото сърце. Но как да свидетелстваме за това в днешния свят, в секуларизираното общество, когато хората са водени от материалистични идеали? Нашето свидетелство трябва да бъде непретенциозно, ненатрапчиво, благо. Славата на Византийската империя, на Българската империя, на Руската империя, когато Църквата имаше чрез тях велика мощ – всичко това вече е част от миналото. Ние не може да спечелим света обратно чрез агресивно, налагащо се, империалистично мислене и поведение.
През първите векове хората са били запленени от християнството и тогава Църквата не е имала светска сила. Но те са били впечатлявани, даже шокирани от качеството на живота на християните и това ги е карало да пожелаят да станат част от тази общност. Имало е нещо необяснимо в тяхното общество, хората са усещали, че това е била общност на любовта. Ако искаме да свидетелстваме за Възкресението в днешния ден, ние трябва да се опитваме да бъдем, с Божията помощ, по-близко до първите християни.
Що се отнася до стойността на човешката личност, това е изключително важен въпрос. Ние, всеки един от нас е създаден по образ, по подобие на Бога. Това означава, че у всяка човешка личност има нещо божествено, всяка човешка личност е с абсолютна ценност. Ние всички съзнаваме по различен начин, че Божият образ у нас ни прави едновременно различни, уникални – и равни. Всеки човек е различен. Господ никога не създава едно нещо два пъти. Светът има нужда от всяка една отделна човешка личност. Така че освен да свидетелстваме чрез неизискваща любов за Възкресението на Христос, ние трябва да бъдем свидетели за ценността на всяко отделно човешко същество. Никой не е презрян, никой не бива да бъде презиран, никой не бива да бъде отхвърлян като незначителен. Всичко има стойност в очите на Бога.
Защо в западния християнски свят Пасха или Великден, както го наричаме ние, няма това значение и тази празничност, с която се отбелязва в Православието? Защо западният човек е по-близък до радостта от Раждането на Христос, отколкото до Неговото възкресение.
Вярно е, че в западния свят Рождество Христово е по-важният празник, докато за нас православните християни Пасха е венецът на празниците. Днес в английското общество всички отбелязват Рождество, дори и да не ходят на църква, и знаят всичко за този празник. Но Великден минава почти незабелязан, освен от осъзнатите християни, които са малко. Аз вярвам, че и на Запад някога Великден е бил най-важният християнски празник в обществото. През първите десет века от живота на Църквата, когато все още Изтокът и Западът са били в пълно общение, със сигурност акцентът е бил поставян върху Възкресението на Христос. В древната Църква на Запад кръстът е бил възприеман не само като символ на страданието, но също и като знак на победа. Защото със Своето Възкресение Христос победи смъртта. Не знам точната причина, заради която на Запад нещата се променят. Страхувам се, че тук Рождество Христово се възприема от повечето хора сантиментално. Те виждат младенеца в пещерата, заобиколен от святата си майка и полските животни – и това наистина е прекрасна картина. Но отвъд това не виждат нищо, защото повечето хора са забравили, че това не е било обикновено бебе. Това дете е било живият Бог, второто Лице на Троицата, както пеем в тропара за празника: „Новороденото дете е предвечният Бог”. А истинското значение на празника е, че тогава Бог става наш брат, обличайки се изцяло в нашето човечество. Това наистина е тайна с изключително значение. Но с още по-голямо значение е смъртта на Христос на кръста и възкресението Му от смъртта. Това е, което ние православните християни на Запад се опитваме да споделяме с другите около нас – какъв е смисълът на Възкресението за техния свят.
Днес всички християнски общности говорят за загубените християнски корени на Европа и призовават Европейския съюз да преоткрие християнската си идентичност и християнските ценности. Това не е ли утопия? Каква би могла да бъде реалната цел на християнското свидетелство в Европа?
Когато говорим за Европа ние не мислим за географска област, а по-скоро за духовна реалност. И ако попитаме какво дава на Европейския съюз тази духовна реалност, то отговорът би могъл да бъде само един – неговия християнски характер. Фундаментът на християнската вяра е този, който е направил Европа една цялост. Без съмнение трябва да бъдем реалисти. За съжаление християнското присъствие в Западна Европа днес е по-скоро слабо и без позиции. Това трябва да ни накара да се изправим открито пред факта, че хората не се раждат християни, а стават такива чрез личен избор, какъвто е бил случаят и през първите векове на християнството. Това поставя християнството в позицията на изгубено съкровище, което е скрито и трябва да бъде преоткрито. Затова вярваме, че християнството е близо до сърцето на Европа, но не считаме, че трябва да покажем това, като включваме християнски фрази в европейската конституция. Пътят е чрез личното ни свидетелство в един съвсем практичен план – свидетелството на живеещи вярата си хора.
В миналото е имало много малко атеисти. Днес, в т.нар. постхристиянска епоха живеем в различна ситуация, защото повечето западни хора имат твърде смътна представа за Бога, а мнозина и не вярват в съществуването Му. Когато апостол Павел говорел на езичниците атиняни, той се обръщал към вярата им в Бога, когото те почитали, без да познават. Вярата в Бога е била отправната точка, откъдето е започвал разговорът за възкръсналия Христос. Но нашите съвременници нямат вяра, нито ясна представа за реалността отвъд видимия свят. И ако искаме да споделим с тях християнското послание, трябва да тръгнем от различно място. Ние вярваме, че понеже всички са създадени по образ Божи, дълбоко у всеки съществува спомен, усещане за Бога, което може да е скрито и затрупано, но е живо. Особено в нашето западно общество хората все още са запазили усет за чудо – чудото на красотата в природата, в музиката и поезията. Така че усещането за трансцедентното е съхранено, чувството за вечност е живо. Затова днес Христос трябва да бъде проповядван с изразността на този език, позитивно. Да, нашето време е едно предизвикателство, но това е възможност за задълбочаване в християнския ни опит и за творчество.
Митр. Калистос Уеър (Тимоти Уеър)е роден през 1934 г. в Бат, Великобритания. Към православието се обръща на 24-годишна възраст и става монах в историческия манастир „Св. Йоан Богослов” на о. Патмос в Гърция. След като прекарва няколко години на Св. Гора и в Йерусалим, той се завръща в Англия, където прави блестяща академична кариера. В продължение на 35 години (1966-2001) е хоноруван преподавател по богословие в Оксфордския университет, а доскоро и декан на Института за православни изследвания в Кеймбридж. През 1982 г. е ръкоположен за епископ на Вселенската патриаршия с титула Диоклийски епископ, а през 2007 г. е повишен в митрополитска степен. Гост лектор на много университети, член на Атинската академия на науките. Сред основните му трудове са „Евстратий Аргенти: Гръцката църква под турска власт”, „Православният път”, „Царството вътре в нас”, „Образът на Троицата” и други. Големият му филологичен принос е преводът на Добротолюбието на английски език, както и на древните богослужебни сборници „Постен триод” и „Празничен миней”.
Интервюто е публикувано във великденския брой на в. "Гласове". Целия разговор с известния православен духовник и богослов може да прочетете в майския брой на сп. "Християнство и култура". Митр. Калисос Уеър размишлява за богословието на Възкресението, за постиженията на православното богословие през 20 век и предизвикателствата, които му поставя 21 век. Има ли място религиозното образование в европейското училище и може ли то да вкара учениците в храма. Ще разберете също и за какво страда един православен епископ и каква е молитвата му за бъдещето.
Интервюто е публикувано във великденския брой на в. "Гласове". Целия разговор с известния православен духовник и богослов може да прочетете в майския брой на сп. "Християнство и култура". Митр. Калисос Уеър размишлява за богословието на Възкресението, за постиженията на православното богословие през 20 век и предизвикателствата, които му поставя 21 век. Има ли място религиозното образование в европейското училище и може ли то да вкара учениците в храма. Ще разберете също и за какво страда един православен епископ и каква е молитвата му за бъдещето.
