Мобилно меню

4.7457627118644 1 1 1 1 1 Rating 4.75 (59 Votes)

564 414x600Какви са така наречените „духовни туристи”, защо съвременните миряни търсят манастирската духовност, могат ли манастирите да оцелеят без поклонници и какво представлява трезвият възглед върху живота в манастира – над тези въпроси разсъждава игумен Пьотр (Мешчеринов).

Защо хората се стремят към многобройни поклоннически пътувания, какво представлява „духовният туризъм”?

– При външните, нецърковни хора, има някакъв елемент на мода, демонстрация на благосъстояние. Заможните хора обичат да пътуват до Атон, Гърция, Светите земи. А що се отнася до руските манастири, то само до някои от тях – ето например сега Валаам започва да предизвиква такъв интерес. Тази група поклонници не обича много да пътува из провинциална Русия.

Има и „определен” стил на проповед, насочен към по-богатите хора: поклоннически пътувания, пожертвувания, възстановяване на храмове и манастири – това е богоугодно дело, достъпно за тях. Изпълнението на Христовите заповеди може да е недостъпно, затова пък даряването на пари е по-достъпно.

– Има ли полза за някого от такива пътувания?

– На самите хора това, разбира се, не носи никаква полза, това е дезориентация – вместо проповед за християнския живот им се предлага просто да се откупят. Що се отнася до манастирите, въпросът е сложен. Смятам, че манастирите трябва да бъдат изолирани – не само от туристи, изобщо от всички. Манастирът е общност от монаси, посветили себе си на вътрешното дело, и всяко посещение на външни хора, дори когато просто идват на служба, не помага на вътрешното дело.

Но при нас това е установено отдавна – манастирите да се смятат за образец от миряните, образец на богослужение, пастирско обгрижване, и с това трябва да се съобразяваме.

Когато манастирът е затворен, неговите обитатели задължително ще трябва да съществуват благодарение на труда на двете си ръце, да се занимават с нещо, за да осигурят прехраната му, и на мен ми се струва, че селскостопанският труд не е подходящ, понеже освен че не носи кой знае какви приходи, не се съчетава много и с вътрешното дело. С други думи, това трябва да са малки общности, заети с интелектуален труд, които в нашата страна е трудно да си представим – то е някаква утопия.

А нашите широко отворени към света манастири трябва от нещо да живеят. Те изпълняват пастирски и богослужебни функции и естествено в замяна разчитат на подпомагане, пожертвувание. Такова е устройството на нашите манастири, но за целите на монашеството – вътрешното дело – то според мен с нищо не допринася.

– Може ли някак уредбата на манастирите да се промени така, че монасите да не бъдат смущавани, а в същото време поклонниците да имат възможност да посетят манастира?

– Не е добре също, че нямаме многообразие в уставите. Сега има един устав: това е общежитийният манастир и в центъра му е богослужението. Но историята познава и други видове манастири: и скитски, и общежитиен, и щатни манастири (на централизирана от синода издръжка, според отпуснатия щатен брой монаси, бел. ред.) – още през XIX – началото на XX век. И малките манастири биха могли да се опитат да живеят така, както вече посочих по-рано.

А в големите манастири, които изпълняват пастирско-просветителски функции, всичко трябва да се обмисли така, че братството максимално да се предпази от светската суета.

Да речем при нас, в Даниловския манастир, екскурзиите не се провеждат от братята, а от фирма с професионални екскурзоводи, които разказват интересни неща на хората за манастира. Тоест, трябва да се намират някакви компромисни форми.

– А що се отнася до църковните хора, защо те се превръщат в „духовни туристи”, какво им липсва в храма близо до дома им и какво носят те на манастира?

– Въцърковените туристи от гледна точка на монаха, живеещ в манастира, са огромно бреме – това напълно опустошава духовния живот. Според най-строгия възглед свещеничеството и монашеството са малко съвместими по природа. В древната традиция пък виждаме, че дори в големия общежитиен манастир е имало едни-двама свещеници, за да изпълняват служби само за монасите, а не да обгрижват миряни (преп. Сава Освещени). После това се променя, но сама по себе си тази промяна е според мен антимонашеска.

Защо хората пътуват до манастирите? Очевидно защото не получават необходимото духовно обгрижване в енориите. И тук се сблъскваме с проблема, за който говоря вече много години. Ние нямаме пастирска педагогика, която да ни позволява да възпитаваме хората в истинския християнски живот. Това е преди всичко вътрешен живот, живот в Христос, за който всичко църковно е само средство, помощ, поддръжка и прочие.

Когато това го няма, в човека се образува пустота и той започва да я запълва с пътувания, поклонничество и тъй нататък. Още в древността светите отци са казвали, че поклонничеството няма никакво отношение към същността на християнския живот, че това е загуба на време и пари, че това е един вид „дезориентация” – превключване на вниманието от вътрешния към външния живот, но… оттогава нищо не е помръднало.

Ето затова човек трудно живее вътрешния си живот, понеже не го учат как да го прави. И така започва да търси старците или някакви други, не знам какви.

– Но нали като търси, намира – сигурно в манастирите някак си подкрепят подобни стремежи?

– Естествено някой ще каже, че предлагането до голяма степен е породено от търсенето. Наистина, през тези 25 години, докато бях свещеник, съм срещал единици, които питаха за духовния живот – как да се молят, кои са „чистите по сърце”, какво има предвид апостол Павел, когато казва: „Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога” (Кол.3:3), кой е „вътрешният човек”, за когото пишат апостолите, и така нататък. Такива неща не интересуват почти никого. Християните ги интересува онова, което интересува и нехристияните – какво ще се случи в бъдеще и как правилно да направим така, че да ни е добре.

Да, такова е търсенето, но нали затова в Църквата Христова е въведен пастирският чин – за да противостои на тази „обща религиозност”, да научи хората на истината, да проповядва Евангелието и вътрешния живот в Христос, а не старците-чудодейци.

И понеже това липсва, манастирите се запълват с „туризъм” в търсене на старците. Разбира се, истинските монаси много се тормозят от всичко това. Но в днешно време покрай манастирите се е оформила съответната субкултура заедно с икономическите си особености и тя живее и защитава себе си, ако е необходимо.

– Има ли някакъв разумен изход от тази ситуация, нужно ли е кардинално да променяме цялата система, устройството на манастирите или трябва някак да работим с хората?

– Разумният изход е не в революциите и реформациите, а в това всеки човек сам да преценява ситуацията по християнски и трезво. Не казвам, че в съвременните манастири изобщо не можеш да живееш и да се спасиш – може, но всичко трябва да е на своето място и човек не бива да се захласва по старите книги, а да получава реален поглед върху нещата.

Когато тръгвах към Даниловския манастир – а аз смятам, че по вътрешното си устройство той е най-добрият, макар и да се намира в центъра на града – един духовник ми каза, като го попитах: „иди, манастир като манастир, като в книгите, всичко е както при отците: смирение, послушание”. Но се оказа, че не всичко е така, че има някаква специфика. Трябва да се казва истината на човек, който отива в манастир: какво го чака там, какви опасности го дебнат, къде са острите ъгли и тогава той ще бъде правилно ориентиран. Защото без помощта на пастира е трудно да проумее.

За моето поколение, което отиде в манастирите в края на 80-те – началото на 90-те нямаше нищо такова. Започвахме от нулата и, разбира се, се заблуждавахме, че описаното в книгите на светите отци и съвременният манастирски живот, особено в големите градове, са едно и също.

Искам да подчертая, че е напълно възможно да се живее и в такива манастири, да се подвизаваш в тях и дори, всеки на своето място, да преобразява техния живот в нещо хубаво. Но трябва веднага да кажем на човека, който идва, всичко, както си е, не да го замъгляваме с позоваване на светите отци и да дезориентираме хората. Нашето поколение е натрупало опит, за да стане това възможно.

Hristos i unosha– А как да се разговаря с „туристите”-поклонници?

– Също като с богатите хора, които пътуват по светите места – и на тях трябва да им се говори истината: пътувайте си, дарявайте си, само знайте, че така няма да си купите място в рая. На тях трябва да им се казва, че най-важното е да изпълняват Христовите заповеди в ежедневния си живот и в общественото им служение, да не лъжат, да не мамят, да не се възгордяват и прочие, и тогава, на пето или на десето място като опция, като някакъв „духовен отдих” ще им бъде от полза поклонническото пътуване до Атон или Йерусалим.

А само по себе то няма да „уравновеси” техния неправеден живот. За това трябва да се говори! Мнозина от тях, мисля, даже ще се учудят, защото техните духовници, уви, често им уйдисват: „Всички са немощни, грешни, а пък ти издигни един параклис и греховете ти ще бъдат опростени”.

„Старците” пък са цяла една псевдоцърковна идеология и субкултура, която внимателно трябва да бъде променяна от свещеноначалието и заменяна със здрава църковна педагогика. Но това очевидно все още не е сред приоритетните задачи на църковния ни живот…

Превод: Анна Георгиева

Източник: Православие и мир

Изображение: Христос и богатият юноша (Марк 10:17-27)


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ukf88 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.