Едно пътуване отвъд "трябва"

"През 90-те го­ди­ни сред връс­т­ни­ци­те ми ал­ко­хо­лът и нар­ко­ти­ци­те се при­е­ма­ха ка­то не­що нор­мал­но. То­ва не бе­ше не­що но­во, не­поз­на­то за мене и не ми бе­ше ин­те­рес­но. Тър­сех не­що дру­го, но още не зна­ех как­во. Тър­сех и раз­лич­на сре­да хо­ра, ко­и­то ис­кат не­що по­ве­че от жи­во­та и се­бе си от това да хо­дят от ку­пон на ку­пон и да се пра­вят на ин­те­рес­ни."

Кой­то тър­си, на­ми­ра. И Ге­ор­ги на­ми­ра своя сре­да, хо­ра с де­се­ти­на го­ди­ни по-въз­рас­т­ни от не­го, с ко­и­то мо­же да раз­го­ва­ря по ин­те­ре­су­ващите го теми. На то­зи етап не ста­ва въп­рос за цър­ков­на или ено­рийс­ка сре­да, а прос­то за хо­ра на кръс­то­път, тър­се­щи се­бе си, ог­леж­да­щи се в дру­ги­те.

"Се­га си да­вам смет­ка, че въп­ре­ки всич­ко, ко­е­то съм ви­дял и от­час­ти опи­тал, ин­ту­и­тив­но съм стра­нял от го­ле­ми­те прим­ки, ко­и­то ми е за­ла­гал жи­во­тът. Но то­ва “ин­ту­и­тив­но” си има сво­и­те по-дъл­бо­ки ко­ре­ни ­ бла­го­дат­та, да­де­на ми да­ром при кръ­ще­ни­е­то, ко­я­то е дре­ме­ла в ме­не и е ча­ка­ла мо­мен­та да бъ­де раз­па­ле­на".

От раз­го­вор на раз­го­вор, от чо­век на чо­век Ге­ор­ги сти­га до Цър­к­ва­та. По пъ­тя му към Пра­вос­ла­ви­е­то го во­дят раз­лич­ни хо­ра, не неп­ре­мен­но пра­вос­лав­ни. “С­лу­чай­ни” сре­щи и съ­би­тия го до­веж­дат до цър­ков­на­та об­щ­ност със све­ще­ни­ка, кой­то стои в цен­тъ­ра. От­на­ча­ло се об­ръ­ща към ду­хов­ни­ци­те во­ден от лю­бо­пит­с­т­во, до­ри про­во­ки­рай­ки ги, за да из­пи­та да­ли оно­ва, ко­е­то би­ту­ва в не­го ка­то пред­чув­с­т­вие, ка­то смът­но усе­ща­не, има ос­но­ва ня­къ­де от­вън: в све­та, у дру­ги­те.

"Сла­ва на Бо­га, че хо­ра­та, ко­и­то съм раз­пит­вал и из­пит­вал, са ме из­тър­пе­ли. Че са да­ли от­го­вор на пи­та­ни­я­та ми с ду­ми и с от­но­ше­ние: ама как та­ка, ка­къв е тоя Бог -­ уж един, пък три­ма; уж лю­бещ, пък и на­каз­ва­щ..."

"Ко­га­то през 1998 г. за­вър­ших гим­на­зия, ме от­ло­жи­ха ед­на го­ди­на от ка­зар­ма­та. Тряб­ва­ше да се за­ни­ма­вам с не­що и за­поч­нах мно­го да че­та. За­мис­лих се се­ри­оз­но да­ли ще уча не­що, в как­ва об­ласт или да се за­до­во­ля с фи­зи­чес­ко­то си оце­ля­ва­не и да тър­ся ня­как­ва ра­бо­та."

Ми­на­ва през мно­го идеи: фи­ло­ло­гия, фи­ло­со­фия, пси­хо­ло­гия, кул­ту­ро­ло­гия, но все не­що не му дос­ти­га. Ни­коя на­у­ка не от­го­ва­ря док­рай на “важ­ни­те въп­ро­си”, има ня­ка­къв пре­дел, ня­как­ва гра­ни­ца, от­въд ко­я­то е мъл­ча­ни­е­то, не­из­вес­т­ност­та. До бо­гос­ло­ви­е­то сти­га по пъ­тя на не­до­вол­с­т­во­то и от­х­вър­ля­не­то.

"То­ва, ко­е­то ми е по­мог­на­ло да про­дъл­жа­вам да тър­ся, е усе­ща­не­то за не­у­дов­лет­во­ре­ност от не­ща­та, с ко­и­то се за­ни­ма­вам и виж­дам око­ло се­бе си. С Бо­жия по­мощ съм съ­у­мя­вал да пре­вър­на не­до­вол­с­т­во­то си в мо­тив да про­дъл­жа­вам да тър­ся, вмес­то да се от­ка­жа от жи­во­та, щом не виж­дам сми­съ­ла му. Как­то мно­зи­на пра­вят по един или друг на­чин."

При­я­те­ли­те му съ­що се пи­тат как да про­дъл­жат, ка­къв път да по­е­мат. Тъж­но е да виж­да как един по един се от­каз­ват да тър­сят сми­съ­ла. Ня­кои ос­та­ват на ета­па на оце­ля­ва­не­то, дру­ги си из­би­рат ня­как­ва тяс­на об­ласт, в ко­я­то да се раз­ви­ват, тре­ти ос­та­ват в сфе­ра­та на ин­те­лек­ту­ал­ни­те тър­се­ния.

"Ко­га­то чо­век на­со­чи ин­те­ре­си­те си из­ця­ло към ед­на об­ласт, прес­та­ва да раз­би­ра жи­во­та в ця­лост и да об­щу­ва ис­тин­с­ки. Мо­же да го­во­ри за ра­бо­та­та си, да об­щу­ва вън­ш­но, фор­мал­но, за­дъл­жи­тел­но след ча­ша ал­ко­хол, за да пад­нат прег­ра­ди­те, ко­и­то сам си е пос­та­вил. А пад­нат ли сте­ни­те на лич­ни­те им зат­во­ри, се оказ­ва, че зад тях ня­ма ни­що. Пус­то­та, от ко­я­то па­ни­чес­ки бя­гат, раз­гра­фя­вай­ки точ­но вре­ме­то си. В лич­ния си жи­вот не зна­ят как да об­щу­ват, ако ня­ма ал­ко­хол на ма­са­та или ком­па­ния, в ко­я­то все­ки шу­ми, но ни­кой не вли­за в об­ще­ние, бя­гат от се­бе си, от тре­вож­ни­те си мис­ли, но не се свър­з­ват с дру­гия и не спо­де­лят не­го­ви­те ра­дос­ти и тре­во­ги".

Ня­кои от връс­т­ни­ци­те и при­я­те­ли­те на Ге­ор­ги се ин­те­ре­су­ват от ду­хов­но­то, но схва­щат ду­хов­ния жи­вот ка­то не­що из­к­лю­чи­тел­но лич­но, а не ка­то об­щ­ност, ка­то цър­к­ва. Фи­ло­со­фи­я­та им е: всич­ко за­ви­си от мене, ни­кой не мо­же да ми на­ла­га как да жи­вея и как да об­щу­вам с Бо­га. Пос­та­вят си точ­ни це­ли, на­чер­та­ват си план как да ги пос­тиг­нат и не ос­та­вят ни­как­во мяс­то за Бо­жия на­ме­са в де­ла­та им.

"Са­ми са бо­го­ве на се­бе си. Те мо­гат да раз­бе­рат ня­кого, кой­то има свой план и свои це­ли и ги прес­лед­ва с всич­ки сред­с­т­ва, но не мо­гат да про­у­ме­ят чо­век, чий­то един­с­т­вен план е да бъ­де част от Бо­жия план. Та­къв чо­век им се стру­ва ха­о­ти­чен, не­по­ня­тен и ги обър­к­ва."

С мал­ци­на из­вън цър­ков­ни­те сре­ди за­паз­ва при­я­тел­с­т­во­то си. Опит­ва се да не ги драз­ни с пра­вос­лав­ни­те си въз­г­ле­ди, да не им ги нат­рап­ва, за да не ги от­блъс­не.

"Все­ки тър­пи ня­как­во раз­ви­тие по своя път. Те се опит­ват да ме при­е­мат та­къв, ка­къв­то съм и ка­къв­то ста­вам. Аз се опит­вам да им от­го­во­ря със съ­що­то, да ги при­е­ма, как­ви­то са, не­за­ви­си­мо да­ли ги одоб­ря­вам. Тол­ко­ва сме раз­лич­ни, че не­из­беж­но ще има мо­мен­ти, ко­га­то ня­ма да се раз­би­ра­ме, но то­ва не би­ва да ни пре­чи да се при­е­ма­ме. А при­е­ма­ме ли се бе­зус­лов­но, ще дой­де и мо­мен­тът, в кой­то ще се раз­бе­рем вза­им­но."

От то­ва об­щу­ва­не на вза­им­на тър­пи­мост, без да мо­ра­ли­зи­ра или про­по­вяд­ва, има ре­зул­тат. Фак­тът, че е за­я­вил се­бе си ка­то пра­вос­ла­вен, пра­ви вся­ко не­го­во дейс­т­вие, по­ве­де­ни­е­то му, от­но­ше­ни­е­то му... жи­ва, наг­лед­на про­по­вед.

"Са­ми ид­ват и ме пи­тат, тър­сят пот­вър­ж­де­ние на соб­с­т­ве­но­то си про­бу­де­но бо­го­тър­са­чес­т­во. За­поч­ват с най-еле­мен­тар­ни не­ща: къ­де да за­па­лят свещ, ко­га да се прек­ръс­тят, праз­ни­ци­те­... И ко­га­то го из­пъл­нят, по ня­ка­къв на­чин се до­кос­ват до Хрис­тос и, оку­ра­же­ни от то­зи до­сег, ид­ват и пи­тат за дру­го."
 
За­да­ват все по-слож­ни въп­ро­си, все по-дъл­бо­ко про­ник­ва­щи в Пра­вос­ла­ви­е­то. Въп­ро­си­те все по­ве­че нав­ли­зат от вън­ш­на­та об­ред­ност към ре­ли­ги­оз­но­то пре­жи­вя­ва­не и то­ва го рад­ва.
 
"Не че аз имам ня­как­ва спе­ци­ал­на зас­лу­га за то­ва. Прос­то съм ка­зал не­що, ко­е­то съм про­чел, а пред очи­те ми се из­вър­ш­ва ед­но сво­е­об­раз­но чу­до: Бо­жи­я­та бла­го­дат при­веж­да ня­ко­го от све­та към Цър­к­ва­та. Наб­лю­да­вам при­я­те­ли­те си, наб­лю­да­вам и се­бе си и се уве­ря­вам, че чо­век не по­лу­ча­ва вя­ра­та от­вън, а я от­к­ри­ва в се­бе си. С въп­ро­си­те си са­мо тър­сим обяс­не­ние и пот­вър­ж­де­ние на ста­ва­що­то чу­до в нас."