"Моето обръщане към вярата не е свързано с чудо, с нещо фатално, необичайно... При мен всичко е семпло, обикновено. Проглеждането ми за Православието също". Така Георги започна разказа си за своя личен път към Православието. Роден е в “обикновено социалистическо семейство”, както сам се изрази. Бабите му се погрижили да го кръстят още като малък, но израснал в дом без икони и молитва. Родителите му не ходели на църква, нямали контакти с духовници, никога не са проявявали интерес към религията и не са разговаряли на такива теми. Във възпитанието му не присъствал Бог. Възпитаван е в общочовешките ценности, че трябва да бъде добър, честен, да се съобразява с другите... Но защо трябва да бъде такъв, това никой не му е обяснявал. Наставленията свършвали до “трябва”.
Започнал сам да търси отговорите, да изследва отношенията, да наблюдава хода на събитията. Нито семейството, нито средата на връстниците му давали отговор на неговите въпроси и търсения.
Който търси, намира. И Георги намира своя среда, хора с десетина години по-възрастни от него, с които може да разговаря по интересуващите го теми. На този етап не става въпрос за църковна или енорийска среда, а просто за хора на кръстопът, търсещи себе си, оглеждащи се в другите.
"Сега си давам сметка, че въпреки всичко, което съм видял и отчасти опитал, интуитивно съм странял от големите примки, които ми е залагал животът. Но това “интуитивно” си има своите по-дълбоки корени благодатта, дадена ми даром при кръщението, която е дремела в мене и е чакала момента да бъде разпалена".
От разговор на разговор, от човек на човек Георги стига до Църквата. По пътя му към Православието го водят различни хора, не непременно православни. “Случайни” срещи и събития го довеждат до църковната общност със свещеника, който стои в центъра. Отначало се обръща към духовниците воден от любопитство, дори провокирайки ги, за да изпита дали онова, което битува в него като предчувствие, като смътно усещане, има основа някъде отвън: в света, у другите.
"Слава на Бога, че хората, които съм разпитвал и изпитвал, са ме изтърпели. Че са дали отговор на питанията ми с думи и с отношение: ама как така, какъв е тоя Бог - уж един, пък трима; уж любещ, пък и наказващ..."
"Когато през 1998 г. завърших гимназия, ме отложиха една година от казармата. Трябваше да се занимавам с нещо и започнах много да чета. Замислих се сериозно дали ще уча нещо, в каква област или да се задоволя с физическото си оцеляване и да търся някаква работа."
Минава през много идеи: филология, философия, психология, културология, но все нещо не му достига. Никоя наука не отговаря докрай на “важните въпроси”, има някакъв предел, някаква граница, отвъд която е мълчанието, неизвестността. До богословието стига по пътя на недоволството и отхвърлянето.
"Това, което ми е помогнало да продължавам да търся, е усещането за неудовлетвореност от нещата, с които се занимавам и виждам около себе си. С Божия помощ съм съумявал да превърна недоволството си в мотив да продължавам да търся, вместо да се откажа от живота, щом не виждам смисъла му. Както мнозина правят по един или друг начин."
Приятелите му също се питат как да продължат, какъв път да поемат. Тъжно е да вижда как един по един се отказват да търсят смисъла. Някои остават на етапа на оцеляването, други си избират някаква тясна област, в която да се развиват, трети остават в сферата на интелектуалните търсения.
"Когато човек насочи интересите си изцяло към една област, престава да разбира живота в цялост и да общува истински. Може да говори за работата си, да общува външно, формално, задължително след чаша алкохол, за да паднат преградите, които сам си е поставил. А паднат ли стените на личните им затвори, се оказва, че зад тях няма нищо. Пустота, от която панически бягат, разграфявайки точно времето си. В личния си живот не знаят как да общуват, ако няма алкохол на масата или компания, в която всеки шуми, но никой не влиза в общение, бягат от себе си, от тревожните си мисли, но не се свързват с другия и не споделят неговите радости и тревоги".
Някои от връстниците и приятелите на Георги се интересуват от духовното, но схващат духовния живот като нещо изключително лично, а не като общност, като църква. Философията им е: всичко зависи от мене, никой не може да ми налага как да живея и как да общувам с Бога. Поставят си точни цели, начертават си план как да ги постигнат и не оставят никакво място за Божия намеса в делата им.
"Сами са богове на себе си. Те могат да разберат някого, който има свой план и свои цели и ги преследва с всички средства, но не могат да проумеят човек, чийто единствен план е да бъде част от Божия план. Такъв човек им се струва хаотичен, непонятен и ги обърква."
С малцина извън църковните среди запазва приятелството си. Опитва се да не ги дразни с православните си възгледи, да не им ги натрапва, за да не ги отблъсне.
"Всеки търпи някакво развитие по своя път. Те се опитват да ме приемат такъв, какъвто съм и какъвто ставам. Аз се опитвам да им отговоря със същото, да ги приема, каквито са, независимо дали ги одобрявам. Толкова сме различни, че неизбежно ще има моменти, когато няма да се разбираме, но това не бива да ни пречи да се приемаме. А приемаме ли се безусловно, ще дойде и моментът, в който ще се разберем взаимно."
От това общуване на взаимна търпимост, без да морализира или проповядва, има резултат. Фактът, че е заявил себе си като православен, прави всяко негово действие, поведението му, отношението му... жива, нагледна проповед.
"Сами идват и ме питат, търсят потвърждение на собственото си пробудено боготърсачество. Започват с най-елементарни неща: къде да запалят свещ, кога да се прекръстят, празниците... И когато го изпълнят, по някакъв начин се докосват до Христос и, окуражени от този досег, идват и питат за друго."
Задават все по-сложни въпроси, все по-дълбоко проникващи в Православието. Въпросите все повече навлизат от външната обредност към религиозното преживяване и това го радва.
"Не че аз имам някаква специална заслуга за това. Просто съм казал нещо, което съм прочел, а пред очите ми се извършва едно своеобразно чудо: Божията благодат привежда някого от света към Църквата. Наблюдавам приятелите си, наблюдавам и себе си и се уверявам, че човек не получава вярата отвън, а я открива в себе си. С въпросите си само търсим обяснение и потвърждение на ставащото чудо в нас."