или: Православие и игра на дама
„Вие говорите срещу Църквата!” – казват на своите опоненти както „десните”, така и „левите”. А какво е всъщност Църквата? Необходимо ли е тя да бъде защитавана и оправдавана пред външния свят? Длъжна ли е Църквата сама да принася покаяние? Всички ли могат да се смятат за членове на Църквата, дори и корумпираният чиновник? За тези и много други неща разговаряме с протойерей Алексий Умински, предстоятел на храм „Живоначална Троица" в Хохли (в центъра на стара Москва, на Хохловска улица – бел. прев.).
„Външната” Църква
– Защо понякога дори хората вътре в Църквата говорят за нея така, сякаш е нещо странично?
– По този повод много точно и задълбочено е писал протопрезвитер Александър Шмеман:
„Опасно е да обикнеш Църквата някак покрай Христос. Такава любов има повече, отколкото си мислим. Но Църквата е само Христос, Неговият живот и Неговият дар. Ако търсиш в Църквата нещо друго, освен Христа (а това означава пак да търсиш себе си и своето си), неизбежно „изпадаш в прелест”, в извращение и нищо друго освен саморазрушение”.
Или пък: „Религията може да бъде обичана по същия начин като всяко друго нещо в живота: спорта, науката, колекционирането на марки. Може да бъде обичана заради самата нея, без връзка с Бога или света, или пък живота. Тя „занимава” и е „занимателна”.
Тук има всичко, което определен тип хора обичат: и естетика, и тайна, и свещеност, и чувство за собствена важност и „изключителност”, дълбочина и пр..
Но тази религия изобщо не е задължително да е вяра, и тъкмо в това е мъчното „на „религиозния проблем”. Хората чакат и жадуват вяра – ние им предлагаме религия. И това противоречие, това „несъвпадение” е все по-дълбоко, все по-страшно”.
Наистина в нашата Православна църква има много външна красота, естетика, култура, традиционност, обредност и пълнота, както и идеологическо съдържание. Изключително лесно е да се увлечем по земното устройство на Църквата и да не забележим главната цел на съществуването й на земята.
Човек забравя или пък не знае за тази цел, мисли си, че това може да е духовността, традиционните и нравствените ценности, непоколебимите исторически традиции (също и църковният календар, църковният устав, богослужебният кръг, кръстенето с два или три пръста и всичко онова, което наричаме духовни темели и му даваме и други прекрасни епитети). Тогава и самата Църква ще си остане непозната, незабелязана.
Обществото ще забелязва Църквата само в нейната земна конотация, понеже тя е най-очевидна, може да бъде усетена, да й се даде определение по някакви параметри като на всичко материално. И тогава всеки тайнствен, мистичен живот на Църквата, онова, което е нейно основно съдържание, се оказва ненужен, непоискан нито вътре, нито отвън.
Членовете на Църквата, които я възприемат от външната й страна, ще защитават нейното земно „величие”, а всички онези, които са извън Църквата, ще бъдат крайно раздразнени от това земно „величие” на Църквата.
– Сред онези, които възприемат Църквата някак си отстрани, има и свещеници…
– Няма значение дали са свещеници или не. Свещеник или епископ, или мирянин, всички са народ Божи, и всеки един от тях е член на Църквата като всички останали – ни повече, ни по-малко. В никакъв случай не бива да смятаме, че на свещеника му е дадено нещо повече в този смисъл.
Сама по себе си принадлежността към Църквата не се определя йерархично.
Неправилно е да мислим, че колкото по-високо стоиш в йерархията, толкова си по-въцърковен. Разбира се, не бива да си мислим, че щом някой е свещеник, той винаги говори от името на Църквата. Не е така.
Йерархичните стъпала в Църквата добавят на човека задължения, но не и права. Нека си спомним словата на Христос: „А по-големият между вас нека ви бъде служител” (Мат. 23:11).
"Патриотизмът не е равен на християнството"
– Как да разберем какво представлява Църквата?
– Това може да се проумее чрез определянето на главната цел, заради която Църквата съществува поначало. Тази цел е човекът да се съедини с Бога, да стане единен животът на човека и на Бога. Както е при Христос. Неговата личност е единна, Богочовешка, Той е приел в Себе си не само човешката природа, но и цялата пълнота на живота на човека. Животът на Христос е Богочовешки живот.
Повтарям тази мисъл: Църквата съществува, за да може човек и Бог да имат единен Богочовешки живот.
Апостол Петър говори в посланието си тъкмо за това – че всички ние трябва да постигнем Божествената природа:
„Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество, като отбегнете световното разтление от похоти.” (2 Пет. 1:3-4).
– Това е много възвишен смисъл, а как да го въплътим на практика?
– Църквата се подчинява на Христос. Но в историята неведнъж се е случвало Църквата да следва някаква конюнктура, изисквания на времето, на политическите обстоятелства.
Например през VII век византийският император е трябвало да намери компромис с монофизитите, за да укрепи единството на държавата. От това е зависела отбранителната способност, възможността да се защитават границите и да се побеждават враговете. Императорът е смятал, че Църквата може да направи този „малък” компромис, като само „леко” промени формулировката. Против се обявява преподобният Максим Изповедник. Изглежда сякаш властта е подемала важни, правилни, както е изглеждало тогава, православни инициативи – да укрепи държавата, да прекрати враждата. Но кой знае защо Максим Изповедник решава, че Църквата трябва да се подчинява не на императора, а на Христос, и докрай отстоява истината.
Ние познаваме такива случаи и в руската история: светителят Арсений (Мацеевич), единствен от архиереите, открито се противопоставя на императрица Екатерина II за нейната секуларна политика по отношение на Църквата. Лишаването от сан, многогодишните гонения, заточението, задържането под стража и смъртта в изгнание не променят неговите убеждения.
Ние живеем във време, когато много ценности – държавни, патриотични, исторически, нравствени – започват да се възприемат като църковни ценности, стават тъждествени на тези ценности в умовете на хората. Обявява се, че да бъдеш държавник и православен е едно и също, всички ценности на държавата трябва да бъдат ценности на Църквата, патриотизмът се приравнява към учението на Църквата.
Патриотизмът е хубаво нещо, но той не е равен на християнството. Единствената ценност, която има в Църквата, е Иисус Христос.
Ако оставим в нашата вяра всичко най-важно, но отстраним Христос, в нея всъщност нищо няма да остане.
В Църквата трябва да звучи преди всичко Евангелието. Това звучене на Евангелската правда, звученето на гласа на Христос за всички в Църквата трябва да бъде очевидно.
– Кой трябва да следи, за да бъде така?
– Ролята на обяснението и достигането на това до хората е преди всичко на епископите. При нас нерядко епископът е прекрасен мениджър, отличен администратор, човек, който устройва външния църковен живот и нищо повече. Семинариите се пълнят, в манастирите се молят, във всяка епархия има храм, който прилича на храма „Христос Спасител” (Един от главните храмое в Москва – бел. прев.). Епископът следи всичко там „да е не по-лошо, отколкото при другите”. Като в комсомолските организации, работата върви по сектори – отдели, длъжности, отчети…
В първите векове на съществуване на Църквата се определя ролята на епископа – да учи другите. Такива учители са били учениците на апостолите: свещеномъчениците Ириней Лионски, Поликарп Смирненски и другите, които са усвоили своето епископство като продължение на Евангелската проповед. С действието, словото, а и с целия си живот.
– Но земната Църква все пак съществува тук, в историческия момент в конкретната държава.
– И тъкмо това е конфликтността, цялата неловкост за Църквата на нейното съществуване в този свят, цялата й постоянна несъприродност на този свят. В земния свят Църквата през цялото време се усеща в неловко положение и това потиска. Та нали винаги се стремим към комфорт, благополучие и стабилност. Затова на мястото на Евангелските истини идват общоприетите идеологеми, които нямат отношение към Църквата.
Същото е и с обществените понятия. Има я думата „патриотизъм”, а има и понятие „любов към Родината”.
Днес е лесно да си патриот. Трябва само да си закачиш една георгиевска лента и да напишеш на колата си: „Обама е слабак” или „1941-1945. Можем да повторим”. След което да се изпълниш с чувство на гордост.
От прозореца на колата се носи някоя пошла песничка и се чува яко попържане, а шофьорът изхвърля боклука си на същата тази родна земя. Аз някак си настръхвам от такава любов към Родината.
Чувството за патриотизъм, както го разбират днес, предполага само опора в нашите победи и нашите постижения. Но има и други думи, ние в училище учехме Лермонтов „Родината обичам аз, но с обич странна…”.
Любовта към Родината предполага много добре да познаваш нейната култура, славните и трагични страници на историята й, но също и горестните и позорните. Да обичаш Родината е сложно чувство, което на човек много мъчно му се отдава. За мнозина е по-просто да намерят многобройни врагове, за да може на техния фон да обичат Родината още по-силно.
Подобен род идеологеми съществуват и в църковна среда. Мнозина се ориентират към сегашния исторически момент, идеологическите предпоставки, политическата ситуация. Илюстрация на това е следното – на изложба в «Манежа» (голям музейно-изложбен комплекс в Москва – бел. прев.) от едната страна е Сталин, от другата светителят Лука, а до тях – снимка на Троцки, който позори Сталин. Каква невероятна смесица! Невъзможно е да се ориентираш къде е истината, на чия страна е тя. Къде се казва, че злото е зло, а доброто е добро, че злодейските постъпки, кръвта на невинни хора не могат да бъдат оправдани с никакви икономически и политически успехи?
"След илюзиите"
– Защо хората напускат Църквата? Включително свещеници?
– Имаше времена, когато хората масово идваха в Църквата, изпълнени с романтични надежди и илюзии. Те не си представяха много добре в какво пространство ще попаднат. Това се отнасяше и до свещениците – не всички разбираха тежестта на това служение, чакаха изкушения.
Много свещеници, набързо ръкоположени през 90-те години без нужното образование и духовна подготовка, се озоваха в изключително тежки условия. Представете си новобранец със слабо бойно снаряжение на предната фронтова линия, който не умее да стреля, дори не знае как да зареди оръжието. Чак след това от тях с милостта Божия наистина израсна цяла плеяда прекрасни свещеници. Но някои пострадаха, няма как да го кажем другояче, с разрушена съдба, семейство, а ако наричаме нещата със собствените им имена ‒ платиха с живота си.
Когато свещениците попадаха в тежко положение, семейно или материално, те не можеха да намерят нито подкрепа, нито съвет, нито помощ. От тях просто се отказваха, гонеха ги от епархията, забраняваха им да служат. Просто забравяха за тях, като че бяха ненужна вещ. Това е част от историята на нашата съвременна Църква.
За това се казва малко в документалния филм „Расстриги” („Разпопените”)– за неготовността на свещениците, неразбирането на управляващите архиереи, нежеланието да се приеме свещеникът като жив човек, съслужител и брат, а не като работен кон.
В последно време Църквата много често започна да се възприема като вид армия: съподчинение, изпълнение на заповеди. Дори думата „послушание” стана синоним на думата „заповед”. На някой може да му харесва да марширува, а за други това е твърде тежко.
– А защо си тръгват миряните?
– Онези миряни, които не са израснали в Църквата, са дошли в съзнателна възраст с определени представи за нея и нейното устройство, често романтични. Нещо прочетено в книгите, нещо взето от житията... Тези представи могат да бъдат най-прекрасни, много високи, чисти и светли. В тях няма нищо лошо, освен отсъствието на знания за Църквата като за Богочовешки организъм.
А в Църквата няма нищо ново, нищо такова, каквото не е имало за двете хилядолетия на нейната история, всъщност, не се случва. Имало е и по-трудни времена, имало е време, когато животът на Църквата е предизвиквал недоумение и несъгласие и у миряните, и у обикновените хора.
– Какво да се прави, когато хората отстрани започват да говорят за външните недостатъци на Църквата, да се опитват нещо да обясняват?
– Струва ми се, че Църквата като такава не се нуждае в кой знае каква защита на белите ризи, честта и достойнството. Мнозина от нас желаят да защитят Църквата от поругаване, от клевета, от осъждане. Но Църквата не бива постоянно да се оправдава пред когото и да било. И хората, живеещи в Църквата, не са длъжни да се оправдават заради нея.
Защо спазваме стария календарен стил или Великия пост, защо сме против хомосексуализма, „свободната любов”, абортите? Това е нашето учение, ние можем да го обясним, но не сме длъжни да се оправдаваме за него.
Ние трябва да бъдем такива, каквито ни учи да бъдем Христос, а дали сме толерантни в представите на външния свят – това не е важно.
А вътре в самата Църква ни липсва един честен разговор за самите себе си. Нужно ни е трезво разсъждение за това какви сме ние днес, представа за това какви съблазни и грехове са нашите болни места, как да ги лекуваме.
Ние не можем постоянно да говорим само за своите успехи, постижения и победи. На кого ще разказваме за нашите победи? На Господ Иисус Христос ли?
Ние пред никого не трябва да се оправдаваме за нашата Църква, защото тя е чиста и непорочна. Но не защото ние я изпълваме, а защото я изпълва Светият Дух. Всеки, който идва в Църквата, може да се докосне до тази чистота и непорочност и да изцели своята гнилост и своята порочност. Но затова е необходимо да наричаме нещата със собствените им имена и да не се страхуваме да изричаме истината.
– Трябва ли Православната църква да се покае, както например Католическата се покая за инквизицията?
– Въпросът за покаянието възниква вече много векове наред, а ние продължаваме да си даваме вид, сякаш това не се отнася до нас. В тропара за руските новомъченици и изповедници се казва: „Днес радостно ликует Церковь Русская”. Тоест както е казал апостол Павел, когато някой бива прославян, се прославя и самата Църква, тя може да ликува, да се радва, да тържествува. А длъжна ли е цялата Църква да плаче, да страда, да осъзнава своето състояние (става дума именно за земната история), да разбира своето несъвършенство, може би дори времена на глухота и слепота?
Та нали именно към Църквите се обръща Господ в Апокалипсиса, именно от тях иска покаяние:
„И на ангела на лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол, -съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено, за да се обогатиш; и бяло облекло, за да се облечеш, и да се не виждат срамотите на твоята голота, и с очна мас намажи очите си, за да виждаш. Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай”. (Откр. 3:14-19).
Его го и него – призива към покаяние, не лично, а всеобщо. Защо не сме го чули? Защо можем да ликуваме и да се радваме, а да плачем – не можем?! Та нали има едни думи на апостол Павел: И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. (1 Кор. 12:26).
Защо да не признаем болестта като такава? Защо не разкрием онова, което гние, и не се освободим от него? Аз примерно до ден-днешен не мога да разбера, каква е тази „Декларация” (Посланието на митрополит Сергий от юли 1927 г. – бел. прев.), в която се казва „ние, църковните дейци, не сме с враговете на нашата Съветска държава и не сме с безумните оръдия на техните интриги, а с нашия народ и с Правителство”. Защо до ден-днешен толкова ценим този документ, непрекъснато търсим възможност едва ли не да го вкараме в Свещеното Предание? Та нали имаше един срамен период на отричане от своите новомъченици, руските изповедници, период на сътрудничество с безбожната власт… Можем да се оправдаваме с необходимостта, с каквото си щете, но ако не се променим, ще продължим да живеем с болестите на това време.
Ако Господ чрез Апокалипсиса ни призовава към общоцърковно покаяние, тогава защо не сме готови да чуем този призив?!
– За какво ни е нужно едно такова общоцърковно покаяние?
– Църквата не трябва да принася покаяние пред външния свят. Ние не се каем пред медиите, обществените дейци или политическите партии, а принасяме покаяние пред Господа.
Смисълът на покаянието не е в това да изглеждаме някак си по-симпатични в очите на хората, които са далеч от Църквата. Смисълът е промяна на съзнанието, пречистване на очите и ушите за словото Божие и неговото изпълнение. По църковния кораб по време на пътешествието на вълните на житейското бушуващо море полепват огромно количество излишни предмети. За да може нашият кораб да не се бави и да не се потапя под ватерлинията, боклукът трябва да се чисти.
"За какво се моли Църквата в действителност"
– А как да говорим за православието с хора, които не познават дълбоката същност на Църквата?
– Та хората във всички времена не са разбирали какво е Църквата по своята дълбочина и същност. Дори нещо повече ‒ членовете на Църквата също не разбират, че Църквата е тайна, тайнство. Ние сме свикнали, че съществуват тайнствата на Църквата. Но те съществуват, защото и самата Църква е тайнство. Да направим от нея проста формула е невъзможно.
Тъкмо към познаване на тази тайна сме призвани. То се разкрива чрез Евангелието, в общение със Светия Дух в Църквата. Всеки човек преживява това по различен начин, личностно и затова то все едно си остава тайна. Но колкото и да е странно, тъкмо в това сме еднакво единни – в Христа и в Евангелието, и в християнската истина.
Важно е това единство да бъде наистина истинско, а не фиктивно, като в политическа партия, където членовете й са единни само защото имат партийни книжки и си плащат членския внос. Нашето единство се определя само с едно: „Нека да възлюбим друг другиго и така в единомислие да изповядваме: Отца и Сина и Светия Дух, Троицата Единосъщна и Неразделна”.
Ето това „да възлюбим друг другиго” ни се открива само чрез Евангелието, Словото Божие, което говори за любовта. И ако човек иска да запази единството, без да разбира какво означават тези думи, той никога няма да разбере какво е Църквата.
Като цяло на много хора, които се смятат за православни, им е нужна друга Църква.
На тях им е важна Църквата не в нейния Божи замисъл, а в битовия, човешки смисъл. Хората подобряват „духовното” си битово качество на живот. Като ти се прииска духовност ‒ отиваш в Църквата, молиш да ти осветят колата, апартамента, офиса, ресторанта, ракетата с далечен обсег… Къде още можеш да получиш подобна услуга?
Има и съвсем други случаи. Човек разбира, че има дълбока и сериозна нужда от Христос. Той идва в Църквата и тогава при него настъпва един вид когнитивен дисонанс – вместо Христос могат да му предложат каквото си искат.
Често онези, които са вцърковени от години, си остават на същото ниво на разбиране на Църквата. Без да я познават и да се стремят към това познание. Те намират там не Христос, а „християнство и…”.
При мен идваше един енориаш, който абсолютно сериозно беше написал книга, наречена „Православието и играта на дама”. Когато го попитах какво отношение има играта на дама към православието, той ме погледна с недоумение и отговори: „Отче, православието има отношение към всичко”.
Но дори и тези, които идват с подобен стремеж, могат да бъдат доведени до главното. За съжаление самата Църква не говори толкова високо и ясно днес за главното. Никога откъсването от християнската почва не е било толкова очевидно, както сега. Говоря за целия свят, не само за Русия.
На Василиевата литургия свещеникът говори за хората, които стоят зад олтарната преграда: «Дарувай им вместо земното – небесното, вместо временното – вечното, вместо тленното – нетленно». Но тези думи чуват малцина.
Ако хората изведнъж разберат, че всъщност Църквата се моли не за това, за което са дошли, какво ще стане с тях?!
Кой наистина би искал вместо земното небесното? Църквата започва там, където хората истински желаят това за себе си. А днес тя през цялото време обслужва земните интереси – идеологически, патриотични, битови.
– Нима не бива в църквата да се молим да ни повишат заплатата например?
– Можеш да се молиш за каквото си искаш, но не само за това или предимно за това. Дитрих Бонхьофер – немски богослов – пише следното: „Ако ни оставят да избираме сами, от „Отче наш” най-вероятно ще остане само четвъртото прошение. Но Бог иска друго”.
– Как да променим ситуацията, възможно ли е изобщо това?
– Разбира се. Ако самата Църква се обръща към онези, които идват в нея: „Драги братя и сестри, днес ние се молим за това колкото се може по-бързо да дойде Царството Небесно. Нашият Господ идва, готови ли сме да го посрещнем днес или утре? Готови ли сме да Му бъдем верни?”. Защо молитвата на първите християни можеше да звучи така: „Да преидет образ мира сего”? Защо есхатологията на първите векове на християнството се е превърнала в една безкрайна дъвка „само не и по наше време”?
Искаме ли Второто Пришествие или не? Кого чакаме – Христос или антихриста?
"Консервативната и либералната църква"
– Ако погледнем нашия днешен църковен свят, виждаме, че всички яростно критикуват другия – „консерваторите” „либералите” и обратно…
Това не се отнася кой знае колко до Църквата. Всеки има право да си присвои истинска вцърковеност: „аз съм консерватор и патриот – и затова съм църковен човек”, „аз съм либерал и свободен човек – значи съм истински християнин”. Не е прав и единият, и другият. Църквата като цяло не е нито либерална, нито консервативна в политическото разбиране на тези понятия. В същото време обаче тя е и консервативна, и либерална, защото в нея има свобода и съхраняване на истината.
Не е възможно да съхраняваш истината и да бъдеш несвободен. А да бъдеш свободен без истината е просто безумие.
Разделението на Църквата е дълбока лъжа и изкривяване, не е важно на какъв принцип.
– Излиза, че „да възлюбим друг другиго” при нас е доста трудно?
– Това е най-сложното в Църквата. И това, всъщност, прави Църквата Църква. Когато четем съборното послание на Йоан Богослов под думите „Бог е любов” (1 Йоан 4:8,16) всички ние, християните, сме готови да се подпишем ‒ и консерваторите, и либералите. Това е Светото Писание.
А когато кажем: Църквата е любов? Това звучи ли равнозначно, не изглежда ли малко странно? Представете си, че на някое шествие излизаме не с икони, а с плакати и на всеки от тях е написано: „Църквата е любов”. В това, за жалост, няма да повярват и самите вярващи, защото нямат такъв личен опит.
– Излиза, че ние сме една неправилна Църква?
– Разбира се. Ние сме неправилна Църква. Но друга Църква ние нямаме.
Няма правилна Църква в контекста на земното. Множеството секти, разколи и религиозни течения са опит именно за намиране на правилната Църква, която не носи в себе си болести и язви. Но така не може да стане – Христос е възкръснал от мъртвите, а Неговото тяло се оказва също толкова изранено и уязвено, както и при погребението, въпреки Неговото възкресение. Той възкръсва телесно, а раните остават. Тялото Христово – това е нашата Църква.
Мисълта за това може ли да съществува някаква правилна Църква на земята, понеже голямата Църква страда от различни болести, е илюзия. Такава църква няма и никога не е имало. Не я е имало дори в първата апостолска общност. Апостол Павел пише страшни неща, но той казва истината, нарича болестта болест и я цери. Не я прикрива, не кара другите да мълчат за това: „не казвайте на никого, че във вашата общност се случва такъв позор”.
Камертонът, с помощта на който различаваме доброто и злото
– Църквата не трябва специално да говори за недостатъците си. Църквата не трябва специално да говори и за своите достойнства. Тя изобщо не бива да говори за „злобата на деня”, да се занимава с политинформация и да настройва обществото по определен начин – ето, Църквата днес живее при такива условия и затова ние изповядваме такава и такава идеология, а след известно време Църквата ще живее при други условия и идеологията се променя.
Е, как може Църквата в Украйна да говори едно, Църквата в Русия да казва друго, Църквата в Грузия – трето, Църквата в България – четвърто, а Църквата в Америка ‒ пето? Възможно ли е това? За огромно съжаление да, и това е абсурдно. Ако Църквата е единна, тя ще говори с единни уста и с единно сърце истината, въпреки времето, обществения строй, състоянието на война или мир. И нейният глас трябва да бъде висок камертон за различаване на доброто и злото.
Църквата като организъм се учи от Христос и Евангелието на това различаване. Когато тя е узряла за това, гласът на църквата не звучи като коментар на църковен спикер за някакви събития, а като послание към загиващия свят, като чуван от всички глас, който призовава хората към покаяние и спасение.
А сега, за съжаление, не се чува такъв глас на Църквата. Хората на Църквата и хората извън нея живеят с едни и същи интереси, страхове, тревоги, една и съща ненавист и една и съща измислена правда, по същия начин делят всички на свои и чужди…
– Всички ли хора, които присъстват на богослуженията, които редовно пристъпват към тайнствата можем да наречем членове на Църквата? Дори и корумпирания чиновник например?
– Всички. Всички ние сме членове на Църквата. Говоря не само за хората, които просто се причисляват към православните, а за онези, които наистина са такива.
Нашата Църква днес е в такова състояние, че корумпираният чиновник може да участва в църковните тайнства, да бъде член на Църквата, а свещеникът-сталинист да произнася, докато дава отпуст, имената на руските новомъченици и изповедници и при това да не изпитва никакъв дискомфорт.
И ние трябва да признаем, че като членове на Църквата днес във вътрешното си състояние сме много далече от това, което ни казва Евангелието и Христос.
Готови сме да оправдаем всяка своя собствена ненавист, ако тя притежава дори най-малкия благороден оттенък, като съвсем забравяме за това, че Евангелието не казва нищо за това. Думата „обичам” се произнася много рядко у нас.
А гласът на Църквата – винаги звучи чрез Евангелието. Ако звучи гласът на човек в свещенически одежди и с кръст, но който е далеч от евангелския глас, тогава не говори Църквата. Това не е нищо повече от лично мнение.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Неправильная церковь
