О. Иван е изградил приют за бездомни деца и възрастни „Св. Николай“ към манастира „Света Троица“ в Нови хан. Преди Великден той получи от в-к „Стандарт“ като подарък книгата Страстите Христови. „За да следваме пътя на Христос, трябва да знаем всичко за Него“ – каза свещеникът. „Бог ни помага, но за да получим помощта Му, е необходимо да бъдем близо до Него“. О. Иван смята, че свещениците все още са в дълг пред паството си.
- Наричат Ви практикуващ християнин?
- Сигурно защото си върша работата. Опитвам се да прилагам това, което пише в Евангелието. За съжаление, не мога съвсем всичко, описано със словото, да правя на практика. Но пък съм всеотдаен в тази част, която мога.
- Коя е тя?
- Помощта, която оказвам на хората от приюта. Това е стара практика в християнството, такива домове към църкви и манастири у нас е имало много преди 1944 г. Казано е – трябва да обичаш ближния, както обичаш себе си. Ама не само на думи, а да му подадеш ръка, когато действително е в беда. По делата ще ни познаят.
- Смятате ли, че Вашият приют възкресява вярата?
- Надявам се да е така. Тук има хора, които са останали на улицата, а след като са били приютени, гледам ги, ходят усмихнати, по-доволни от живота си. Значи получили са вяра – и в себе си, и в Господа. Преди това никой от тях не е стъпвал на църква, но постепенно почват да ходят сами. А децата ги причастявам от малки с надеждата, че вярата ще остане в тях и като пораснат.
- Откога съществува приютът?
- Почнах да го строя от 1988 г., но през 1991 г. приех първия човек. Досега са минали към сто и седемдесет души. В момента има петдесет и двама души – четири бебета, чакаме пето да се роди, седем деца от детска градина, петима ученици, една женичка в инвалидна количка, другите са възрастни. С някои от тях работя на полето, с други строя, има работа за всекиго.
- Как избирате кого да приютите?
- Те сами ме намират. Прибирам ги, без дори да им искам лична карта. Повечето и нямат, после им вадим. Не можеш да кажеш: „Махай се оттука, не ми трябваш!“. Идвали са мръсни, окаляни, окаяни. Има и такива – идва за една-две вечери, облечем го, окъпем го и на третия ден, като разбере, че ще трябва да работи, духне. Такива са клошарите, които са свикнали да живеят по стълбища, входове и не искат да правят нищо. Миналата зима дойде едно момче. Мръсно, ама красиво… Казвам му: „Вземи метлата да пометеш“. Той: „Няма метла“. „Ей я там“ – казвам. Тръгна към метлата, взе завоя и изчезна. Бил казал, че в живота си нищо няма да подхване. Такива хора нямат място тук. И аз не ги искам, и те не ме искат. Понякога идват и измамници. Случва се да ни излъжат, друг път – усещам ги по-рано и не се давам.
- Кое е най-голямото изкушение пред съвременния човек?
- Мързелът, алкохолът и наркотиците. На неколцина наркомани съм помогнал, но имаше и такива, на които не можах. Дойдоха им старите другари, откраднаха оттук един кабел, продадоха го и пак тръгнаха по стария път.
- Значи вярата не ги е спасила?
- Вярата помага много. Стига човек да поиска да има вяра в Господа, и Бог ще му помогне.
- Но ето че при тия момчета не се е получило.
- Защото не пожелаха да влязат в църквата. Поканих ги, те не искат. Насила не става. Трябва сам да поискаш. Опитвам се по малко да вливам вярата, днес едно му влезе в главата, утре – друго и постепенно се отвърне от чалгата и почне да слуша какво се пее в църквата. Които останат по-дълго тук, почват сами да влизат в църквата, искат да бъдат кръстени. Имам и няколко мюсюлманчета. Сирачета останали. И на тях им помагам да живеят, не ги обръщам към нашата църква. Ако обаче е бебе, причастявам го. Нека Господ да е и с него. Пък като порасне, сам да избере какъв ще става.
- Вярващ ли е българинът?
- До 50-те години хората като че ли бяха по-вярващи, църквите бяха пълни. После разбиха църквите, затвориха ги. Хората се уплашиха и сякаш отвикнаха да се обръщат към Бога. Но и това не остана безнаказано. Знам случай – в едно село едно семейство имаше все неприятности с къщата. Почна да им се срутва. И един ден жената ми казва: „Свекърът ми е събарял на времето църквата тук. Взел е камъните да строи собствената си. И сега идва Божието наказание. Всичко се връща“. Днес църквите са по-малко, но напоследък гледам, че все повече млади хора търсят общуването със свещеника. Идват при мен, изповядват ми се.
- Църквите сякаш се понапълниха, но разбират ли хората какво точно се прави там? Знаят ли службата?
- Да, хората ходят на църква, но като че ли само на Коледа и Великден. Това е нищо. На църква се ходи всяка неделя Бог, дето е всемогъщ, шест дена работил, на седмия седнал да си почива, а ние, дето сме обикновени хора, и в неделя се чудим къде да ходим да работим и пари да изкарваме. Особено сега – като върнаха земята и вместо на църква, хората хукват в неделя да копаят. А тия, дето ходят два пъти в годината на църква, наистина не знаят какво да правят в нея.
- Кой трябва да ни научи какво се прави в църква?
- Ние, свещениците. И по телевизията трябва да се показва литургията всяка неделя. Днес хората слушат само това, което им се казва по телевизията. Трябва да се знае, че който вярва, получава, който не вярва, нищо не получава. Но за да получиш, първо трябва да дадеш. Понякога става така, че даваш, а нищо не получаваш. Тогава трябва да се замислиш какво си правил по-рано, къде си сгрешил, за какво Бог те наказва. А може да не си бил ти, може да е бил някой от роднините ти.
- Значи споделяте тезата, че децата изплащат греховете на родителите си?
- Разбира се, но не само на родителите. Казва се, че до девето коляно назад се изплаща. Тялото може да е мъртво, но душата на човека е жива. И ако ние се мъчим заради някоя друга душа, то и тази душа страда. Това е наказанието. Затова е нужно да бъдем много внимателни и да не правим така, че един ден децата ни да се мъчат заради нас и да не са принудени да изкупуват нашите грехове.
- Днес какво може да мотивира младите мъже да станат свещеници?
- Много е трудно. Заплатите са нищожно малки. В София е по-различно, но иначе из страната свещеник с висше образование получава 240 лв. заплата. По селата хората вече спряха да правят и панихиди, защото нямат пари. Погребение и толкоз. След това не викат свещеник, казват си: „По-добре да си купя бира, отколкото да дам 10 лв. на попа“. А свещеникът пък си казва, че за да иде до селото, трябва да изгори бензин за 10 лв., така че по-добре да не ходи. Така взаимно нямат икономически интерес, а това вреди на вярата. Има свещеници, които с месеци не са получавали заплати. Дават им свещи вместо заплата. А свещите не се ядат. Преди 9 септември във всяко село е имало свещеник, а сега масово напускат, защото не могат да се издържат. Като няма свещеник, църквата стои затворена и хората се отучват да ходят там. Само който има зор, той хуква да търси свещеник. Има хора, които пеш ще минат десет километра, за да стигнат до свещеник, но трябва голямо нещастие да ги гони.
- Само нещастието ли ни кара да се сещаме за Бога?
- Така се получава. Като сме добре, забравяме за Бога не се сещаме да Му благодарим, че е направил така, да сме добре. Дори вечер не се прекръстваме и не Му казваме: „Господи, благодаря ти, че беше с мен!“. Но като се разболеем, веднага тичаме да Го търсим.
- Помага ли Той тогава?
- На много хора помага. Един човек да се обърне към Господа, цялата вселена пее, всички ангели се радват. Защото тоя човек се е възвърнал към вярата. А когато се увлечем по дявола, вселената тъгува.
- Имате ли свой личен договор с Бога?
- Това е обетът да Му служа. Но нямам право да Го съдя или да Му се сърдя, че той нещо не изпълнява. Ако Той не го прави, значи аз някъде съм сгрешил. Може преди време да съм обещал нещо, пък да не съм го изпълнил. Затова се обръщам назад и търся вината си.
- Наум или на глас говорите с Него?
- Молитвите казвам на глас. Така мисълта ми не се отвлича. Но ако съм в автобус, например, и искам да кажа „Отче наш“, си я казвам наум.
- От какво се страхувате?
- От Бога. Дали ще мога да изпрося прошка от Него. Иначе от друго не се страхувам. Защото това, което убива тялото, не може да убие душата. Стремя се да не правя лошо на никого. Не съдя този, който ми е напакостил, оставям Господ да го съди.
- Доволен ли сте от това, което правите?
- Донякъде. Искам да възстановя разрушените църкви в околността. Вярата има нужда от свои храмове. Но става бавно, много бавно… Има ли църкви и свещеници в тях, ще има вяра. А има ли вяра, бедствията ще са по-малко.
* Източник: в-к „Стандарт“
