Интервю на „Двери“ с д-р Свилен Тутеков, преподавател в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий“
- Г-н Тутеков, какво мислите за състоянието на съвременното православно богословие в България?
- Подобни въпроси ни поставят пред изкушението да дадем диагноза. В такива случаи отговорът обикновено се свежда до изброяване на проблемите пред нашето богословско образование и предписване на някаква „ефикасна рецепта“, чието приложение неминуемо ще доведе до някакъв „работещ модел“. Това обаче означава, че ние вече мислим за богословието като за затворена интелектуална система, която трябва да осигури на Църквата необходимите ѝ идеологически и морални принципи, т. е. отделяме богословието от опита и живота на Църквата. За Православното предание обаче богословието е преди всичко израз и описание на събитието на личното общение на човека с Христос в благодатния литургичен опит на Църквата.
Богословието е израз и плод на нашата църковна идентичност, т. е. на нашия църковен начин на съществуване. Затова ние не можем да разберем предизвикателствата пред нашето богословие днес, ако нямаме трезва оценка за наследството от миналото.
Според мене съществува дълбока криза на нашата църковна идентичност, която е резултат от отчуждаването на християнското самосъзнание от събитието и опита на Църквата – криза, която е довела до „схизма“ между богословието и църковния живот. Големият православен богослов на 20 в. о. Георги Флоровски описва този дълъг процес и различните начини, по които влиянията на западната философска и богословска мисъл са довели православното богословие до неговия „вавилонски плен“. Убеден съм, че тази констатация трябва да бъде изходната точка на всеки анализ на съвременното състояние на православното богословие.
Факт е, че от самото си начало нашето богословско образование заимства принципите и методологията, утвърдени в традициите на руското школско богословие от 19 в., което впрочем е било единственият „модел“ на богословско образование по онова време. Нещо повече – чрез този модел се пренася един своеобразен богословски манталитет или етос, който е рожба на силното влияние на римокатолическата схоластика и на протестантския пиетизъм (практическо индивидуално благочестие). Този манталитет подчинява вярата и живота на Църквата на принципите на рационализма, индивидуализма и морализма, превръща богословието в затворена идеологическа система, от която логически се извеждат обективните принципи на един безличен морализъм. Така богословието се отчуждава от живата реалност и благодатния опит на Църквата и остава в плен на метафизичните търсения, индивидуалните религиозно-нравствени нужди и конвенционалните обществени изисквания. Освен това, появата на атеизма като културен феномен на Запад поставя като основна задача на богословието защитата и оправдаването на християнската вяра и морал – обстоятелство, което може да ни помогне да разберем особения апологетичен патос на богословието от това време (което няма нищо общо с богословието на древните християнски апологети, както обикновено се твърди).
През 19 и началото на 20 в. православното богословие е било „приспособено“ към този модел (несъмнено със западен произход) и днес всички сериозни богослови приемат това за безспорен факт. Наследяването на този модел, на модела на „школско богословие“ у нас, е станало в условията на схизма и в епоха, когато е властвала идеологията на национализма – болест, от която са боледували и като че ли все още боледуват поместните православни църкви. Всичко това означава, че ние сме част от една богословска традиция, обременена от наследството на схоластическия рационализъм (продукт на посттридентското римокатолическо богословие), пиетисткия морализъм (заимстван от протестантизма и проникнал дълбоко в духовния живот на православните християни) и пълното отчуждаване от светоотеческото богословско предание. Такъв е общият контекст, в който можем да разберем и конкретните проблеми пред нашето богословие днес – отдалечаване от светоотеческото наследство, отчуждаване от литургичния и аскетическия опит, липсата на диалог със съвременната наука и т. н. Като прибавим към това жестоката секуларизация и влиянието на различните идеологии (и особено на национализма), можем да разберем как това наследство е откъснало богословието от църковния живот и е създало почти непреодолима пропаст между тях. Затова смятам, че основната задача на нашето богословие днес е преодоляването на това трагично отчуждение, за да може именно богословието да бъде „краеъгълният камък“ на нашата църковна идентичност и самосъзнание.
- Можем ли днес да говорим за някакви тенденции в българското богословие?
- Не знам дали можем да говорим за тенденции, но със сигурност можем да говорим за провинциализъм и изолационизъм. Автентичното православно богословие извира от съборния опит на Църквата, то е плод от нейния съборен ум и ние трябва винаги да помним тази истина. Мисля, че е много погрешно да говорим за каквото и да било „национално“ богословие – българско, гръцко, руско и т. н. Всяко ограничаване на богословието в рамките на една поместна църква или приписването на някакъв „национален“ белег неизбежно води до изолационизъм, а оттам и до идеологизация. Мисля си, че най-важната задача днес е да формулираме ясни богословски критерии на нашата църковна идентичност, т. е. на църковния начин на съществуване, който не се ограничава от никакви национални, културни или идеологически различия, а извира от съборния опит и живот на Църквата.
През последните десетилетия много православни богослови са се трудили да освободят богословието от неговия „вавилонски плен“, да преодолеят различните западни влияния и да върнат православната богословска мисъл към нейните светоотечески корени. Това е отговорът на призива на о. Георги Флоровски за „връщане към отците“, т. е. за динамичното и отговорно връщане към духа на светоотеческото богословие, което може да помогне за решаването на жизнените екзистенциални проблеми на съвременния човек. Това богословско усилие преодолява разделението на богословието (толкова характерно за школското богословие) на автономни области (дисциплини) и предполага един холистичен, цялостен подход към богословието, предполага един църковно-литургичен етос като източник на всяко богословстване. Но този т. нар. „неопатристичен синтез“ не е някакво течение, школа или идеологическо движение, а творческо преоткриване на богословския етос на отците, повторно „засаждане“ на богословската мисъл в литургичния опит на Църквата. Това богословско усилие не е породено от някаква носталгия по миналото и, следователно, не е анахронизъм, който може да затвори богословието в тесните рамки на историцизма. Напротив, това е единствената възможност за богословието да бъде съвременно и актуално, защото само така то може да намери църковния отговор на въпросите за човешката личност и смисъла на съществуването, за тайната на църковното събитие и участието на човека в него, за евхаристийното назначение на човека и неговия свободен аскетически отговор, за предизвикателствата на биомедицинските технологиии, за екзистенциалния характер на екологичната криза и т. н. Нещо повече, историческият опит показва, че това богословско усилие е довело до пробуждането на църковното съзнание и до обновата (без това да се тълкува в смисъл на реформаторство или обновленчество, както обикновено прави параноичното зилотско съзнание) на литургичния и духовен живот във всички поместни православни църкви. Затова аз смятам, че споделянето на това богословско усилие е залог за утвърждаването на една църковна идентичност, която може да бъде основа на автентичното православно богословско мислене.
Алтернативата на това богословско усилие е „затварянето“ на богословието в идеологическа система и непрекъснатото обръщане „назад“ към „добрата“ стара схоластика, което, подобно на жената на Лот, го превръща в солен стълб. Ако богословието загуби есхатологичната динамика на църковния живот, то наистина може да се превърне в „солен стълб“, т. е. в затворена система, откъсната от реалността на живота. Искам още веднъж да подчертая, че тук не става въпрос за различни тенденции или направления, а за освобождаване от вековния „вавилонски плен“ и за усилието да се формира автентичен богословски етос, посредством жизнените принципи на библейското и светоотеческото предание, съхранено в Църквата. Споделянето или дистанцирането от това богословско усилие е въпрос на избор и преди всичко на отговорност към истината и единството на Църквата. Струва ми се, че ако не споделим това богословско усилие и не вървим по този път, ние просто ще подменим църковните светоотечески критерии на нашето богословско предание с принципите на една постмодерна схоластика. А това няма да бъде нищо друго, освен позакъсняла, но триумфална победа на Варлаам и Акиндин.
- Какво мислите за връзката между богословието и църковния живот?
- Вече споменах, че западният „вавилонски плен“ на православното богословие е до голяма степен последица от отчуждаването на богословието от живата благодатна реалност на църковния опит. Това обаче е само едната страна на въпроса. В нашето църковно съзнание (и дори ежедневие) съществува своеобразен дуализъм или шизофрения, която ни кара постоянно да противопоставяме теорията и практиката, догмата и етоса (= нравствеността), вярата и добрите дела, богословието и духовния живот, тайнствата и подвига, институцията и духовните харизми и т. н. – все разделения, каквито православното предание не е познавало, докато те не са били привнесени „отвън“. И тук с особена острота се поставя въпросът дали нашето богословие дава ясни предпоставки и критерии за автентичен църковен духовен живот.
Именно тук се вижда голямото предизвикателство пред православното богословие и неговата отговорност днес: да постави ясни църковни критерии и контекст за автентичен православен духовен живот, основан върху благодатния литургичен етос на Църквата. На езика на св. Максим Изповедник това означава Църквата, като евхаристийно събрание (синаксис), да бъде мястото и начинът на всеки истински духовен живот. За съжаление днес живеем в духовна ситуация, в която властва необузданият нагон (с корени в протестантския пиетизъм) на отрицанието на всяко богословско познание, което по правило се приема като вредно за духовния живот. Можем дори да говорим за една нео-гносеомахия, за едно патологично (и, разбира се, нарцистично) отрицание на всяко познание, което по правило се противопоставя на индивидуалните душевно-духовни нужди на „благочестивия“ християнин. Несъмнено тези настроения са породени от общия духовен климат на пиетизма, който е пуснал дълбоки корени в православната духовност и свежда християнската идентичност до практическото индивидуално благочестие, до вглъбяването в собствения „вътрешен“ свят, социалния активизъм и сантименталния психологизъм. С една дума индивидуалното благочестие, което е винаги нарцистично, е станало критерий за църковност, превърнало е църковния живот в система от морални предписания и норми, откъснати от онтологичното събитие на спасението в Църквата. Убеден съм, че само пробуждането на богословското съзнание може да открие истинските хоризонти на пастирското ръководство и да направи духовния живот църковен, т. е. живот, който извира и едновременно с това въвежда в евхаристийния начин на съществуване на църковната общност. Само ако църковният клир има богословски, т. е. църковни критерии в своята пастирска работа, той няма да налага логиката и психологията на монашеския начин на живот в живота на енорията, няма да превръща наставничеството в гуруизъм, а послушанието – в монотелитско отричане на личния избор; само тогава клирът може да преодолее клерикализма и евхаристийното си негостоприемство. Същият този църковен критерий в духовния живот обаче може да предпази и царственото свещенство (т. е. миряните) от формализма и пасивното присъствие на „службите“ (и така да освободи верните от комплекса за непълноценност!), да превърне вярващите в реални участници в живота на Църквата, съзнателни и отговорни спрямо своята църковна принадлежност. Това всъщност е залогът за утвърждаването на църковната идентичност като принадлежност и участие към конкретната евхаристийна общност – основа и предпоставка за всеки истински духовен живот. Това си остава най-голямото предизвикателство, но и най-голямата отговорност пред нашето богословие днес.
- Можем ли да говорим за църковен или вътрешноцърковен диалог и какъв е езикът, на който трябва да се води този диалог?
- Мисля, че трудно можем да говорим за реален вътрешноцърковен диалог. Вътрешноцърковният диалог е всъщност богословски диалог, който изисква богословска култура и ясни богословски позиции и критерии. Това предполага диа-лог в Църквата, диалог на хора, които живеят в Църквата, споделят общ църковен опит и, следователно, общо богословско предание. Днес обаче съществува сериозна опасност от това да инициираме вътрешноцърковен диалог според „модерните“ стандарти за публично говорене, които ни налага съвременната медиокрация. Ако съвременниците на св. Григорий Богослов са дискутирали единосъщието на Лицата на Светата Троица „публично“ (в случая – „на пазара“), това е било възможно поради тяхната богословска грамотност и ясно съзнание, че догматическите истини имат пряко значение за спасението. Дали обаче днес е така?
За съжаление днес сме свидетели по-скоро на различни форми на говорене за Църквата, което свежда събитието на Църквата и духовния живот до индивидуалния религиозен опит, отвлечените интелектуалистки (най-често псевдо-интелектуалистки) „представи“ или идеологически пароли. Обикновено говорещият „за“ Църквата стои отвън или встрани, а понякога над нея и използва един частен религиозен език, който ограничава Църквата в пространството на собствените му виждания и чувства и на избраните от него социални приоритети. Но всяко говорене за нещо вече предполага неговото обективиране, дистанцирането от него с цел „обективния“ му анализ. Вероятно желанието за такова обективиращо говорене „за“ се подхранва от придобития постмодерен комплекс, че всичко трябва да има своето съществуване в медийното пространство. Но – подчертавам – за православния опит и самосъзнание събитието на Църквата остава винаги тайната (тайнството) на евхаристийното присъствие на Христос в общността на верните чрез действието на Светия Дух.
Отношението на вярващия към Църквата също е тайна (тайнство), защото то извира от неговото участие и принадлежност към това събитие. Това означава, че за Църквата трябва да се говори в пространството на нейния светотайнствен опит и то само като диалог между личности, които съ-участват и споделят този живот като дар на общението в Светия Дух. Изнасянето на диалога извън благодатното светотайнствено пространство го превръща в частно (и винаги нарцистично) говорене, което най-често води до налагането на собствени идеи и представи, на сантиментални преживявания и идеологически страсти. Православното богословие просто трябва да се освободи от частния религиозен език и да възстанови един църковен богословски език, който да извира от опита на църковната общност – език, който трябва не толкова да обяснява и да дефинира, а по-скоро да въведе в истината на Църквата.
- Като човек, който работи в медия, не мога да не Ви попитам какво мислите за ролята на медиите в този църковен диалог?
- Струва ми се, че през последните години тази тема придоби почти мистично значение. Вече няма нормален човек, който да се съмнява, че медиите са сериозно средство за комуникация и могат да играят важна роля в мисията на Църквата. Това се отнася с пълна сила и за най-новите информационни технологии, които с главозамайваща бързина завладяват живота на съвременния човек. Въпросът обаче има и друга страна. В нашия живот е налице ужасяваща подмяна – събитието на живота е заменено от новината, от репортажа или филма за него, а участието и споделянето на събитието е подменено от нашата роля (нека само си припомним, че латинската дума persona означава роля, преди всичко маска!) на „слушатели“, „зрители“ или „сърфиращи“ в мрежата. Колкото и да не ни се иска да си признаем, тази подмяна заплашва да се превърне от психологическа в екзистенциална. В църковен план това е опасността да подменим събитието на Църквата с информацията за Църквата, да подменим реалното споделяне на църковния опит – на едно място, реално, физически – с блаженото съзерцание (или по-скоро медитация?!) пред телевизора или пред монитора. Тук въобще не става въпрос за ролята на съвременните технологии, които осигуряват бърз достъп и обработка на информация, възможност за комуникация и т. н., защото това не е нито богословски, нито духовен въпрос. Проблемът се състои в общото убеждение, че истината е резултат от притежаването на информацията, че истината е подчинена на човешкото усилие да притежава, да властва… Нещо повече, в условията на пълно отчуждение (което би трябвало да бъде победено чрез начина на живот в общността на Църквата) хората имат огромната нужда от общуване и споделяне, а технологиите предлагат тази услуга като нещо бързо и лесно. Затова не е чудно (а всъщност е трагично), че млади хора, които ходят в една и съща църква, успяват да се запознаят и да общуват едва след „споделянето“ на едно и също виртуално пространство. Ако обаче „форумното“ общуване може да замести по някакъв начин реалното общение в Църквата, това означава, че сме изправени пред изкушението на „виртуалното православие“!?! Може би това е компенсаторната реакция на отчуждението и анонимността в нашия църковен живот, търсене на сурогати на общението в една „друга реалност“, където всичко се случва лесно, удобно, бързо… Това е виртуално общуване, което винаги остава анонимно (или поне полуанонимно), което е лишено от реалното физическо присъствие на другия.
А „навикът“ към страстта (който според отците създава „втора природа“) кара човека да преживява, да страда, да изпитва чувства, да бъде съпричастен на това, което се случва във виртуалната реалност. Така той неусетно създава своя „виртуална ипостас“, пренася (= екстазира?!) своето съществуване в „новата“ реалност, „далече“ от конкретното си биологично съществуване. Това е своеобразно нео-монофизитство (разбира се, с платонически корени), където човекът присъства нереално, безтелесно, не-материално, чисто „духовно“, чисто „идеално“ в едно царство на „чисти духове“. В това свое виртуално съществуване човекът няма нужда от книги, няма нужда от разговор на чаша кафе, няма нужда от изморително пътуване до „далечната“ църква. В мрежата той си има всичко – изобилие от информация, анонимни приятели (с които може да говори за православието) и дори прекрасни „онлайн“ богослужения. Повтарям, проблемът не е в технологията, а в начина, по който тя става оправдание за човешката страст да превръща живота в илюзия, да подменя пълнотата на живота с някаква негова версия, а защо не – виртуална?!
В Църквата обаче всичко е реално – от реалността на Въплъщението до есхатологичното обòжение (в тяло). Богословието трябва да съхрани този автентичен православен реализъм, който е единствената противоотрова срещу всяка „виртуална“ версия на живота. Защото храната за вечен живот, която Църквата предлага на човека, е абсолютно реална и може да бъде вкусена в тайнството на Евхаристията. Това вкусване създава опита от истинското общение – общението с Христос и с другите, което е основата на всеки истински богословски диалог в и за Църквата.
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/hcd
И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики
