С така наречения „чист понеделник” започва Великият пост. Светите отци го наричат изпитание за вярващите, защото той изисква духовно напрежение, изострено внимание и ограничение от определени храни. Постът обаче е подвиг и заради постигането на неговата крайна цел – промяната на човека чрез надмогване на егозима и страстите, чрез покаянието.
Хората, които за първи път ще пристъпят към поста, са изпълнение с въпроси, несигурност и страх, дали ще се справят, дали, това, което правят е правилното. Въпросите на начинаещите поставя пред отец Владимир Дойчев Соня Спасова. Те разговарят за това какво трябва да знаят постещите за първи път, как да се съвмести постът с активния начин на живот на младите хора и др. под. въпроси, чийто отговори ще окуражат начинаещите да предприемат това предизвикателство.
С още един млад свещеник разговаряме в началото на Велкия пост. Отец Стоян Чиликов отговаря на въпроси, свързани с рутината, какви опасности стоят пред хората, които имат сериозен опит в поста, които търсят нови „предизвикателства” в ограниченията, какво е тримиреното и кой може да прибягва до него.
Отговорите на свещениците не претендират да са правила, които задължително да се следват. Те са съвети, изпълнени с любов и внимание към тези, които със страх и трепет пристъпват към поста. Те маркират пътя, но, както и духовниците посочват, преминаването през него е строго индивидуално. Но да не забравяме, че постът не е самотно занимание, макар някои понякога да го чувстват точно така. Поемайки по този път ние имаме подкрепата на духовния наставник и общността на другите християни, които познават трудностите, но и радостта от поста.
Отец Владимир Дойчев е енорийски свещеник в столичния храм „Св. Наум” в кв. „Дружба”.
Какво трябва да знае човек, ако пости за първи път?
- Трябва да е напълно наясно какво иска да постигне с този пост. Има много причини, поради които да поискаш да постиш. Например, защото е полезно и разтоварващо за организма или пък защото е модерно, или защото една жена, която „много познава”, ти го е препоръчала и т. н. Всичко това са пълни глупости. Истинският пост всъщност не се състои в лишаването от месо. Той е общуване. Общуване с Някой, Който те е възлюбил до смърт. И Когото ти обичаш повече от всичко. Постът е като подготовка за среща с любим човек. Опитваш се да изглеждаш красив и достоен. Предварително полагаш усилия за това. Същото правят и вярващите хора с душите си. Само че стойностите тук са вечни. И става дума не за земни и временни страсти, а за вечната душа и за вечния живот. Така че тези, които постят за пръв път, трябва да са наясно Кой е Христос и какво място заема в сърцата им. Познават ли Го? Обичат ли Го? Има и още нещо важно. Груба грешка е в пътя към Бога да бъдеш сам. Да разчиташ, че си добър плувец, за да стигнеш до далечния бряг, когато за теб е приготвен кораб. Този кораб е Църквата. И в него Бог е поставил един човек, който е много важен за теб. Това е твоят изповедник. Твоят духовен отец. Това е някой човек, който е достатъчно „луд”, за да обвърже вечното си спасение с твоето. И който има духовна сила от Бога да те пази от бурите. Сериозното дело на поста не може да започва, без вие двамата духовни приятели да сте се разбрали за това. Без да си взел благословение от свещеника и да си използвал неговата духовна сила.
- Някои специалисти по хранене твърдят, че постът е вреден за тялото, поради продължителността му, дори за здрави хора? Това така ли е?
- Аз не съм лекар… поне не лекар на телата. Но подобно нещо изглежда смешно. Особено сега, когато вегетарианството е станало мода. По-скоро ми се вижда вредно преяждането. Има подвижници, които ядат съвсем малко през целия си живот, и въпреки това достигат до дълбока старост. И нека същите специалисти да кажат колко болести могат да се хванат от невъздържано ядене. Но тук има и нещо повече. Съвременният човек се страхува да не се повреди. Притеснява се да не стане нещо с тялото му. Това говори за недостиг на любов. Представяте ли си да трябва да направите нещо за свой близък, той да ви се обади по телефона и да ви каже, че спешно се нуждае от вас, а вие да му отвърнете: „Ама, чакай да видя да не е много студено навън да не взема да настина. Лекарите не препоръчват да се излиза при отрицателни температури, а и върлува грип…”. Разбира се, че ще станете смешен. Въпросът е и в това какво обича човек и на какво е готов. Познавам хора, които работят денонощно, за да напреднат в кариерата, забравят да ядат със седмици, за да угодят на шефа. Жени са готови да режат телата им, за да изглеждат още малко време желани от похотливи погледи. Но ако им кажеш да не ядат на Разпети Петък, запяват същата песен: „Вредно е, лекарите забраняват…”. Хора цял живот не ядат месо, защото казват, че обичат животните. А ние да не можем да се въздържаме месец и половина заради добрия Бог? Изглежда несериозно. Разбира се, има и болни хора, които не бива да постят. Както и немощни. Но това е съвсем друго. Изповедникът знае, че не трябва човек да носи два кръста едновременно.
- Доколко през време на пост трябва да се съсредоточаваме върху храната? Важно ли е да знаем и да изследваме нейните съставки в желанието си да спазим поста?
- Тук трябва да бъдат избягвани две крайности. Едната е във фанатизираното следене да не би да хапнеш нещо, което е забранено. Има хора, които се сриват и отказват целия пост, само защото в някоя бисквитка е имало суроватка на прах, а те не са прочели надписите на опаковката и са хапнали. Това е следване на някакви външни правила, в които човек може да се загуби напълно. Да пропусне изобщо темата за душата и накрая на поста да се яви като изпитан войн, победил в битката срещу коварните производители на храни. От друга страна, когато дойде пост, избликва една „теология”… да се чудиш къде се е крила през цялото време. Започват обяснения: „Постът е натрапен на миряните от монасите”, „Аз не постя телесно, а постя духовно” и т. н. Разбира се, основно е очистването на душата. Тя е целта. Но ако закъсаш още на кебапчетата, е безсмислено да се хвалиш, че се бориш с греховете си. Това означава, че просто не знаеш какво означава битката с греха. Всеки, който е успял честно да погледне в себе си, е видял жестоките поражения, които грехът му е нанесъл. Такъв човек плаче и ридае заради купищата от боклуци, които буквално е струпал пред себе си, така че любимият Бог дори не се вижда от тях. Нямаш представа как да ги преместиш, защото е тежко. Направо непосилно. Би трябвало да ти се отще да ядеш. Но ако ти е лесно да се бориш с греха, а ти е трудно да не ядеш пържоли, определено нещо не е наред.
- Необходимо ли е по време на пост да ограничаваме социалния си живот – събирания с приятели, посещения на дискотеки, кино, театър, четене на развлекателна литература, общуване чрез социални мрежи?
- Много трудно е да се даде еднозначен отговор. Хората са много различни. И все пак, ако искаш да направиш достатъчно сериозен анализ на живота си, ако искаш да се промениш, защото покаянието е именно промяна към по-добро, трябва да се отделиш за малко от света, да излезеш от обичайната обстановка, доколкото това е възможно. Да затвориш за малко вратите и прозорците на къщичката си, за да не влиза отвън светският шум, и да се запиташ: „Накъде съм тръгнал?”. Да попросиш помощ от Бога, разбирайки, че сам няма да се оправиш. Може ли това да стане, докато си на дискотека? Не ми се вярва да има човек, който сутрин да чете покайни канони, а вечер да ходи на дискотека. Има и време за дискотеки. Но постът не е това време. Тук има една уловка. На някой покаянието може да му се стори депресиращо. На пръв поглед в него няма никакво забавление. Но да делиш живота си на забавен и незабавен е доста примитивно. Има нещо повече от това. Покаянието е изживяване на любовта. Невъзможно е истински да се покаеш, ако истински не обичаш. И тогава тези топли сълзи, които рукват по бузите ти, не са никак потискащи. Те освобождават от единственото нещо, което носи болка – греха. И едновременно с това те изцеряват от безбройните рани, които сам си си нанесъл. Стига да си достатъчно храбър да си признаеш.
- Евангелският текст ни казва: „А когато постите, не бивайте унили, като лицемерите; защото те помрачават лицата си, за да ги виждат човеците, че постят” (Мат 6:16). Как да разбираме това?
- Когато постиш трябва да си наясно, че го правиш заради Господа, а не заради себе си. Това важи за целия ни духовен живот. Има едно нещо, от което много ме боли. Понякога ние, православните, които познаваме добрия Бог, сме по-горделиви от езичниците. Това, че някой се гордее с неяденето си, далеч не е единственото нещо, с което може да се сблъскате. Случва ми се да идват при мен хора, които още при запознаването ми заявяват: „Аз съм богослов”. И после почват да се хвалят: „Това знам, онова знам…”, сякаш, че са дошли в храма на изпит, а не при приятели. Накрая си тръгват разочаровани, че не са достатъчно оценени или с мисълта, че знаят повече от всички свещеници. Други пък са прекалено „благочестиви”. Стоят свирепо в ъгъла и само чакат да сгрешиш, за да те порицаят. Да не им попадаш в полезрението. Тогава ще се убедиш колко жестоко може да бъде такова „благочестие”. И едновременно с това очакват за себе си само похвали. Наистина е много тъжно. Толкова много усилия за едното човешко „Браво!”. Мисля, че когато обичаш някого, трябва да си остане между вас. Но не така, сякаш е нещо срамно, а сякаш пазиш нещо много съкровено. Пазиш го някой да не го повреди. Има един вид подвиг на светците, който много ми харесва. Това е юродивството заради Христос. Тези светци са се отказвали от всичко, дори и от това хората да ги смятат за нормални, за да бъдат по-близо до Бога. Ако се питате защо в днешно време няма много светци, отговорът е много прост – всички сме станали прекалено „нормални” и вече почти не се среща някой, който макар и за няколко минути да е готов да бъде юродив заради Христос.
- Колко пъти можем да се причастим по време на пост?
- Със сигурност не може да има формула, валидна за всички. Отговорът на този въпрос е лесен – зависи от духовното състояние. За някои е добре всяка седмица, за други и веднъж е много. Познавам хора, които буквално са обсебени от идеята за честото причастяване. Сякаш, че това е нещо, което им се полага по право или само защото са постили. Нужно е у човека да има и малко боязън, малко свян, малко страх. Да изследва себе си и да не се доверява на собствената си преценка. Тъкмо затова е изповедникът – той да реши колко и кога да се причастяваш. Важно е не количеството, а качеството на срещите ти с любимия. Разбира се, ако всичко върви както трябва, вие ще искате да се срещате по-често. Но нека човек хубаво премисля дали всичко е както трябва. Истински смиреният винаги е добре дошъл на Христовата Трапеза. Онзи, който е осъзнал себе си като нищо без Господа и е пренесъл това във всичките си дела и мисли, е Христов ученик. Целомъдреният ще има дръзновение да облегне главата си на гърдите на Христос. Но е много грозно, когато пренасяме светската самоувереност, амбициозност, нахалство и лакомия на светата Литургия. Ако и тя не може да ни уплаши, то вече не остава жертва, която да ни оправдае, а някакво ужасно очакване на последствията от нашето недостойнство.
- Какво трябва да направим, за да преминем правилно през поста?
- Най-лесният отговор е – да слушаме изповедника си. За всеки църковен човек това казва почти всичко. Важните за душата неща се обясняват в тази комуникация. Но аз искам да кажа малко по-подробно. Трябва да тръгнем след Христос. Мислено да преживеем онези събития, които се готвим да посрещнем – страшната Гетсиманска нощ, Разпятието и Възкресението. И да измерим себе си с тях. Ето, ръцете на Господа са отворени за нас. И ние трябва да се запитаме какъв е нашият отговор на тази божествена любов. Какво ще кажем на Възлюбилия ни. Например: „Ето, Христе, аз 50 дни не ядох салам”. Или: „Прочетох еди-колко си книги и вече знам какво казват някои от най-големите богослови на 20-ти и 21-ви век”. А Господ ще ни каже: „Чедо, аз не се интересувам от стомаха ти, нито от библиотеката ти, а от сърцето ти”. Христос се разпъна за нас и няма друга любов, която да ни доведе до Него, освен тази, която ни кара да се съразпънем с Него. Да оставим стария човек, който обича греха, да кърви, за да изтече от него цялата греховна смрад. И накрая да съвъзкръсне със Спасителя обновен. Съвременният човек постоянно търси някакъв заден вход, който води към Пасха. Някакъв друг вариант за възкресение, в който няма кръст. Това е невъзможно. За да има истински пост, трябва човек да спре и да бръкне най-навътре в душата си. И да извади от нея дори и тези неща, които не смее да произнесе на глас. Налагало ми се е по време на изповед да допра ухото си до устата на някои хора, за да могат те да прошепнат онова, което ги плаши. Какви славни победители са тези хора. Техните лица сияят. По някакъв неизвестен за мен начин свещеникът наистина разбира, че ангелите наистина ликуват на небето за тази душа и тя логично попада на Тайната Вечеря на Господа. А след това човекът се прибира вкъщи. Виждаш го как си тръгва от храма. Наглед няма нищо особено, освен единствено важното – знаеш, че той завинаги се е променил. За такъв човек постът се е случил. Имал е смисъл. Той е бил крачка към вечността. Защото постът може да бъде именно това – експрес по пътя към вечността.
Отец Стоян Чиликов е енорийски свещеник в столичния храм „Св. Георги” в кв. „Дървеница”.
- В нашето общество постещите християни са екзотика. Понякога те са обект на любопитство и дори шеги от страна на колегите на работните им места. Доколко един християнин следва да се разкрива, че пости и как да обясни по най-подходящ начин на своите колеги, какво всъщност прави, постейки?
- Констатацията, че постещите християни са екзотика е много тъжна. Постът е основата на християнския духовен живот и превръщането му в нещо непознато и „екзотично” за съвременното общество означава преди всичко непознаване на православната вяра. Всеки човек на работното си място или в обкръжението, в което се намира през деня, постъпва с поста в зависимост от обстоятелствата. Това е индивидуално. Но често именно с поста започват и първите обяснения за смисъла на християнската вяра и на православния духовен живот.
- Има вече хора, които постят години наред и се смятат за църковни, за познавачи на аскетическата практика, дори дават съвети на начинаещите. Те се чувстват дотолкова „на ти” с поста, че си позволяват приемливи, според тях, облекчения на поста във всичките му проявления. Смятате ли, че това е добра практика и крие ли опасност подобно „високомерно” отношение към поста?
- Облекчения за поста са не само възможни, но и приемливи и желателни в зависимост от физическото състояние на човека. Каноните на Църквата определят как и кога християните да постят, но в края на краищата това си остава съзнателен и доброволен акт на човешката личност. Никой не може да те накара насила да постиш. Проблемът е всъщност във „високомерното отношение” към духовния живот. Постът е само индикатор за този процес. Основният проблем не е, че съвременното общество не пости, проблем е, че вярващите нямат правилно отношение към поста, защото дори и тези, които сме „учители израелеви” често не разбираме значението на поста като част от духовния живот на християните. Той остава само на думи, а всъщност вътре в нас, на основата на самолюбието, избуяват интриги, коварства и свързаните с тях страсти, на които си оставаме роби. Затова този пост е постоянен за тези, които търсят Бога, той е част от духовния ни живот. Човек, който не иска да живее с Христос или само говори как това става на теория, няма как да няма „високомерно отношение към поста”.
- Друг проблем на постещите от години е рутината. Има хора, за които постът е станал дотолкова навик, че ограничаването от определени храни не е проблем за тях. Търсейки нови предизвикателства за волята си, такива хора, между които и някои ревностни духовници, поставят нови и нови „допълнителни” изисквания, които превръщат в правило не само за себе си, но и за околните. Как да се намери „златната среда” и мярката, така че наистина постът да ни бъде от духовна полза, за смирение, а не за усилване на егоизма?
- Златната среда трябва да я намери всеки сам за себе си в зависимост от своите сили и от обстоятелствата, в които се намира. Лишаването от определен вид храна е свързано преди всичко с духовната борба у човека, която, както говори ап. Павел и много от отците на църквата, трябва да е постоянна. В църковната история, както и в православния духовен живот, допълнителният пост е нещо обичайно, стига да не е по начина, който описвате, защото според мен това не е на здрава духовна основа.
- Какво мислите за т. нар. тримирене през първата седмица на Великия пост? Какъв е неговият смисъл и доколко то е обща църковна практика?
- Тримиренето е древна църковна практика, която се потвържда и от повечето древни богослужебни устави. Неприемането на храна и питие през първите три дни на Великия Пост има за цел да подготви по-добре християните за покаянието, което съпровожда дните на Предпасхалния период. То няма задължителен характер. И за тези, които постят и за тези, които не постят св. ап. Павел казва: „Който яде, да не презира този, който не яде, и който не яде, да не осъжда онзи който яде, защото Бог го е приел”. Тези думи може да ги отнесем и към въпроса за тримиренето и изобщо за поста, но според мен св. ап. Павел има предвид нещо повече, а то се отнася изобщо за духовния живот на християните в основата на който е добродетелта на смирението.
