Интервю с главния секретар на Св. Синод архимандрит Герасим
- Ваше Високопреподобие, в последните години доста хора започнаха да влизат в храмовете на празници, да кръщават децата си, да се венчават. Означава ли това, че българинът стана по-вярващ, или това е поредното модно увлечение?
- Когато човек приеме светото кръщение, т. е. кръсти се, със сигурност ще получи полза, независимо дали след това ще продължи да ходи на църква или не. Това тайнство обаче е първата крачка, с която той влиза в Църквата. Не бива да забравяме, че тя, Църквата, се състои не само от нас, духовниците, но и от миряните. Такъв човек, приел веднъж светото кръщение, за него всякога има Божий промисъл, той има своя ангел пазител и дори да не се въцъркови веднага, напълно възможно е това да стане след години. Нерядко това става, когато човек преживее трудности, перипетии, депресии. Това, че е кръстен, е залог за неговото спасение. Затова ние, духовниците, се радваме, че хората идват в храмовете, а Бог е Този, Който знае, какво става в техните души и как ще продължи техният път. Добре е, че хората вече си кръщават децата. Изумителни са резултатите от последното преброяване, от което става ясно, че 87% от населението са се обявили за православни. С такъв висок процент не може да се похвали дори Русия, в която през последните години има огромен интерес към православното християнство.
- Това, че хората се самоопределят като православни в България, до голяма степен е свързано с това, че се определят като българи, т. е. Църквата се разбира като здрав стожер на етноса, на националното.
- От една страна, това е добре. От друга обаче, хората, които твърдо разсъждават така, се лишават от съборността на Църквата, от това, че неин глава е Христос. Тя е Българска православна църква, но не е само за българите. БПЦ общува с всички останали пометни православни църкви, на нейните служби и в тайнствата могат да участват и участват и хора от други националности. Това разбиране вероятно е останало от 19 век, когато идеята за църковна и национална независимост, респективно борбата за едната и другата са се възприемали като неделимо цяло. От друга страна, не можем да не се радваме, че хората се кръщават и влизат в храма. Все още не можем да кажем, че има подем в практикуването на вярата у нашия народ, но тенденциите са обнадеждаващи.
- Как ще обясните липсата на интерес от страна на младите хора към Църквата, на незначителния брой кандидати за духовните семинарии, на огромния дефицит в сферата на монашеството и свещенството?
- В динамичното време, в което живеем, поколенията сякаш се сменят по-бързо. Промениха се не само технологиите, но и хората станаха по-малко издръжливи, по-слаби. Стоенето в църквата, дори чисто физическото присъствие в храма изисква усилие, напрежение, подвиг. Съвременният човек е обгърнат от достатъчно много напрежение – финансова криза, социален недоимък, несигурност за работата, увеличена заболеваемост, демографски срив. Когато към това се прибави и още нещо, което изисква изпълнение, е трудно. Затова ние разчитаме изключително и само на Божията благодат, която довежда хората в храма, и на Светия Дух, Който ги води и им дава сили да изпълняват този подвиг. В днешно време човек да бъде православен, действително е подвиг. Същото е и със семинариите. Трудно можем да обещаем на хората облага, кариера или просперитет. Надяваме се обаче да ги заведем в царството Божие, а това е най-важното нещо.
- Колко наброяват монасите и монахините в България?
- Около 200 човека заедно с монасите-клирици. Това са колкото монасите в една руска, сръбска или румънска епархия. В Румъния има 5500 монаси, в Русия са над 10500. В България има 206 манастира, а монасите са по-малко от сградния фонд. Това не е кадрови проблем. Това е кадрова трагедия.
- Може би БПЦ е още неразпознаваема, хората нямат доверие в нея. Вероятно и заради наследствения ни атеизъм резултатът е кадрова криза.
- Всичко, което изброихте, е оказало влияние за сегашното положение. Като към тази съвкупност се прибави и разколът и някои специфики на българската психология, резултатът е този, който виждаме.
- Намеквате за българската народопсихология – вярващи сме битово, но не и по отношение на любовта и делата към ближния?
- И към Бога. Има такова нещо. Всякога се изненадвам, когато по телевизията се разказва за някакъв празник, се набляга повече на обредността, която често пъти няма нищо общо с християнството, а не на духовния смисъл на събитието, което отбелязваме. Броят на ястията на Рождество Христово, пънът в огнището и каквото и да е друго „благочестиво” гадаене нямат нищо общо с православието. Важно е човек, след като приеме светото кръщение, да посещава църквата, да бъде на светата литургия, да започне да участва в тайнствата. Така той ще започне да разбира постепенно нашата вяра. За съжаление повечето се кръщават, но се занимават със странични неща като хороскопи, зодии, гадания. Те твърдят, че са православни, но ги интересува и предсказанието на врачката, и положението на звездите. Независимо от това Бог има Свой промисъл и по определен начин в подходящото време въвежда тези хора в църквата.
Има обаче и добри примери, които дават надежда за българския народ. В Кюстендил и общината например във всички общински училища се изучава религия и то не под формата на свободно избираем, а като задължително избираем предмет.
Много от добрите начинания на Църквата се осъществяват с подкрепата на миряните. Например, докато се уреждаше въпросът с нотариалния акт на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”, помогнаха много хора – вярващи и с добро отношение към БПЦ. Сред тях бяха не само политици и общественици, но и обикновени служителки в администрациите на различни ведомства, които подпомагаха по-бързо да се придвижва документацията. Това показва, че нашата Църква е разпознаваема, тези хора знаят, че каквото правят, го правят за Бога.
- Като изключим Кюстендил, където религия се изучава в училищата доста активно, другаде в страната интересът е нищожно малък. Имате ли обяснение защо?
- Родителите малко познават същината на православната вяра и се безпокоят, че като я изучават, децата им ще станат асоциални, ще станат некомуникативни, не дай си, Боже, някое да стане свещеник или монах. Те предпочитат да ги запишат на информатика и математика. Секулярното отношение, материализмът, които са навлезли навсякъде по света, променят кардинално общественото мнение. На Запад и зад Океана думата „православен” – „ортодокс” вече носи смисловата натовареност на краен ортодоксален евреин или мюсюлманин фанатик, като нещо, което е спирачка за обществения напредък. Възможно е и за нас да мислят така. Лошо е, че голяма част от българското общество израсна в последните 20 години с погрешна, консуматорска ценностна система. Като се прибавят и поколенията отпреди това, възпитавани в дух на атеизъм, резултатът сега не е изненадващ. Затова и имаме по-малко от 200 монаси и под 1000 свещеници.
- Това ли е причината да няма достатъчно проповедничество, а където го има, да не е на ниво?
- Ако хората имат желание, ще намерят проповедници. Ако искат да чуят един свещеник, те биха го преследвали от село в село, както са правели навремето, когато е поповядвал св. Козма Етолийски. Той е успял да обърне почти всички села от Северна Гърция, близки до нашата граница, както и тези до Македония.
- Видно е, че ги нямаме, но откъде според вас, от чии кръгове могат да дойдат те – на учителите, на хората на изкуството или на духовенството?
- Отговорът на този въпрос знае само Господ Бог. Ако обаче хората се уповават и търсят свещеници, на които имат доверие, ще се получи и така нужният диалог за Църквата.
- Технологиите – телевизия, интернет – могат ли да подпомогнат дейността на Църквата, или все още се гледа на тях като на нещо вредно?
- Те могат да бъдат вредни или полезни за душата на един човек според това, как той ги използва. Технологиите могат да помогнат много за разпространението на православното християнство.
- Вие сте завършили актьорско майсторство, режисура. Може ли изкуството да подпомогне християнизирането на човека?
- В широк аспект, да. Църковното пеене също е изкуство и чрез него мнозина са влезли в храма и са се въцърковили. Така е и с иконописта. В Църквата изкуството има своето място, особено ако то е сътворено от хора-християни. Ако четем Достоевски, едва ли нещо ще ни навреди, само може да ни помогне да станем по-добри християни. Изкуството е начин на изразяване. Ако един православен човек се изразява чрез музиката, която композира или изпълнява, или книгата, която пише, разбира и пресъздава нещата по християнски независимо от пропагандата на модерността.
- Наближава 1 ноември – Денят на будителите. Нямаме нови светии, но имаме ли будители, с които да се съизмерваме, които да ни издигнат над битността?
- Наскоро в синода дойдоха хора от едно дружество с искане да се въведе задължително биене на храмовите камбани на кръгъл час, за да се събуди народът. Камбаните възвестяват началото на богослужението, за да се събудят хората и да се спасят в кораба на Църквата. Някога корабите са имали камбанки, които са биели, когато в мъгла някой падне зад борда, за да се ориентира накъде да плува.
Според мене будители ще станат някои от тези, които сега се въцърковяват, влизат в Църквата или вече са влезли, но не са се изявили. Тези хора ще дойдат от средите на онези, които твърдо са стъпили на основата на православната вяра. Много важно е, когато събудим хората, накъде ще ги поведем. Призвание на Църквата, чиято глава е Иисус Христос, е да ги води именно към Него, към душеспасението.
Снимка: Монитор
Справка: Архимандрит Герасим е роден на 2 ноември 1979 г. в София. Завършил е 31-во средно училище за чужди езици и мениджмънт. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, специалност „Актьорско майсторство”, а след това специализира режисура. След дипломирането си се замонашва в Дивотинския манастир недалеч от Банкя. През тази година завърши в основаното от Московския и на цяла Русия патриарх Кирил в руската столица учебно заведение общоцърковна аспирантура и докторантура „Св. Кирил и Методий”, чийто ректор е Волколамският митр. Иларион. През пролетта беше избран от Св. Синод на БПЦ за главен секретар на синода, а от 17 септември встъпи официално в тази длъжност.
