Мобилно меню

4.1857142857143 1 1 1 1 1 Rating 4.19 (70 Votes)

Интервю с проф. д-р Иван Желев Димитров, дългогодишен преподавател в Духовната академия и Богословския факултет, в продължение на 35 години участвал като представител на БПЦ в подготовката на бъдещия събор на Православната църква, официално наричан „Свети и велик събор на Православната църква”

- Проф. Желев, в съобщение за решенията на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия прочетохме нещо, което отдавна не беше поднасяно на вниманието на читателската публика: „На заседанието си от 26 ноември 2012 г. (прот. № 30) Св. Синод разгледа писмо на Вселенския патриарх Вартоломей, с молба за отговор по изпратено от него миналата година писмо за дейността на подготвителните комисии и предсъборни конференции за свикването на Свят и Велик Събор на Православната църква.” Оставяйки настрана факта, че в края на 2012 г. се разглежда видимо важно писмо, получено още през по-миналата пролет, как Вие разчитате „междуредието” на това съобщение?

- Когато човек познава „редовете”, не е трудно да прочете и написаното „между редовете”. Преди дузина години бях отговорил на подобно недоумение у познат норвежец, че ние на Балканите, след като пратим писмо на някого, после отиваме на място и лично го питаме, дали е получил писмото ни! Излишно е да казвам за реакцията му. Но както виждате, цариградският патриарх е от този район и той правилно е преценил, че трябва да пише второ писмо, с което да пита, дали са получили първото му писмо. Добре е все пак, че засега не се стига до трето писмо!

Но това е относно културата на общуване сред нас. А колкото до същината на въпроса, тя е значима. Въпросът както въобще за всеправославния събор, така и за темите, които ще бъдат представени на него, е доста сложен. Не на последно място поради факта, че след близо 12 века липса на съборна практика е много трудно да се съгласуват действията на православните църкви както от Източна Европа и Източното Средиземноморие, така на практика и от целия свят. Защото последният вселенски събор е свикан през 879-880 г. Той фактически е 8-ият вселенски събор, но понеже всеки вселенски събор е бил признаван за такъв от следващия вселенски, съборът през 880 г. признава 7-ия вселенски събор от 787 г., но сам той остава с непотвърдена вселенскост, понеже скоро след това настъпва и разривът между Цариград и Рим. Това не го прави по-малко значим за вярата и живота на Църквата. Така или иначе се е създал един мит за седемте вселенски събора и че не може да има осми, още по-малко девети и така нататък. Това си е чисто езическа нумерология, но хората лесно се вслушват в такива забрани – във всеки случай по-лесно, отколкото в положително изречените заповеди като „Обичай Бога, обичай ближния, прави добро, избягвай злото”. В крайна сметка представителите на поместните православни църкви са решили предстоящият всеправославен събор да се нарича просто „свят и велик събор на Православната църква”. За съжаление има неразумна опозиция и на това решение, но тя не спира процеса по подготовката на събора.

- Какви теми ще бъдат включени в дневния ред на предстоящия, както го наричате, всеправославен събор?

- Наричам го предстоящ и се надявам да се проведе, понеже не е нормално Православната църква, обединяваща няколкостотин милиона вярващи, да не провежда свои събори. Знае се, че нумерологичните страхове, за които споменах, се отнасят преди всичко към предположението, че на един вселенски събор, по подобие на древните седем вселенски събора, можело да се формулират верови истини и така да се промени вероучението на Православната църква. Но такава мисъл не личи да е минавала през ума на нашите предци, започнали подготовката за този събор още от началото на 60-те години на 20 век. Защото тогава са формулирани наистина твърде много теми (100 на брой!), но всички те са от практически, а не от вероизповеден характер. Постепенно се разбира, че такова голямо число теми е невъзможно да влезе в дневния ред на един предстоящ събор и след 10-ина години рязко съкращават този списък на 10 теми: 1) православно разсеяние (диаспора, съответно начин на управление и подчинението й), 2) автокефалия и начин на провъзгласяването й, 3) автономия и начин на провъзгласяването й, 4) диптихи (т. е. редът на старшинство на поместните църкви), 5) календарният въпрос, 6) препятствия за брак (тук се разгледаха исканията за разрешаване на втори брак на свещениците), 7) приспособяване на разпоредбите за поста (исканията за съкращаване на дългите постни периоди и облекчаване на постния режим в някои случаи),  8) отношения с останалия християнски свят, 9) Православие и икуменическо движение, 10) приносът на Православието за възтържествуване на християнските идеали за мир, свобода, братство и любов между народите, както и за премахване на расовата дискриминация.

От 1975 г. започва нова поредица от всеправославни срещи, наричани „всеправославни предсъборни съвещания”, предшествани от „междуправославни подготвителни комисии”. На тях се разработват и обсъждат отделните теми с крайна цел да се изготвят общоприети текстове, които да се предложат за приемане от бъдещия всеправославен събор като общоправославни становища по съответните теми. Имах възможността да участвам още от началото на този процес и си спомням, че трудността на първите четири теми стана причина да се започне от по-задните в списъка, които бяха внимателно обсъдени и се изготвиха общоправославно приети текстове по тях. Всички православни църкви бяха "впрегнали" в работа най-добрите си богослови. От БПЦ участваха освен митрополити още проф. протопрезв. Николай Шиваров, проф. Тодор Събев, проф. Тотю Коев.

- А какво стана с „трудните” теми?

- Накрая естествено се стигна и до тях. Но те наистина се оказаха „препъни-камък” в хода на подготовката за събора. След дълги преговори се постигна известно съгласие по въпросите за автокефалията и автономията. Там се очертаха две основни линии относно даването на статут на автономия и автокефалия на отделила се от дадена поместна църква нейна част: а) майката-църква отнася въпроса до Цариградската вселенска патриаршия и тя да предоставя този статут; б) този статут да се предоставя по предложение на майката-църква, от която се отделя новата църковна формация, което предложение да се одобри от всеправославен форум и актът за предоставянето на автокефалия или автономия да се подпише от главите на всички поместни (автокефални) православни църкви. Второто становище беше подкрепено от повечето църкви и в крайна сметка останалите се съгласиха да се присъединят, така че с консенсус се приеха двете решения. Но по отношение на автокефалията Цариградската патриаршия не се съгласи актът за предоставянето й да се подписва от всички предстоятели на поместните църкви и така решението остана недоприето. Остана и въпросът за диптисите.

– Толкова ли е сложен този въпрос за диптисите?

- Да, това изглежда съвсем прост въпрос: какъв е редът на старшинството на отделните поместни църкви. Този ред се пази в едни обикновени списъци, от които предстоятелят на дадена църква по време на богослужение споменава останалите предстоятели в определен ред. Съвсем просто нещо уж. Но сякаш забравяйки думите на Иисус Христос „който от вас иска да бъде пръв, нека бъде най-последен” (Марк 9:35), някои църкви искат да са преди другите - при това в една надпревара, която няма никакво отношение към делото на самата Христова църква. Но за съжаление такива претенции спъват всеправославното единство, за което толкова хубави думи се казват при официални поводи. В процеса на подготовката на събора обаче нещата „загрубяват”. Имало е случаи, когато представителите на поместните църкви се събират и се разотиват без да могат да стигнат до някакво съгласие. Затова сега патриарх Вартоломей отново поставя въпроса: ще се събираме ли да продължим съвместната работа като отговорни църковни ръководители или ще останем да си живеем разединени? Всъщност този въпрос той го зададе още през април 2011 г., след като се видя, че през февруари с. г. междуправославната подготвителна комисия донесе повече разногласия, отколкото изглади. Тогава имаше публикации в Двери.бг, които подробно описаха почти безизходното положение на усилията за завършване на списъка от темите за всеправославния събор.

- Какви са възможните решения на тази безизходица?

- В патриаршеското писмо от април 2011 г. са посочени три възможни решения: 1) подготвителните срещи да продължат до безкрай - нещо като „позиционна война до изтощаване на силите на противника”, което въобще не е християнски подход; тук би могло да има изход, ако се промени регламентът за взимане на решения, т. е. вместо непременно да се търси консенсус, да се приеме гласуване с мнозинство, каквата практика е известна още в древната Църква (6-о правило на І вселенски събор, 19-о правило на Антиохийския поместен събор в 341 г.); 2) да се изостави въобще идеята за свикване на всеправославен събор, което означава пълен провал; 3) да се продължи напред, като съборът се свика с 8 теми в дневния ред, а не с 10, както е решено преди четири десетилетия.

- Кой от трите варианта смятате за най-приемлив?

- Аз смятам за най-приемлив четвъртият вариант, т. е. да се проведат двустранни консултации между главите на поместните църкви и да се намери изход от сегашното положение. Такива решения са били намирани навремето, помня конкретни случаи в 80-те и в 90-те години на миналия век. Но това е моето частно мнение. Иначе Св. Синод вече е изказал становище, отразено в решението от 26 ноември: „Предвид на това, че от досегашните съвещания няма резултат от разгледаните въпроси за Диптисите и Автокефалията, следва да се пристъпи към разглеждане на останалите въпроси, касаещи провеждането на Събора, без тези две теми. Да бъде подготвено и изпратено писмо до Вселенската патриаршия, в което да бъде отбелязано, че Св. Синод на БПЦ потвърждава и поддържа приетото свое Становище, че всички въпроси, разглеждани на предсъборните съвещания и конференции следва да бъдат приемани с консенсус, а не с болшинство.” Както се вижда, ръководството на БПЦ поддържа идеята за консенсуса и понеже е видно, че на сегашния етап такъв не може да се постигне, предлага да се пристъпи към свикване на събора с 8-те теми в дневния ред, по които вече има съгласие.

- Това все пак е изход, нали?

- Не, според мене това е пораженчество – Православието ще признае пред целия останал свят, че не може да постигне съгласие в своите редове. И въпросът не е да се доказваме единни ли сме или не сме – важното е да се решат всички проблеми на междуправославното сътрудничество. Защото, например, темата за автокефалията спъва решаването на въпроса с независимостта на отдавна отделили се църковни единици, за които е нереалистично да се мисли, че ще се върнат някога към майката-църква. А и след повече от половинвековната подготовка на всеправославния събор, как да кажеш на хората: „Спокойно! Почакайте още 50-100 години!”

- Има ли лагери в семейството на поместните православни църкви?

- За съжаление има. Гръкоезичните поддържат Цариградската патриаршия, славянските са обединени около Руската църква. През последните години Румънската църква се стреми да създаде трети център, ако ще и само от себе си. Затова ми се струва, че въпросът за единството на Православната църква трябва да е също сред темите на един бъдещ всеправославен събор.

- И един последен въпрос: Вие предпочитате да казвате „Цариградска патриаршия”, а не „вселенска”. Защо така?

- Защото патриаршиите носят имена според града, където резидира патриархът – Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, Московска. При сръбската, румънската и българската името е изместено върху страната, но все пак е достатъчно индикативно. При това предпочитам да казвам и пиша Цариградска, а не Константинополска, понеже древният Константинопол се е казвал η Βασιλεύουσα (πόλις), т. е. „Царстващият град” и така е останал в славянските езици като Цариград. Обаче при сегашното географско име Истанбул е нелогично да казваме и пишем Константинополска. Колкото до определението „вселенска”, то е прието и се употребява, но сам патриархът се подписва Κωνσταντινουπόλεως Βαρθολομαίος (или Димитрий и пр.), т. е. константинополски, съответно цариградски. Това не е неуважително, дори напротив – отговаря на византийското название на Константинопол като царстващ град. А и такава е била винаги българската традиция, както може да се види в архивите на Св. Синод. И едно пояснение още: Антиохийската патриаршия е имала седалището си в сирийския град Антиохия (Велика), но през 14 в. патриархът е преместил седалището си в Дамаск, където е и доднес. А самата Антиохия днес е в границите на Турция, придадена й от великите сили заедно с областта през 1918 г. и името й е променено в Антакя.

Линкове за миналогодишното заседание в Шамбези и след него:

https://dveri.bg/3pc4u

https://dveri.bg/3khu9

https://dveri.bg/3kdpf

Снимка: Участниците в Предсъборното съвещание през 2009 г. в Шамбези, Женева. 

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/aaf4h 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Защо удряш въздуха и тичаш напразно? Очевидно, всяко занимание има цел. Тогава кажи ми каква е целта на всичко, което се върши в света? Отговори, предизвиквам те! Суета на суетите: всичко е суета.

Св. Йоан Златоуст