Промени ли се Вашата вяра, откакто като Висш пастир Ви е поверено стадото Христово? Имате ли понякога усещането, че Вашата вяра става по-тайнствена, по-мистична?
- Аз не съм мистик. Но е вярно, че като папа имам повече поводи да се моля и да се уповавам всецяло на Бога. Защото ясно осъзнавам, че почти всичко, което трябва да се направи, лично аз не съм в състояние да сторя. Ето защо съм принуден да се оставя в ръцете на Господа и да Му кажа: „Направи го Ти, ако го искаш!“ В този смисъл молитвата и контактът с Бога сега са ми още по-необходими, дори по-естествени и по-спонтанни, отколкото преди.
Случаите на сексуални злоупотреби в църковна среда са по-тежки, отколкото другаде. Тук отзвукът от тях е по-голям, което би трябвало да съответства и на по-високите изисквания. Спомняте си, че още в началото на това хилядолетие станаха известни случаи на сексуални злоупотреби в Съединените Щати. След публикуването на доклада Райън, в който се разкриха огромните размери на сексуалните злоупотреби в Ирландия, Църквата в тази страна се оказа изправена пред купчина руини. „Ще са необходими поколения – заяви ирландският свещеник Винсънт Туомей, за да си дойде всичко на мястото.“
- В Ирландия проблемът се поставя в специфичен контекст. Става дума за затворена католическа общност, останала непоколебима във вярата си, въпреки векове на потисничество, в която, обаче, са пуснали корен определени тенденции. Сега не мога да анализирам отделни случаи. Много смущаващо и потискащо е все пак да се види в подобна ситуация една страна, дала на света толкова мисионери и толкова светци, която в историята на мисионерството е в основата на нашата вяра в Германия; и най-вече е тежко за католиците в Ирландия, които, както и преди, продължават да бъдат храбри свещеници. Как всичко това е могло да се случи, би трябвало да се проучи задълбочено и същевременно да се направи така, че това да не се случва никога повече.
Вие сте прав: особено тежък грях е, ако една личност, която, всъщност, би трябвало да подпомага хората да намерят пътя към Бога, на която се е доверило някое дете или някой млад човек, за да намери Господа, вместо това злоупотребява с него и го отдалечава от Господа. Така вярата като такава вече става недостоверна, а Църквата не e в състояние да се отстои по убедителен начин като вестителка на Господа. Всичко това ни шокира и до днес, дълбоко ме тревожи. Ала Господ за явява, че заедно с житото ще има и плевели, но посятото от Него добро семе, ще прорасте . В това ние вярваме.
Стъписващи са не само сексуалните злоупотреби сами по себе си, но и начинът, по който се е реагирало на тях. Толкова деяния са били премълчавани и прикривани с десетилетия. Което е свидетелство за провала на една институция, на чийто флаг е изписана думата любов.
- В този смисъл е интересно казаното пред мен от архиепископа на Дъблин. Той сподели, че наказателното канонично право е функционирало до края на петдесетте години; разбира се, не в пълнота – има за какво да се отправят критики, но във всеки случай се е прилагало. А от средата на шестдесетте години чисто и просто не се е прилагало.
Господствало е убеждението, че Църквата не би трябвало да бъде Църква на правото, а Църква на любовта; че не трябва да наказва. Не се е осъзнавало, че наказанието също би могло да бъде проява на любов. Навремето дори много проницателни личности са изпаднали в необичайно мисловно помрачение.
Днес отново се налага да учим, че любовта към грешника и любовта към жертвата са в справедливо равновесие, когато грешникът бъде наказан във възможната и съответна форма. В този смисъл в миналото се е наблюдавало отклонение, довело до потулването на правото и необходимостта от наказание. А в крайна сметка и до ограничаването на понятието любов, което не означава само любезност и куртоазия, а е и любов към истината. Част от истината е и фактът, че трябва да се наказва съгрешилият по отношение на истинската любов. (...)
Фактът, че вестниците и телевизиите интензивно съобщаваха за такива неща, безспорно допринесе за тяхното осветляване. Идеологическата едностранчивост и агресивността на някои масмедии приеха измеренията на безпрецедентна пропагандна война, която излезе извън всякаква мяра. И въпреки това папата заяви: „Най-голямото преследване на Църквата не идва от външните врагове, а се поражда от греха в самата Църква.“
- Беше очевидно, че в действията си медиите не се ръководят единствено от търсенето на истината, а че изпитват задоволство от това да приковат на позорния стълб Църквата и, ако е възможно, да я дискредитират. И все пак, нека е ясно следното: би следвало да сме признателни за всяко изясняване на истината. Истината, в единение с правилно разбраната любов, е ценност номер едно. В крайна сметка медиите не биха могли да информират по този начин, ако злото го нямаше в Църквата. Само защото злото беше вътре в Църквата, другите се възправиха срещу нея.
Ернст-Волфганг Бьокенфьорде, бивш немски конституционен съдия, заяви: „Думите, които папа Бенедикт отправи преди години в САЩ, а сега и в Писмото си към ирландските католици, не биха могли да бъдат по-сурови“. Истинската причина за погрешния начин, по който се е процедирало през последното десетилетие, според Бьокенфьорде, се дължи на дълбокото убеждение, че се действа „в полза на Църквата“. Благото и репутацията на Църквата са се поставяли над всичко. И обратното, благото на жертвите е отивало на втори план, докато всъщност тъкмо те са били първите, които са се нуждаели от закрилата на Църквата.
- Анализът, разбира се, не е лесен. Какво означава „в полза на Църквата?“ Защо в миналото не се е реагирало по същия начин, както днес? Тогава пресата не се е захващала с такива неща, те са се осъзнавали по друг начин. Знаем, че и самите жертви са изпитвали голям срам и отначало не са искали да застанат под светлината на прожекторите. Мнозина от тях са били в състояние да разкажат за случилото им се едва след десетилетия.
От първостепенно значение е грижата за жертвите, да им се окаже максимална подкрепа и лечение; сетне идват действията по възможно най-щателния подбор на кандидатите за свещеничество; и, най-накрая, виновниците трябва да бъдат наказани, за да се пресече всяка възможност за повтарянето на подобни действия. Доколко тези случаи би трябвало да бъдат оповестени, е отделен въпрос, в който се съдържат и отговорите, които следва да се имат предвид в различните фази от осъзнаването на проблема от общественото мнение.
Което, обаче, в никакъв случай не трябва да води до бягство от проблема, до лицемерно прикриване, така че виновниците да продължат злодеянията си. Необходима е бдителност от страна на Църквата, която трябва да накаже онези, които са прегрешили и най-вече да се изключи всяка възможност те да имат контакт с деца. На първо място, както казах, е любовта към жертвите, да се направи всичко възможно, за да могат те да получат подкрепа и да се възстановят от преживяното. (...)
По-голямата част от тези случаи са станали десетилетия назад. Но те тегнат сега над Вашия понтификат. Мислили ли сте някога да подадете оставка?
- Щом опасността е голяма, не можеш да се криеш. Ето защо това със сигурност не е моментът да се подава оставка. Особено сега, когато е нужно да се устои, да се справим с една трудна ситуация.
Такова е моето мнение. Би могло да подадеш оставка в момент на спокойствие или когато няма какво повече да направиш. Но не можеш да се скриеш в опасен момент, казвайки: „Нека някой друг се заеме с това“.
Тоест е представима ситуация, в която Вие бихте сметнали за уместно папата да подаде оставка?
- Да. Когато един папа прецени в ясно съзнание, че вече не е във физическо, ментално и духовно състояние да изпълнява поверената му мисия, тогава той има право, а при определени обстоятелства е и длъжен, да подаде оставка. (...)
Причините за сексуалните злоупотреби са комплексни. Човек остава без думи при мисълта как е възможно сексуално да злоупотребява онзи, който всеки ден чете Евангелието, служи меса и извършва Евхаристията, от която вкусва и която би трябвало вътрешно да го укрепва.
- Този въпрос наистина се отнася до mysterium iniquitatis, тайната на злото. И дори се питаме: какво си мисли някой, който сутрин отива към олтара, за да извърши Евхаристията? Изповядва ли се? И какво казва, когато се изповядва? Какъв ефект има изповедта върху него? Всъщност би трябвало тя да е могъщият инструмент, който да го изтръгва от злото и да го подтиква към промяна. Пълна тайна е как някой, обрекъл се на святото, го губи изцяло, омърсява дори началата му. От мига на свещеническото ръкоположение всеки би трябвало да изпитва носталгия по великото, по онова, което е чисто, иначе не би направил подобен избор. Как е възможно някой дотолкова да падне? Непонятно е. Което в още по-голяма степенпредполага, че свещениците трябва стриктно да се придържат към устава и да не губят един другиго от поглед; че епископите са отговорни за това и че трябва да препоръчваме на вярващите да оказват подкрепа на свещениците си. Виждам как в енориите нараства любовта към свещеника, щом той признае слабостите си и призове за помощ.
Икуменическият ангажимент се открои като един от най-отчетливите знаци на този понтификат. Папата обещава неуморно да полага грижи за „възстановяването на пълното и видимо единство на всички християни“. Наблюдателите видяха в обръщането Ви към Православието стратегически ход: да се построи вратата към единството там, където господства най-голямо съгласие.
- Икуменизмът е многомерен и многолик. Тук имаме, от една страна, цялото световно Православие, многообразно само по себе си, а от друга страна, световния Протестантизъм, в който класическите изповедания се разграничават от новия Протестантизъм, който сега е в разцвет и е един знак на времената. Мястото, в което, така да се каже, се чувстваме най-вече като у дома си сред другите и в което таим големи надежди да ги срещнем, е Православието.
Още Павел VI и Йоан Павел II обръщаха голямо внимание на Православието. Аз също съм поддържал тесни контакти с православните. Когато бях професор в Бон и Регенсбург, сред моите ученици имаше православни студенти и имах възможността да завържа много приятелства в православното пространство. Католици и православни имат същата църковна структура, така че е съвсем естествено с особена сила да полагам усилия за този контакт. Междувременно възникнаха истински приятелства. Много съм благодарен за сърдечността, проявявана от вселенския патриарх Вартоломей I, който не демонстрира просто някакъв формално икуменически дълг. Между нас цари истинско приятелство, братство. Също съм много благодарен за приятелството и голямата сърдечност, които ми засвидетелства руският патриарх Кирил I.
Патриархът на Москва бе първият посетител, който приехте след като Ви избраха за папа.
По онова време той още не беше патриарх на Руската православна църква, а неин министър на външните работи. Тутакси се разбрахме. Кирил носи в себе си нещо радостно, въплъщава, така да се каже, простотата на руската душа и в същото време нейната решимост и сърцатост, така че между нас се зароди едно добро разбирателство. Смятам, че е много важно големият православен свят, независимо от характерните за него вътрешни напрежения, да съзре и дълбокото единство, а не само онова, което го разделя от Световната латинска църква. Независимо от различията, появили се през вековете и основаващи се на разделения от културно и друго естество, наистина се срещаме и отново разбираме нашата най-съкровена духовна близост. В това отношение мисля, че правим стъпки напред. Не става дума за прогрес от тактическо, политическо естество, а за сближение, произтичащо от онова, което дълбоко ни обръща едни към други. Намирам го за много окуражаващо.
Но защо, както Вие казахте, това сближение би трябвало да придобие голямо значение за „бъдещето на света“?
Защото в това сближение става отново видима нашата обща отговорност за света. Бихме могли постоянно да се препираме за всичко. Обаче изхождайки от общото за нас, бихме могли да имаме общо служение. А светът, както стана видимо в този наш разговор, се нуждае от обосновано духовно и рационално свидетелство за единия Бог, който ни говори в Христа. Ето защо, това да сме заедно, е от огромно значение. Кирил I също го подчертава, най-вече що се отнася до сблъсъка по големите етични въпроси. Ние не сме моралисти, но изхождайки от фундамента на вярата сме носители на етично послание, което дава ориентир на хората. И да го правим заедно е от огромно значение в кризата на народите.
Вие вече се срещнахте с Константинополския вселенски патриарх. Що се отнася до Руската православна църква митрополит Иларион, ръководителят на Отдела за въшноцърковни връзки, заяви: „Наближава мигът, когато ще бъде възможно да се подготви среща между папата и Московския патриарх“. Тази среща би била сензация от световно значение. Смятате ли го за възможно по време на Вашия понтификат?
Зависи колко години живот още ми е отредил добрият Господ, но се надявам, че да. Беше направен един прекрасен жест, когато патриархът организира тук в Рим, по повод на петата годишнина от моя понтификат, концерт в моя чест, посредством Иларион, който същевременно е и композитор и представи една своя композиция.
Установени са редица контакти. Във всеки случай православната общественост в Русия трябва да бъде подготвяна за нещо такова. Все още витае известен страх от Католическата църква. Необходимо е да се чака търпеливо, изобщо да не се прибързва. Във всеки случай и от двете страни има воля за това и все повече назрява контекстът, в който то би могло да се случи.
Възможна ли е в недалечно бъдеще среща между Рим и Москва?
Мисля, че да. (...)
Папата действително ли не възприема протестантите като истинска църква, за разлика от Източната църква, а по-скоро като църковна общност? На мнозина тази дефиниция изглежда по-скоро унизителна.
Изразът „църковна общност“ е част от терминологията на Втория ватикански събор. Съборът следва едно просто правило: Църквата в същински смисъл, според нас, е там, където е съхранен епископатът, в сакраментално последование на апостолите, а с това и Евхаристията като тайнство, давано от епископите и свещениците.
Където това липсва, имаме нещо друго, нов начин за възприемане на Църквата, който Вторият ватикански събор определя като „църковна общност“. Дефиницията обозначава, че това са Църкви по различен начин; че те не са, както беше заявено, Църкви, включени в голямата стародавна традиция, а водят началото си от нова концепция, според която Църквата не се състои в една институция, а е в динамиката на Словото, която обединява хората и ги превръща в общност.
Ето защо тази терминология представлява опит да възприемем своеобразието на протестантското християнство и да я изразим позитивно. Винаги е възможно да се намерят по-добри думи, ала фундаменталното различие е легитимно. И е зададено дори от чисто историческа гледна точка.
Иначе е необходимо още веднъж да се подчертае, че църковните ситуации на отделните протестантски общности много се различават помежду си. Те се дефинират и помежду си по различен начин, ето защо не е възможно да се говори за протестантската църква. Просто е необходимо да се проумее, че в протестантизма християнството е извършило, така да се каже, изместване на акцента и че ние се опитваме да го разберем; че ние взаимно се признаваме като християни и съвместно служим като християни.
Откъс от книгата-интервю на Петер Зеевалд с папа Бенедикт XVI „Светлина на света. Папата, Църквата и знаците на времената”, 2011 г., „Комунитас”. Превод: Тони Николов
