Интервю с отец Александър Лашков, храм „Света Троица“ в София
- Вие сте станали свещеник в зряла възраст. Коя е причината да се отдадете на пастирско служение?
- Когато възобнових дейността си на църковен диригент, усетих желание да се моля за другите и с другите. Започнах да имам желание не само да изпълнявам като диригент песнопенията, но и да отслужвам св. Литургия и другите богослужения като свещенослужител. Това ми желание се оформи постепенно, като непрекъснато растеше и се усилваше. Постепенно и безболезнено, без да изоставам заниманията си с музиката, аз все повече се отдавах на свещеническото си служение, което напълно ме ангажира. За моето решение да се посветя на пастирско служение ми помогна много и личният пример на отците Стефан, Божидар и Петър, които видях, че се отнасят сериозно и благоговейно към своето служение, и с това те ме вдъхновиха.
- Какви според Вас са целите и задачите на свещеническото служение?
- Свещеникът трябва да помага на хората, които търсят общение с Бога, да намират и общуват с Господа, както и да бъдат по-близо до Него. Свещеникът трябва да привлича хората към вярата, да ги просвещава. Той трябва да ги възпитава, да им дава да разберат, че вярата е от първостепенна важност в живота и, ако може, чрез служението си и чрез личния си живот да им свидетелства за Бога. Пример за свещенослужител, който е изпълнявал съвестно своето служение, е Неврокопски митрополит Борис, който е съчетавал строгост и държане на християнските принципи с дружелюбно отношение към хората и много голяма обич към тях.
- Имали ли сте трудности във Вашето служение и от какво естество?
- Винаги съм чувствал Божията любов и милост към мене, защото винаги съм работил това, което съм желаел. Откакто съм станал свещеник, никой не ми е пречил да проповядвам и да казвам това, което мисля, както и да общувам с хората. От моите колеги, които ме приеха в храма, съм срещнал само дружелюбно отношение. Те бяха мои учители и много доброжелателно се отнасяха към мене като нов свещеник. За щастие само съм чувал, че има случаи, когато нов свещеник е посрещнат с неприязън и е оставен от по-старшите си колеги да се лута в това, как на практика се извършват богослуженията и молитвите. И тримата отци – Стефан, Божидар и Петър, каквото са знаели за свещеническото служение, са ми го предали и то от сърце. Те са ми сътрудничили по всякакъв начин. Когато издадох моите три книги, не срещнах завист в моите събратя, а тяхната подкрепа.
- Имали ли сте съмнения и изкушения във Вашето служение?
- Времето на съмненията при мене беше дълго, но към тридесет и седем – тридесет и осем годишната ми възраст времето на съмненията премина и мога да кажа, че оттогава имам твърда вяра. Когато в зряла възраст прочетох на един дъх четирите Евангелия, образът и личността на Христос ме завладяха безпрекословно. Сега нямам съмнения в това, което ни учи Писанието. Разбира се, други изкушения имам. Може би не е логично да се предположи, но с възрастта изкушенията се засилват. Аз мисля, че те няма да ни оставят дори и до сетните ни дни. Това е неизбежно, но нека Бог да ни дава сили по-малко да им се предаваме и отдаваме.
- Вие имате духовни чада, които се изповядват при Вас. Какви са отношенията помежду ви?
- Нека да не прозвучи банално или като самохвалство, но това, което ме радва, е, че обичам моите чада. Също и всички хора, които се черкуват в храма ни редовно, са ми симпатични и винаги се радвам, когато ги срещам. Радостта ми е особено голяма, когато сме събрани заедно на богослужение.
- Какво, според Вас, трябва да даде духовният отец на своето чадо?
- Духовният отец трябва да укрепва, да утвърждава, да засилва вярата на своето чадо. Да му дава увереност, че живеенето на вярата е единствено правилният житейски път. Той се състои в това да вярваш в Бога, да Го обичаш, колкото се може повече, да си добронамерен, да обичаш ближните както и цялата природа, и целия свят. Духовният отец трябва да дава увереност, че Бог се грижи за нас и че при всички трудности и препятствия Той няма да ни изостави, а ще ни помогне. Аз лично се опитвам да възпитам духовните си чада в самостоятелност – да станат зрели личности. Искам те сами да могат да преценяват и да решават, както и да не са зависими от мене, подобно на деца, които винаги търсят ръката на родителите си, за да се държат за нея.
- Какви искате да видите духовните си чада?
- Бих желал чадата ми да бъдат колкото се може повече истински християни. Християнската вяра да бъде, първо, тяхно твърдо убеждение и, второ, тя да бъде ръководно начало в живота им. Да могат да имат не само теоретична вяра, но и животът им да бъде резултат от тази вяра. Наистина, в света те ще имат скърби, но – по думите на Христос – не бива да се боят. А ако това стане, те ще имат и надеждата в Бога, и увереността, ще бъдат чужди на униние, на неувереност и колебание. Искам чадата ми да вярват силно в Бога, ама силно и безрезервно да Му вярват, и да знаят, че това, което постигат с честен и почтен труд, в него непременно Бог ще им помогне. Това е, което и аз се опитвам да дам на тези, които ме питат и идват да се съветват с мен.
- Какви средства използвате, за да подтикнете чадата си към изпълнението на Христовите заповеди?
- Не мога да кажа, че използвам някакви особени средства. Най-вече се опитвам да им давам примери от живота въобще, както и от собствения ми живот, когато те имат сходни с моите някогашни затруднения, колебания и т. н. Опитвам се да укрепвам вярата и увереността им в собствените им сили, като тази увереност трябва, разбира се, да извира от вярата им в Бога.
- Използвате ли като възпитателна мярка епитимия и в какви случаи?
- Налагането на епитимия ми е малко чуждо, макар че тя по принцип е уместна. Единствената епитимия, която съм налагал… е, не точно „налагал“, но препоръчвал, е това: изповядващите се в някои случаи, които преценя, да не се причастяват в близките дни или седмици, с цел да се въздържат от греха. Но гледам да избягвам налагането на епитимии, защото да наложиш епитимия е най-лесното. Това, което съм чувал и виждал от еп. Герасим, който беше духовен отец на голяма част от сегашните митрополити, е да се научим на снизходителност. Трябва първо да разбираме слабостите на другия, още повече, че ние носим същите или пък подобни. Много е лесно да нахокаш някого, да му се скараш: „Как може така?“. Трудно е да разбереш. На това ни учат всички светци, защото те са самокритични и дори безпощадни към себе си, а другите, без да правят по никакъв начин компромис с вярата, са готови да разберат. Когато прилагам икономѝя по отношение на изискванията на някои канони, аз си давам сметка, че времената са се променили безвъзвратно. И ако трябва да спазваме каноните (а трябва, колкото може повече, да ги спазваме, защото, ако солта си изгуби солеността, какво ще остане в света?!), то трябва да има икономѝя, защото, ако ги спазим дословно, това означава никой да не се причасти. Има например толкова вярващи млади хора, които поради една или друга пречка живеят без брак. И ако на тях им кажеш десет години или пък три години няма да се причастиш, какво ще стане – те ще напуснат Църквата… Затова трябва да има разсъдителност в даването на епитимии.
За мене св. Причастие е единственото лекарство за борба със страстите от всякакво естество. То единствено може да ни помогне да ги победим.
- Какви добродетели трябва да притежава духовният отец, за да може да води чадата си към богоуподобяване?
- Духовният отец и изповедникът трябва да притежават искрена, дълбока и непоколебима вяра. Няма по-трагично нещо от свещеник, който е невярващ. Свещеникът трябва да е теоретично добре запознат – богословски подготвен, за да може да поучава, но това поучение трябва да става най-вече чрез неговия пример, чрез неговата дейна и животоопределяща вяра. Духовният наставник трябва да бъде всеотдаен към хората, да обича своето служение, като става колкото може по-добър в него.
- Случвало ли Ви се е да се учите от духовните Ви чада?
- Винаги и непрекъснато. Това е основно правило и в педагогиката (а аз съм завършил и музикална педагогика) – учителят изгражда и учи ученика, ученикът изгражда и учи учителя. Аз се уча от чадата си на всяка крачка и във всяко нещо, по всякакъв начин. И именно затова няма да изреждам примери. Уча се от техните личности, от примерите в живота им, от начина на постъпване и оценка на неща от действителността. И това ми е много приятно. Колкото съм натоварен от големите празници и се чувствам уморен, толкова срещата с духовните чада ми е скъпа, обогатява ме и аз държа на нея. Замислял съм се понякога да отида на уединение в манастир, но едно от нещата, които ме възпира, е, че ще ми липсва по-честата среща с хората.
* Интервюто подготви: Анна Маринова
