За първи път се публикуват съчиненията на Варненски и Великопреславски митрополит Симеон (1840-1937)
На 5 септември във Варна се състоя представянето на първия том от „Съчинения” на Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840–1937). Събитието беше част от официалното откриване на международния форум „Седмица на православната книга”, организиран от Варненска и Великопреславска митрополия.
Съставителството, подготовката на текстовете, предговора, встъпителната студия, бележките, показалците и речниците са дело на Емил Димитров; автор на послеслова е деканът на Историческия факултет на Софийския университет Пламен Митев. Издател на сборника е издателство „Изток-Запад”. Първият том от съчиненията на митрополит Симеон е с обем 768 страници.Специално за читателите на Двери предлагаме избрани мисли и фрагменти на дядо Симеон – една уникална личност, през чийто поглед можем да проследим едни от най-драматичните десетилетия от живота на Православната църква по българските земи.
***
Варненски и Преславски
Митрополит Симеон
МИСЛИ И ФРАГМЕНТИ
(Из „Съчинения”, т. 1: Църква и история)
ЗА СЕБЕ СИ
“Колкото другите хора се оплакват от обири и грабежи, колкото другите хора губят, толкози аз се вдадох на прочитание, и ту се наслаждавам на медоточния стил на Светий Златоуст, ту философствувам с Плутарха и Платона, ту се смея с Молиера, ту пак охкам на расказванието на селените, и с всякакъв начин трудя се, да стана богат от идеи и от чувства. Нали съм блажен човек?”
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 9 май 1876 г.)
ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС
“Ний до сега противо нападенията на Патриаршията, че сме били съставили уж черква филетическа, отговаряли сме, че този ферман е издаден по един план на самата Цариградска патриаршия, и че той е припознат като съгласен с черковните правила от една православна черква. И сега още можем каза, че ний никак не сме схизматици, нито нашата черква е основана на филетизма. Защото тя се основава на едно решение, на един акт, предложен от самата патриаршия, и препознат от една независима черква, от който нито първата щеше да предложи, нито втората да припознае нещо противно на черковните правила и на вярата, нещо еретическо за християнско и православно. Ако обаче хвърлим долу фермана, който имаме, и (в)земем друг, тогава изгубваме речените доводи в наша полза, и защита”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 25 септември 1872 г.)
“Идеите, които следуваме ний, те са идеите на равенството, на свободата на съвестта, идеи християнски и евангелски, съответствени на нашите стари правдини и на сегашни нужди на православното изпълнение. Патриаршията, напротив, като поченва от отричанието на народността в Черквата, иска да покори на своята власт всичките православни християни, отрича се от (това) да удовлетвори местните нужди на всяка една народност, спира свободното развитие на народний й живот, за да наложи всекиму гръцкия език, и за да въздигне гръцката народност. Следователно Българската екзархия в тази борба, борба отчаяна и последна, представлява человеческата независимост, религиозната свобода, когато Патриаршията е представител на притеснението, на угнетението и на назадничавостта. Бъдещето се бори с миналото. Бъдещето непременно ще победи, защото победата принадлежи на онези, които работят за бъдещето, а не на поборниците на миналото, което изчезна отдавна от света. Следователно напред, владико светий, напред: Нам принадлежи бъдещето”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 20 октомври 1872 г.)
“Излишно е да Ви казвам, че хората са празнували за моето пристигане в Шумен. Те са работи, те са почести, които се отдадоха навсякъде на всичките български владици, знак, че българите усещат, донякъде си, значението на сполуката си с придобиването на народното духовенство. Но докрай ще ли да съществува това хубаво споразумение между пастир и паство, помежду християни и архиереи? Не зная. От няколко примери, обаче, които по-долу ще Ви разкажа, вижда се, че народът ни не гонеше гръцките владици, за да ги замести с български, т.е. в движението си против гръцкото духовенство не се водеше просто от народното чувство, или инак, за да хортувам езика на новия Свети Синод, от племенството, но от нещо по-високо, по-свято и по-благородно, което прави чест на българския народ и неговото религиозно чувство. Това по-високо, по-свято нещо е нуждата, която усещаше народът, да има духовенство християнско, почтено, знаещо длъжностите си, истинни и евангелски пастири. Следователно, българският въпрос не е рожба само на племенството, което се разви помежду българите, не е плод на народните само честолюбия, както са блядословили глупаците на Фенерския Синод, той е блестящо следствие на християнския живот, който се възражда помежду българите, той е знак, че християнската вяра живее у българите, не теоретически, но действително в обществения живот. Така българският въпрос, това проявление на християнския въпрос у българите, това че го почитам и уважавам: давам му значение общочеловеческо и християнско. Затова трябва с по-голямо внимание да се отнасяме към това движение, особено ние владиците, които, волю или неволю, приехме да сме водители на това духовно движение”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 15 декември 1872 г.)
ЗА ПРЕСАТА
“Никога по никакъв начин нито се е видяло, нито се е слушало, да придобие един народ правдините си тъй лесно. Едно нещо ми е жално – то е, че българските вестници като да имат редактори китайци. Толкози са чужди към нашите работи, щото не може человек нито в ръцете си да ги вземе, без да се ядоса”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 15 септември 1872 г.).
“Зная, че хората, които слугуват на обществото, подлежат и на обществена критика. Всякий има воля, да ги критикува, да ги осъжда, и да ги нацапа. Но никога не съм вярвал, нито вярвам, че присъдата на историята ще се изчерпи от газетарските критики, които стават много пъти от хора, които нямат хабер от закони и правда. Страхувам се от присъдата на Историята”.
(Писмо до Величко Христов от 25 март 1875 г.).
ЗА ПРИЗНАНИЕТО
“Всекий е длъжен да работи за доброто и ползата на онези, които го окружават. А какво ще кажи този или онзи, за него да се не грижим. Защото (в)сичкото е преходно тука долу, остават само знаковете на благотворителната и полезна деятелност”
(Писмо до Величко Христов от 25 март 1875 г.).
ЗА МЕЖДУЕТНИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ
“Страх ме е да не би да е станало нещо, та е развалило това съгласие и споразумение, което всякога трябва да съществува между българи и мюсюлмани като синове на едно и също отечество, като поданици на един и същ цар-баща, на които интересите и бъдащността са еднакви”.
(Писмо до иконом Димитър от 12 юни 1876 г.)
ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ
“Нашите инстинкти са зверски. Ние сме без милост и пощада, когато преследваме. Така загинаха най-добрите, най-силните наши хора от освобождението насам, едни от мъки и страдания душевни и телесни, а други от куршум и нож. Да ги изброявам един по един, е излишно. Всички ги знаем. Нашата нова история не може да посочи нито на един общественик, който е умрял спокойно и мирно почитан и уважаван от всички и който да служи на младото поколение като образец на подражание за мирна и плодотворна дейност. Няколкото деятели, които обикновено дигаме на високо и каним стари и млади да им се покланят, това са хора на нож, на кръв и на революция. Всички други наши деятели, които са работили без шум и трясък, но с преданост и обич към народа и плодотворно, те всички са захвърлени в архивата на миналото. И ако се намери от време на време някой любител на миналото да изнесе някого от тях из архивата, да го очисти и отърси от прахоляка и напомни нещо за него, той пак ще го захвърли в архивата, дето или ще остане за винаги заровен или ще чака петдесетилетие или столетие, за да види пак Божията светлина, ако, разбира се, се улучи някой да го извади от архивата. Така стана и с Климента. Изнесе се от архивата на миналото по случай двадесет и пет годишнината от смъртта му, постави се на висока естрада, поклониха му се верните негови ученици и почитатели, но пак ще бъде хвърлен в архивата на миналото, като една жертва на нашите диви инстинкти и прийоми, и там ще се забрави. Поклон пред паметта на добрия дядо Климент, незабравимия мой другар и съслужител.”
(Няколко думи за покойния Климент Търновски)
ЗА ИСТИНАТА
“Истината и виделината трябва да излизат всякога наяве и от тях никой никога не трябва да се страхува”.
(Писмо до иконом Димитър от 12 юни 1876 г.).
Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840–1937) е деец на Българското възраждане и на църковнонационалната борба, най-младият митрополит на Българската екзархия, станал такъв едва на 32 години и управлявал епархията си в продължение на 65 години – безпрецедентен случай в православния свят. След Освобождението е един от „строителите на съвременна България”, държавен и просветен деец, председател на III ОНС (1882–1883); публицист, учен-елинист, преводач, редовен (1884) и почетен член на БАН (1923). По многообразните си дарования, дела и заслуги, по мащаба на своята личност митрополит Симеон може да бъде сравняван не толкова със съвременниците му, колкото с големите духовни дейци и книжовници на миналото от величината на св. патриарх Евтимий.
“Колкото другите хора се оплакват от обири и грабежи, колкото другите хора губят, толкози аз се вдадох на прочитание, и ту се наслаждавам на медоточния стил на Светий Златоуст, ту философствувам с Плутарха и Платона, ту се смея с Молиера, ту пак охкам на расказванието на селените, и с всякакъв начин трудя се, да стана богат от идеи и от чувства. Нали съм блажен човек?”
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 9 май 1876 г.)
ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС
“Ний до сега противо нападенията на Патриаршията, че сме били съставили уж черква филетическа, отговаряли сме, че този ферман е издаден по един план на самата Цариградска патриаршия, и че той е припознат като съгласен с черковните правила от една православна черква. И сега още можем каза, че ний никак не сме схизматици, нито нашата черква е основана на филетизма. Защото тя се основава на едно решение, на един акт, предложен от самата патриаршия, и препознат от една независима черква, от който нито първата щеше да предложи, нито втората да припознае нещо противно на черковните правила и на вярата, нещо еретическо за християнско и православно. Ако обаче хвърлим долу фермана, който имаме, и (в)земем друг, тогава изгубваме речените доводи в наша полза, и защита”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 25 септември 1872 г.)
“Идеите, които следуваме ний, те са идеите на равенството, на свободата на съвестта, идеи християнски и евангелски, съответствени на нашите стари правдини и на сегашни нужди на православното изпълнение. Патриаршията, напротив, като поченва от отричанието на народността в Черквата, иска да покори на своята власт всичките православни християни, отрича се от (това) да удовлетвори местните нужди на всяка една народност, спира свободното развитие на народний й живот, за да наложи всекиму гръцкия език, и за да въздигне гръцката народност. Следователно Българската екзархия в тази борба, борба отчаяна и последна, представлява человеческата независимост, религиозната свобода, когато Патриаршията е представител на притеснението, на угнетението и на назадничавостта. Бъдещето се бори с миналото. Бъдещето непременно ще победи, защото победата принадлежи на онези, които работят за бъдещето, а не на поборниците на миналото, което изчезна отдавна от света. Следователно напред, владико светий, напред: Нам принадлежи бъдещето”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 20 октомври 1872 г.)
“Излишно е да Ви казвам, че хората са празнували за моето пристигане в Шумен. Те са работи, те са почести, които се отдадоха навсякъде на всичките български владици, знак, че българите усещат, донякъде си, значението на сполуката си с придобиването на народното духовенство. Но докрай ще ли да съществува това хубаво споразумение между пастир и паство, помежду християни и архиереи? Не зная. От няколко примери, обаче, които по-долу ще Ви разкажа, вижда се, че народът ни не гонеше гръцките владици, за да ги замести с български, т.е. в движението си против гръцкото духовенство не се водеше просто от народното чувство, или инак, за да хортувам езика на новия Свети Синод, от племенството, но от нещо по-високо, по-свято и по-благородно, което прави чест на българския народ и неговото религиозно чувство. Това по-високо, по-свято нещо е нуждата, която усещаше народът, да има духовенство християнско, почтено, знаещо длъжностите си, истинни и евангелски пастири. Следователно, българският въпрос не е рожба само на племенството, което се разви помежду българите, не е плод на народните само честолюбия, както са блядословили глупаците на Фенерския Синод, той е блестящо следствие на християнския живот, който се възражда помежду българите, той е знак, че християнската вяра живее у българите, не теоретически, но действително в обществения живот. Така българският въпрос, това проявление на християнския въпрос у българите, това че го почитам и уважавам: давам му значение общочеловеческо и християнско. Затова трябва с по-голямо внимание да се отнасяме към това движение, особено ние владиците, които, волю или неволю, приехме да сме водители на това духовно движение”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 15 декември 1872 г.)
ЗА ПРЕСАТА
“Никога по никакъв начин нито се е видяло, нито се е слушало, да придобие един народ правдините си тъй лесно. Едно нещо ми е жално – то е, че българските вестници като да имат редактори китайци. Толкози са чужди към нашите работи, щото не може человек нито в ръцете си да ги вземе, без да се ядоса”.
(Писмо до Доростолски и Червенски митрополит Григорий от 15 септември 1872 г.).
“Зная, че хората, които слугуват на обществото, подлежат и на обществена критика. Всякий има воля, да ги критикува, да ги осъжда, и да ги нацапа. Но никога не съм вярвал, нито вярвам, че присъдата на историята ще се изчерпи от газетарските критики, които стават много пъти от хора, които нямат хабер от закони и правда. Страхувам се от присъдата на Историята”.
(Писмо до Величко Христов от 25 март 1875 г.).
ЗА ПРИЗНАНИЕТО
“Всекий е длъжен да работи за доброто и ползата на онези, които го окружават. А какво ще кажи този или онзи, за него да се не грижим. Защото (в)сичкото е преходно тука долу, остават само знаковете на благотворителната и полезна деятелност”
(Писмо до Величко Христов от 25 март 1875 г.).
ЗА МЕЖДУЕТНИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ
“Страх ме е да не би да е станало нещо, та е развалило това съгласие и споразумение, което всякога трябва да съществува между българи и мюсюлмани като синове на едно и също отечество, като поданици на един и същ цар-баща, на които интересите и бъдащността са еднакви”.
(Писмо до иконом Димитър от 12 юни 1876 г.)
ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ
“Нашите инстинкти са зверски. Ние сме без милост и пощада, когато преследваме. Така загинаха най-добрите, най-силните наши хора от освобождението насам, едни от мъки и страдания душевни и телесни, а други от куршум и нож. Да ги изброявам един по един, е излишно. Всички ги знаем. Нашата нова история не може да посочи нито на един общественик, който е умрял спокойно и мирно почитан и уважаван от всички и който да служи на младото поколение като образец на подражание за мирна и плодотворна дейност. Няколкото деятели, които обикновено дигаме на високо и каним стари и млади да им се покланят, това са хора на нож, на кръв и на революция. Всички други наши деятели, които са работили без шум и трясък, но с преданост и обич към народа и плодотворно, те всички са захвърлени в архивата на миналото. И ако се намери от време на време някой любител на миналото да изнесе някого от тях из архивата, да го очисти и отърси от прахоляка и напомни нещо за него, той пак ще го захвърли в архивата, дето или ще остане за винаги заровен или ще чака петдесетилетие или столетие, за да види пак Божията светлина, ако, разбира се, се улучи някой да го извади от архивата. Така стана и с Климента. Изнесе се от архивата на миналото по случай двадесет и пет годишнината от смъртта му, постави се на висока естрада, поклониха му се верните негови ученици и почитатели, но пак ще бъде хвърлен в архивата на миналото, като една жертва на нашите диви инстинкти и прийоми, и там ще се забрави. Поклон пред паметта на добрия дядо Климент, незабравимия мой другар и съслужител.”
(Няколко думи за покойния Климент Търновски)
ЗА ИСТИНАТА
“Истината и виделината трябва да излизат всякога наяве и от тях никой никога не трябва да се страхува”.
(Писмо до иконом Димитър от 12 юни 1876 г.).
**************
Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840–1937) е деец на Българското възраждане и на църковнонационалната борба, най-младият митрополит на Българската екзархия, станал такъв едва на 32 години и управлявал епархията си в продължение на 65 години – безпрецедентен случай в православния свят. След Освобождението е един от „строителите на съвременна България”, държавен и просветен деец, председател на III ОНС (1882–1883); публицист, учен-елинист, преводач, редовен (1884) и почетен член на БАН (1923). По многообразните си дарования, дела и заслуги, по мащаба на своята личност митрополит Симеон може да бъде сравняван не толкова със съвременниците му, колкото с големите духовни дейци и книжовници на миналото от величината на св. патриарх Евтимий.
