Мобилно меню

3.0666666666667 1 1 1 1 1 Rating 3.07 (135 Votes)

969344 10151546819098697_1368835092_n„Бедата не е в това, че хората са смъртни, а в това, че са внезапно смъртни“ – този афоризъм на Достоевски, цитиран от Воланд в „Майстора и Маргарита“, като че най-точно отразява случилото се. Естествено, не мога да заемам страна, не съм компетентен да се произнасям какво и как точно се е случило на 9 юли сутринта. Все пак ще си позволя да отбележа две очевидни неща. Първо, ако някой друг, „обикновен“ човек, беше пострадал при същите обстоятелства, никому нямаше и да мине през ум да се усъмни; да не забравяме, че Черно море се нарича „черно“ и поради опасностите, които носи, и заради жертвите, които отвека взима. Второ, по принцип се давят тъкмо добрите плувци, другите просто не поемат рискове. Аналогично – само добрите шофьори правят „красиви“, запомнящи се катастрофи. Не съм „морски вълк“ и почти нищо не разбирам от море, миди и гмуркане; само веднъж съм бил на същия плаж на „Траката“ – заедно с един приятел, опитен плувец, закърмен край морето. Веднага прецених, че по-добре е изобщо да не влизам; ако, не дай Боже, нещо се беше случило, то щеше да се случи тъкмо със „сина на морето“.

Зная от опит, че срещата със смъртта става някак извън времето, неочаквано и често – нелепо.

Най-трудно ни е да приемем най-простите истини и обяснения. Каквото и както да се каже по случая, ще останат съмнения: в България никоя институция не се ползва с безусловен авторитет, убеждението е, че „всички са маскари, всички лъжат, всички са свързани с мафията“... Когато всичко се обяснява по една и съща схема, то в края на краищата нищо не се обяснява.

И все пак тук има убийство – навярно символично.

Дядо Кирил бе убит от мълвата и омразата. Дива, безпричинна, страстна.  

Може и да преувеличавам, но ми се струва, че го мразеха и за това, което прави, и за онова, което не прави. Мразеха го „свои“ и чужди, мразеха го и в Църквата, и най-вече извън нея.

Мразеха го хората, оскотели от таблоиди, жълтини и простотия. Мразеха го всички, които не могат да понесат дори простото различие, камо ли това някой да е „нещо повече“ от другите. В България тази омраза е най-разпространената.

Мразеха го интелектуалци – вярващи, повярвали си, че в Църквата трябва да става онова, което те кажат. Мразеха го още повече интелектуалците-невярващи (естествено, преобладаващи у нас), смътно усещащи, че в негово лице имат „конкурент“. Не зная защо, но мнозина инстинктивно го приемаха за враг, без дори да са го виждали. Вярно е и обратното – че по различни подбуди (едва ли най-благородни) доста хора търсеха познанството и приятелството с влиятелния владика.

Проблемът, според мене, се състои в противоречието между наложения негов публичен образ и реалната му личност. Публичният му образ напълно закри истинския образ на духовника и човека. Нещо повече – първият образ „изяде“ втория.

„Случаят“ с митрополит Кирил ясно показва: невниманието на публична фигура към публичния му образ може да има сериозни последици – понякога непоправимо-фатални.

Имаше кой да му помогне за прословутия пиар, но той беше странно равнодушен към този въпрос: не се защищаваше от нападките и клеветите и изглежда беше убеден, че те нямат значение, щом нямат основание. А имаха и имат значение – с основание или без него.

Той правеше добре нещата, но не умееше добре да ги представя.

Удивително е до каква степен вече хората не се интересуват от това, какво реално прави даден човек, а повече се вълнуват от образа, който „произвежда“. Чрез новите социални медии практически вече всички присъстват в тях и повсеместна е суетата около „медийния образ“.

Равнодушието към тази суета явно вече струва скъпо.

Осмелявам се да свидетелствам – на основата на лични впечатления покрай многобройни срещи през последното десетилетие, свързани със заниманията ми с личността и делото на Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840–1937 г.). Резултат от тези срещи и сътрудничество са откриването на постоянна изложба за Дядо Симеон (2007 г.) и първият том от неговите „Съчинения“ (2010 г.). Митрополит Кирил се грижеше за паметта на своите предшественици – подкрепи и моите усилия, и издаването на двутомна биография на митрополит Йосиф.

Срещите ни бяха и във Варна, и в София – винаги по работа, кратки и делови. Никога не е имало излияния, лирични отклонения. Не сме били близки, нямаше как да станем, а и не беше необходимо. Това обаче не е основание да не свидетелствам – и в името на паметта на новопреставилия се, и в името на истината. В името на справедливостта към дело и присъствие, което, колкото и да е оспорвано, е значимо.

Най-важното качество на Дядо Кирил, според мене, беше това, че, казано простичко, той разбираше от хора. Важно качество за всеки ръководител, който, естествено, не може всичко да свърши сам. Той безпогрешно преценяваше кой за каква работа („послушание“, казано на езика на Църквата) става, кой най-добре ще свърши едно или друго. С него се работеше леко, понеже зачиташе чуждата компетентност, не се налагаше и не даваше акъл, не пречеше, а гледаше да помогне, с каквото може. Не обещаваше много, но каквото обещаеше, го изпълняваше. Напълно в съответствие с ценния нашенски принцип – „помощ с малко, но навреме“. Признавам, че без неговата подкрепа още в самото начало на проучванията си едва ли щях да успея да извърша колосалната работа по издирване, събиране и издаване на трудовете на Митрополит Симеон. Предполагам, че и други хора биха казали горе-долу същото. Нещо повече: в определен момент владиката трябваше да избере между няколко конкуриращи се „проекта“ – той избра най-добрия, отбивайки атаки и ухажвания на „силни от мира сего“. И това му прави чест.

Доколкото мога да преценя, митрополит Кирил насърчаваше всяка инициатива, подкрепяше всяка смислена идея. Ето защо във Варненска и Великопреславска епархия се изградиха из основи или напълно обновиха десетки църкви, построиха се два манастира (между другото, нещо безпрецедентно от Освобождението до днес!), Църквата се ангажира с редица важни социални проекти (уникалния център за наркозависими във Варна, кухни за бедни, неделни училища).

Поредният парадокс: българското „общество“ подложи на критика и остракизъм точно този сред висшите православни духовници, който беше най-открит към проблемите на същото общество.

Той се ангажираше и държеше на думата си; вярно, понякога ми додяваше от безкрайните отлагания във времето, но, както веднъж един приятел се пошегува, „никой никога не е виждал владика да се затича“. Като стана дума за това, да отбележа наблюдението си, че Дядо Кирил беше изключително предпазлив и акуратен, когато ставаше дума за финансово-стопански въпроси. След като съм виждал с очите си как внимателно преценява всеки разход или, казано по народному, „цепи стотинката на две“, ми е много трудно да повярвам, че с лека ръка би се впуснал в някоя авантюра, още повече пък – във вреда на Митрополията и Църквата. Вярвам, че каквото е правил, правил го е заради тях, не с лична корист.

Имаше чувство за мащаб, за размах. Без неговото благословение, контакти и лично участие не беше възможна организацията в течение на 15 години на уникалната „Седмица на православната книга“. Във Варна се събираха (надявам се, че ще продължат да се събират) църковни йерарси и писатели отблизо и далеч; издатели, автори и читатели; богослови, философи и историци; организираха се лекции, изложби, дискусии. Оригинален, интересен форум, радващ се на популярност сред варненската общественост и широките църковно-културни среди. Всъщност точно „Седмица на православната книга“ стана поводът преди години за запознанството и с Дядо Кирил, и с общността от млади, симпатични и интелигентни християни, които бяха и са „душата“ и на този форум, и на редица още смислени и полезни инициативи. За мене, приятел на мнозина от тази общност, не може да не са важни и меродавни тяхното отношение и преценка за техния владика, не тези на случайни и често пъти недобронамерени „наблюдатели“.

При възрожденската църква „Св. арх. Михаил“, за чието връщане на Църквата митр. Кирил положи много усилия, се изгради активен енорийски духовно-просветен център, изненадващ приятно всички с инициативите и дейността си.

Той беше духовник с усет към практичните неща. При една среща в Синодалната палата преди няколко години стана дума за начините за стигане до Варна, понеже трябваше да пътувам във връзка със своите изследвания. „Най-добре е с нощния влак, вземи си място в спалния вагон. Така е най-евтино и удобно“ – посъветва ме той.

Никой не разбра за това, че владиката пътуваше до София с влака, но всички разбраха за прословутия „Линкълн“. Ето така образът „изяжда“ факта, всъщност пред образа фактите нямат никакво значение. Що се отнася до конкретния случай  (не помня друг път по друг повод да се е спрягала толкова една марка коли), то, по всичко изглежда, той дори не разбра защо беше цялата шумотевица. Неговата гледна точка, струва ми се, беше следната: колата е дадена за ползване (тя дори не е дар!) и за нея митрополията не е похарчила нито лев, тя е икономична и сигурна, а значи ще спестява средства за гориво и ремонти. Тогава защо да се отказва от нея, нали никой всъщност не очаква да се придвижва из епархията и страната на осле или с двуколка?

Тук, разбира се, има и друго – ще го нарека „небрежност към детайла“. Митрополит Кирил като че нямаше чувствителност за това, как изглеждат отстрани някои жестове и как могат да бъдат тълкувани някои думи. Не беше добър актьор и не умееше да лицедейства.

Беше емоционален, прям и казваше онова, което в момента му е на устата, а не това, което се очаква да каже. Той като че ли така и не се научи да бъде лицемерен – в онзи общ и не непременно обиден смисъл, в който хората казват онова, което се очаква, а не което всъщност мислят.

Беше избухлив, но бързо му минаваше, не беше злопаметен. На два пъти влязохме в конфликт (нали знаете за „двата остри камъка“), но те нямаха никакви последици.

В митрополията живееше просто и скромно, изобщо не е вярно това, че бил почитател на лукса (на няколко пъти съм отсядал и съм се възползвал от гостоприемството на Варненска митрополия, така че зная, какво говоря).

Той нямаше дар слово, понякога като че искаше да изкаже едновременно няколко неща и дори се сърдеше, че не го разбират; отвреме-навреме обаче удивително добре импровизираше – като последния път, когато в началото на октомври 2011 г. участвахме в традиционната конференция на Съюза на учените – Варна.

Дядо Кирил беше широко скроен, готов и способен за самоусъвършенстване, открит за диалог с невярващи и друговерци. Успя да спечели младите във Варна за благородни каузи, голяма е ролята му за тяхното въцърковяване. Не беше изтъкнат интелектуалец, но добре се ориентираше за това, „кой колко пари чини“ в тези сфери. Беше човек на словото, на перото – според способностите си, не съм го чул да предявява претенции, беше реалист. Едно от първите ми впечатления за него е тъкмо като за човек на книжовния труд: преди десетина години за първи път ме прие в кабинета си, странно потънал посред ден в полумрак, а в един осветен ъгъл пишеше нещо сред купища книжа. Хаосът всъщност ми хареса, разпознах се.   

Всички непредубедени можаха да се убедят, че стремежът към постове и власт у Митрополит Кирил съвсем не беше „на всяка цена“; в суетнята около неотдавнашния избор на патриарх мнозина му приписваха намерения, каквито той нямаше и всъщност изобщо не прояви амбициите, които му бяха вменени. Прие избора с усмивка, радост и като че с облекчение.

Свидетел съм на това, че го обичаха и уважаваха и миряните, и клирът в собствената му епархия. Да не забравим, че Варненска и Великопреславска епархия всъщност беше единствената, която не беше поразена от разкола; събра около себе си млади, образовани и дейни свещеници, които, вярвам, искрено го оплакват.

Сърдеше се, когато му се правят някакви забележки или дори се дават ненавременни, според него, идеи, но всъщност чуваше, какво му се казва, и после го „отчиташе“, вземаше го предвид. Веднъж (мисля, през 2007 г. покрай подготовката на изложбата за 70-годишнината от смъртта на Дядо Симеон) му казах, че в библиотеката на Варненска митрополия има ценни книги, че би било добре тя да бъде подредена и да има възможност за достъп по някакъв регламент. Той ми се сопна, че сега не било време за това, но при едно от следващите си отивания във Варна с радост видях, че Библиотеката вече е открита и в определени часове може да се ползва.

Не ще и дума, митрополит Кирил е рожба и продукт на своето време; не е подминат и от характерните изкушения и изпитания за своето поколение и за всички онези, които в годините на агресивния и невеж атеизъм бяха понечили да се посветят на духовното поприще. Който го съди, нека не изпуска из очи очевидния факт за изключително стеснената кадрова основа на Българската православна църква. Едно е несъмнено: той винаги е искал да бъде монах – и тогава, когато на пръсти се брояха желаещите да поемат по този трънлив път, и сега, когато състоянието на нещата не е твърде по-различно. Напълно възможно е да е решил, че в името на призванието са допустими едни или други компромиси – илюзия, на която като че всички са подвластни и за която всеки си плаща цената.

И Дядо Кирил не беше чужд на едно общо българско заболяване, което бих нарекъл „незачитане на границите“ – онова смесване на всичко с всичко, липсата на установени правила и форми на общуване, лесният и безболезнен преход от лични към служебни, бизнес и пр. взаимоотношения.

Впечатлението ми е, че не слушаше никого за нищо; доколкото го познавах, точно така си представям, че би постъпил: сам да отиде на плажа, да не се обади, да не потърси помощ.

Беше самоуверен и може би точно това го погуби.

Беше активен и деен, а това у нас не се прощава.

И враговете му признават, че беше добър човек.

Неговите пасоми го изпратиха със сълзи.

Бог да го прости! Царство му небесно!

25 юли 2013 г.

Снимка: Св. Спасов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xrwyk 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий