Въпрос: Има ли някакви условия за постъпването в манастир?
На въпроса отговаря Златина Иванова:
Здравейте, първото и най-важно условие е монашеският живот да е призвание на влизащия в манастир. Защото мнозина са тези, които са поели по този път, без това да е Божият промисъл за тяхното спасение. Спасителен за нас е този път в живота, който съответства на Божия промисъл за нас. Единственият начин човек да разбере дали има монашеско призвание е да изпита себе си на място, тоест в манастир. Ще споделя това, което съм чула и прочела за това първоначално самоопределяне. Окуражително е, че при този толкова важен момент, Господ промисля по особен начин за човека и Му открива волята Си.
Първоначално желаещият да изпита себе си трябва да избере манастир – в България това не е много лесно. Не защото манастирите са толкова много, а защото монашеският живот на повечето места е занемарен. Там, където сърцето усети топлина, сладост и желанието за монашество се усили – човек може да остане. Разбира се, след като сподели с игуменката или игумена за желанието си и за причините, които са го довели до това решение. Не би трябвало да ви откажат, ако в манастира тече истински духовен живот. След поредица посещения с участие в манастирския живот за по-продължително време, човек би трябвало да разбере, дали манастирът може да стане негов дом. Тогава следва период на послушничество от една до няколко години по преценка на игумена или игуменката. Това е един вид предверието към настоящото монашество – за това време, вече изцяло потопен в манастирския ритъм, всеки изпитва себе си и решава – ставам ли или не ставам за монах/монахиня. Обети не са дадени, така че манастирската врата все още е отворена навън. След това следва самото пострижение, когато се дават монашеските обети и човек получава ново име.
Не се допуска отиването в манастир, ако човек има ангажименти към семейството си, тоест малки деца, които имат нужда от грижи. Недопустима е също раздялата със съпруга или съпругата, за да се постъпи в манастир. Освен, ако това не става по взаимно съгласие и при всяко положение децата от брака вече нямат нужда от грижи. В Русия в момента има практика, неоправдана от църковното предание, самотни или разведени майки да постъпват в манастир със своите малки деца – това е недопустимо насилие над волята на децата и обикновено води до дълбоки травми в детската психика.
Много важни са мотивите, отвеждащи хората към манастира. Това не бива да е погнуса или пренебрежително отношение към брака, като възпрепятстващ спасението. Отците не съветват да се приема монашество и под влияние на житейски обиди и огорчения – тъй като манастирът не е място, където човек да се скрие от света. Обидата от живота и дълбокото огорчение трябва първо да се преодолеят, човек да уравновеси себе си и едва тогава, на чисто, да пристъпи към този избор. Монашеството също не е изход от безизходица – един вид, не успях в брака, нека сега пробвам в манастир.
Повечето новообърнати към Църквата млади хора имат в началото на духовния си живот порив към монашество. Това е признак на искрено желание да се съединят с Бога и в този смисъл е положително явление. Но на този етап всички сме незрели духовно и често смесваме емоции, ентусиазъм от прочетеното, фантазии и други с истинското духовно намерение. В този случай важи принципът: бързай бавно. За да не се окаже, че сантиментални чувства са ни отвели в манастира и когато те отминат, внезапно да осъзнаем, че тотално сме объркали живота си.
Истинският монах става такъв по една единствена причина – толкова силна е духовната му жажда по Бога и все по-неутолима става тя в молитвата му, че човек буквално е принуден да остави всичко в света, за да се посвети само и единствено на Този, по когото изгаря сърцето му.
