Първата книга на Николай Фенерски "Апокалипсисът е дело лично", на издателство "Жанет 45", вече може да се намери в книжарниците. През ноември ще се състои представянето на книгата в София, Велико Търново и Бургас. Сборникът включва 35 разказа, откъси от които публикуваме за читателите на "Двери".
Николай Фенерски е роден през 1974 г. в гр. Архангелск, Русия. Завършва Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" (2000) със специалност славянска филология. Публикува стихове в студентския алманах "Пир", разкази във в. "Артфорум", в старозагорския вестник за култура "Литературен глас", във в. "Сега", "Стършел" и в сп. "Съвременник". През 2000 г. печели втора награда в конкурс за къс разказ на в. “Артфорум” (първа не бе присъдена). Работил е най-продължително като учител по български език и литература. Превежда от руски и словашки език. В момента е сценарист в предаването "Щаба на еволюцията" по TV7. Членува и помага в НПО "Първи юни", гр. Бяла Слатина. Автор и сътрудник в Двери БГ още от основаването на сайта.
* * *
(Лицата и събитията изобщо не са случайни)
... Откровението е възможно най-личното нещо. Казвам го, понеже съществува представа, че Апокалипсисът ще дойде като стихия за всички и навсякъде и неотменимо ще се случат какви ли не бедствия и катаклизми. Откровението е онзи съкровен и единствен момент, кокато оставаш насаме с Твореца и споделяте всички неща, които са ви мъчели и които толкова време сте се опитвали да си кажете, но поради това или онова не сте доразбрали правилно. Интимно е. Тогава теориите и предположенията губят смисъла си. Както се казва – Часът на истината, в който отваряш широко очи и уши, за да не изпуснеш нещо, което съвсем пряко те касае. (Апокалипсисът е лично дело I)
* * *
... Един сън никога няма да забравя. В него сме аз и баща ми, най-незлобливият човек, когото познавам. Стоим в двора на бабината ми къща, всеки държи по една ловджийска пушка в ръце. Оглеждаме се внимателно, защото знаем, че някъде наблизо дебне опасност. Усещането е за смъртен страх. Не след дълго сме обградени от глутница вълци, започваме да стреляме по тях, с гръб сме един към друг. Убиваме много от вълците, но изникват нови и нови. Толкова се увличаме, че се отдалечаваме един от друг. Когато успявам да се огледам, виждам, че баща ми е зает – срещу него идват два вълка и той се цели в тях. Това, което не забелязва, а аз ясно виждам, е че зад него се прокрадва трето животно и се кани да скочи върху му. Искам да го предупредя, опитвам се да извикам, но от устата ми не излиза и звук. Сякаш съм онемял. В следващия миг вече ще е късно, татко ми е почти обречен, а аз не мога да му помогна никак. „Татко, татко...“ – се изтръгва от гърлото ми, събуждам се и тихичко вия. (Апокалипсисът е лично дело II)
* * *
... По празниците се прибирам у дома. Изминавам всички тези стотици километри за Рождество, Възкресение и още един - два пъти през годината, защото физическото присъствие е най-ценното присъствие на този свят и още нищо по-добро от него не е измислено. Пътуването към къщи винаги ме е успокоявало и това е спокойствието да знаеш, че винаги, когато ти се случи нещастие, има къде да отидеш, къде да се скриеш. Познатата улица, познатата къща и твоето легло те чакат. Дори мирисът на завивките и възглавниците ти е винаги един и същ. От какво бягах този път? От онова страшното в съня, дето няма име – така би отговорил някой самоуверен писател. Работата е там, че всъщност не знаех от какво бягам. (Край стената на пощата)
* * *
* * *
... И знаете ли кое е най-смешното в цялата история? В моята, в твоята, във всяка история. Най-смешното е, че няма никаква възможност Бог да погледне на нас обективно, да ни оцени според някакви човешки критерии за добро и зло, според някакви наши правила. Бил съм добър, спазвал съм законите, следователно заслужавам поощрение и похвала – това никак, ама никак не важи. Бог е субективен. И всичките ти опити да сключиш сделка с него са си лично твоя грешка, с която Той няма нищо общо. Бог не се интересува от моралните ни норми, а постъпва с нас така както Си поиска. Абсолютната воля на абсолютната Му личност не ти предоставя голям избор – можеш единствено да се надяваш на милостта Му. (Изгубено...)
* * *
... Един ден Сульо, на Пульо братовчед му, реши да отиде в големия град, за да се яви на конкурс за работа. Живееше с жена си и четиригодишното си момче в крайния квартал на един провинциален град и мечтаеше за времето, когато вече няма да живее там. Семейството на Сульо обитаваше железобетонен едностаен кух куб на третия етаж и разполагаше с жилищна площ, колкото да поддържа жизнените си процеси. Тези кубове ги наричат гарсониери и имат метафизичната способност да унизяват човешкото достойнство, показвайки на обитателите си, че са излишни придатъци на планетата и бадева дишат въздуха. Повече те не заслужават и изобщо да не си помислят да се размножават - планетата само ще се увеличи с още тям подобни консуматори. (Сульо в големия град)
* * *
... Ако отстрана изглеждам като идиот, то е защото се чувствам точно така. Като изключим алкохола, никотина и кофеина, целият ми опит с наркотиците се ограничава до две гадни напушвания с марихуана в по-дивите ми години. Смях се до скъсване. Последва параноя, сърцебиене и доброволно отиване в бърза помощ. Лекарите не разбраха причината за вазомоторната ми превъзбуденост. Така установих веднъж завинаги, че аз и наркотиците, в това число и кафето, сме от различни планети. (Мерки за сигурност)