Пред нас е новата книга на доц. д-р Светлозар Влайков „Църковнославянски език за иконописци.” Това е повод за радост, тъй като всяка нова книга е и ново творение, ново раждане, ново събитие. Тази книга е особено ценна за всички, които са гладни и жадни за богословски знания. Тя разкрива текстовете, които придават смисъл на свещените изображения и са израз на съкровищницата на Православното предание. Книгата е навременна, тъй като днешните иконописци и богослови не се задоволяват да повтарят традицията автоматично, без да разбират текстовете, а се опитват да осмислят дълбокия и изначален смисъл на богословието в образи. Ползата, които ще донесе прочитът на медоносните знания, събрани от доц. д-р Светлозар Влайков, безспорно е голяма за всеки, който е тръгнал по добрия тесен път на подвига и творчеството.
Идеята за „Помагало по църковнославянски за иконописци” беше подсказана от студенти в специалност „Иконография” (випуск 2010 г.) към Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, което ще рече, че то изцяло е съобразено с практическите нужди на обучението в специалността. То е издание на „Фабер” и има за цел да улесни работата на студентите (пък и на всеки иконограф) при изписването на текст върху икони или в стенопис. Създадено е на основата на руския превод на „Ерминия или наставление в живописното изкуство”, съставена от йеромонах Дионисий Фурноаграфиот. Това е авторитетен текст от 18 в., в задоволителна степен покриващ изискванията за канонично изписване. Неслучайно той е преведен на български още в 1863 г. от Върбан Коларов и използван като базисен при съставянето на неговата Ерминия.
Необходимостта от подобно помагало е продиктувана от немалкото количество грешки, допускани при изписването. Това впрочем е проблем, който съществува отдавна в иконописта. Например в споменатата Ерминия на В. Коларов откриваме сериозни правописни неточности в църковнославянския текст, водещи до смислови неясноти, срв. Пророк Осия... говори Милости жощу (вместо хощу), а не ...; Пророк Иоил ... говори Осиона (вместо от Сиона) воззовет... (с. 32) и др.
В днешната иконопис и стенопис се наблюдава и друга тенденция, която дава повод за притеснение – надписите да се изпълняват на съвременен български език, а пък шрифтът да е старобългарски или църковнославянски. Подобен подход е най-меко казано неудачен, тъй като възниква сериозен проблем – към кой правопис да се придържа иконописецът – към този на съвременния български език или към този на църковнославянския. Така например се е получило в сцена от стенопис в храм в гр. Несебър, където с църковнославянски шрифт е написано слязал вм. правилното слязъл. Подобни факти обуславят задължителното включване на основните правила по правопис и пунктуация на църковнославянския език в помагалото.
Несъответствието между форма и съдържание не се приема добре и от естетическа гледна точка – когато човек види църковнославянски шрифт, той има нагласа за среща с нещо древно, духовно, възвишено и изведнъж, зачитайки се в текста, който е на съвременен български, всъщност се сблъсква със сегашната действителност. Такова разминаване не носи пълна духовна наслада, не е повод за душевен празник – нещо към което ни води например службата на църковнославянски език.
От друга страна правилно изписаният църковнославянски текст е белег за висока култура и образованост, той е препоръка за високото качество на работата на иконописеца.
И още, както пише Евгений Павленко, „Иконата се освещава от името на изобразеното на нея лице, написано върху нея. Според учението на преп. Йоан Дамаскин иконата, поради своя надпис, е осенена от благодатта на Светия Дух”.
Не на последно място може да се каже, че църковнославянският текст е духовната връзка с нашите предци, с традициите на старобългарските и възрожденските иконописни школи, чиито прекрасни творби и днес предизвикват у нас възхита.
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9kkcq
И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен
