Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Духовността и културата на Русия от края на деветнадесетото – началото на двадесетото столетие през очите на св. Йоан Кронщадски и св. Николай Японски

Четвъртък, 05 Май 2022 Написана от Гелиан М. Прохоров

G M ProchorovВ продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщад „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщадски (1829-1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836-1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост,[1] Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.

Като студент в академията, Иван Сергиев е мечтал за мисионерство из далечните езически страни, мислейки най-вече за Китай, но в крайна сметка се е отказал от тази си мечта, осъзнавайки, че собственият му народ се нуждае от християнско просвещаване не по-малко от китайския. Сключвайки брак с дъщерята на протойерея на Кронщадския катедрален събор Елисавета Константиновна Несвицкая, той замества в храма своя тъст.[2] Служейки в този храм, той се прославя из цяла Русия, а и отвъд нейните предели – като забележителен проповедник, може да се каже дори пророк, като просветител на народа си, като попечител на бедните, деен помощник на нуждаещите се и болните, често като чудотворец и като прекрасен организатор.

Иван Касаткин, бъдещият св. Николай Японски, в последната година на духовната академия също чувства „неясно влечение“ към Изтока, и по-точно към Япония, и затова, когато веднъж на масата в аудиторията забелязва обява с покана за желаещи свещенство в руското консулство в гр. Хакодате на о-в Хокайдо в Япония, веднага подава заявлението си за този пост. Оказва се един от десетимата-дванадесет кандидати и е предпочетен като единствения от тях, който е избрал монашеството. „Получавайки длъжността свещеник в консулската църква, на 23 юни 1860 г. Иван Касаткин е постриган в монашество с името Николай, а седмица по-късно е и ръкоположен в духовен сан. На 1 август с. г. двадесет и четири годишният йером. Николай се отправя за Япония“ и на 2 юли 1861 г. пристига в Хакодате.[3] Целия останал свой труден, целенасочен и деен живот св. Николай отдава на създаването на Японска православна църква, което дело завършва с успех. Построеният с усилията му храм „Никорай-до“ в Токио и до днес е най-големият в японската столица, при това е храм, който не стои празен. Освен това, православни църкви са разпилени из цялата страна. Богослужението в тези храмове се води на японски език, който светителят Николай успява да изучи и на който с помощта на своите ученици-японци превежда Св. Писание и богослужебните текстове. Той се труди – също както и през четиринадесетото столетие светителят Стефан Пермски сред коми-зиряните – като просвещава, обучава и превежда, при това не само от славянски, а и от гръцки (на няколко пъти той се оплаква, че без гръцките оригинали славянските текстове остават непонятни), и даже преработва на японски език самото пеене на японците. Руски помощник в трудовете си св. Николай така и не получава, колкото и да моли за такъв в продължение на десетилетия. Също като о. Йоан Кронщадски в неговата социална работа, в мисионерската си дейност се осланя единствено на средствата на благодетели, които е успял да заинтересува чрез нея. Освен мисионерството, църковните служби, ръководството на архиепископията, проповедта и организаторската работа, св. Николай е трябвало да отдели много време и душевни сили и на руските пленници, заловени от японците през време на Руско-японската война от 1904-1905 г. Изпращани от него негови ученици, православни свещеници-японци, служат в лагерите на руските военнопленници, в тези лагери светителят изпраща книги, икони, нагръдни кръстчета, пари, подпомага връзката на тези пленници с тяхната родина.

И двамата светци – Йоан Кронщадски и Николай Японски – са оставили след себе си ярко литературно наследство. О. Йоан е писал много: преди всичко проповеди, които е произнасял всеки неделен ден, на празници, при едни или други случаи и по едни или други поводи в храма си и на най-различни места. Ако св. Николай Японски ни напомня св. Стефан Пермски, то св. Йоан Кронщадски в проповедническата си дейност напомня протопоп Авакум, „най-пишещия“ от „боголюбците“ през седемнадесетото столетие – вожда на старообрядчеството (колкото и да е парадоксално, тъй като о. Йоан старателно се е борел със старообрядчеството). Като цяло, древната руска литература не е богата на проповеди на руски автори за неделните дни (по всяка вероятност в църквите са четени в изобилие преведени на славянски проповеди на прославени византийски отци на Църквата, преди всичко такива като св. Йоан Златоуст); едва от средата на седемнадесетото столетие, след обединяването на Русия и Украйна, възпитаниците на Киево-Могилянската академия – където в образованието се е използвал опитът на йезуитите – изпълват Руската църква с многократно опасващи от край до край църковната година цикли собствени проповеди. В това отношение – като редовно пишещ проповедник, о. Йоан Кронщадски прилича и на тях – противниците на Авакум от седемнадесетото столетие. Сред проповедите на о. Йоан срещаме и един своеобразен „Шестоднев“ – беседи върху темите от разказаното в библейската книга Битие за шестте дни на Сътворението. В християнската литература с този жанр се започва още през четвъртото столетие с проповедите-лекции на блестящо образования и горещо вярващ св. Василий Велики, след когото са написани – в една или друга степен под неговото влияние – поредица от Шестодневи, при което едно от първите произведения на славянската литература е Шестодневът на българския Йоан Екзарх от деветото-десетото столетие.[4] Шестодневът пък на Йоан Кронщадски е вероятно първият и последен оригинален, непреводен руски Шестоднев. На мен той ми изглежда свободен от влиянието на Василий Велики и вдъхновен главно от онова собствено горещо чувство на възхищение пред Твореца, което при о. Йоан е раждало съзерцаването на творението, на явленията в природата. Освен това „… в минутите на духовно трезвение и съзерцание, на благоговейно чувство, душевно коригиране и покой в Бога“, о. Йоан е писал и духовни бележки (тяхното подзаглавие в скоби е „Откъси от дневника“), които са озаглавени от него Моят живот в Христа, което ни напомня названието на книгата на византийския писател от четиринадесетото столетие св. Николай Кавàсила За живота в Христа – вярно, построено съвършено различно, така че можем да се усъмним дали сходството в тези две названия е умишлено. Своите произведения о. Йоан Кронщадски е публикувал и отпечатвал с желание. Още приживе е издадено седемтомното Пълно събрание на съчиненията на прот. Йоан Илич Сергиев, което неотдавна бе нееднократно преиздадено – през 1991 и 1994 г.; Моят живот в Христа там заема четвъртия и петия том. И това пълно събрание на съчиненията му неведнъж е било допълвано, така че броят на публикациите на о. Йоан Кронщадски е наистина голям; обширна е и литературата, посветена на него.

Що се отнася пък до св. Николай Японски, от онова, което е написал на руски, той е могъл да види, изглежда, единствено очерка си „И в Япония жътвата е голяма… Писмо на един руснак от Хакодате“ – в сп. Христианское чтение за февруари 1869 г. Св. Николай е водел огромна преписка. Писаните пък от него текстове са се отпечатвали приживе на своя автор главно на японски: това са преводите, за които споменах, проповеди, обръщения. Едва неотдавна, през 1994 г., университетът в Хокайдо в Япония, отпечата на руски език в един разкошен огромен том (от седемстотин и седемдесет страници!) изнамерените в Централен държавен исторически архив – Петербург (ЦГИА) изключително интересни дневници на св. Николай. Това е съвсем друг род дневници в сравнение с тези на о. Йоан Кронщадски – повече исторически, събитийни. Светителят пише главно за случилото се през изминалия ден. И проповедите на о. Йоан обаче, и дневниците на архиеп. Николай ни позволяват да погледнем в душите на тези свети хора, както и чрез техните виждащи очи да погледнем съвременната им Русия – Русия в навечерието на революцията.

*   *   *

На 28 януари (9 февруари) 1882 г. св. Николай Японски записва в дневника си свои горчиви мисли, породени от горделивия отказ на царския духовник да служи заедно с архиереите: „Тъй като е царски поп, този отец поставя себе си на такава висота, че даже и с архиереите не желае да служи – да не би да се окаже по-ниско от тях! И в самия този факт вече се разкрива какъв е попът на царя, какъв е и самият цар! Няма Божии закони, а значи, няма и Бог – нито за царския поп, нито за самия цар; неслучайно следователно побеждават царете, които сами поставят себе си извън Божиите закони! Нека се оправят със своите и на своите си попове закони, щом като не желаят да знаят законите на Христа Спасителя и Неговата Църква! Ама че работа – дали поради властолюбие, користолюбие, или просто от глупост, да поставиш себе си извън всякакви закони! И ги побеждават – както биват побеждавани беззащитните и поставилите се извън Завета! Що за човек е този, който е вън от закона!“.[5] На следващия ден, 29 януари (10 февруари) 1882 г., той въздиша: „Ох, тези немци, с царя-полунемец начело! Кога Русия ще се освободи от тази болна глава и тези боледуващи [?] членове!“.[6] Двадесет и две години по-късно пък – вече по време на нещастната за Русия война с Япония – на 16 (29) февруари 1904 г., подбуден от сходно чувство, светителят записва: „А ти, мое бедно отечество, заслужаваш да знаеш, че тебе те побеждават и те обиждат. Защо тебе така лошо те управляват? Защо навсякъде имаш такива слаби началници? Защо е толкова малко в тебе честността и благочестието? Защо не привличаш върху си Божията любов и защита, а възбуждаш яростта на Божия гняв?“.[7] И малко по-късно, на 18 (31) юли 1904 г.: „Побеждават ни японците, ненавиждат ни всички народи, Господ Бог видимо излива гнева Си над нас. И как да е иначе? Че защо да ни обичат и да се отнасят добре с нас? Векове наред крепостното право развращаваше нашето дворянство и успя да го разврати до мозъка на костите. Векове наред същото това крепостно състояние угнетяваше простия народ и го направи невеж и груб до последна степен; служещата класа и чиновничеството живееха от рушветчийство, от присвояване на държавни средства и днес поголовното и най-безсъвестно крадене е навсякъде, където може да се открадне. Висшата класа е маймунско сборище – подражатели и обожатели ту на Франция, ту на Англия, ту на Германия и на всичко останало, което е задгранично. Духовенството, угнетявано от бедност, с мъка удържа катехизиса и едва ли му е до това да развива християнските идеали и да освещава себе си и другите… При все това обаче всички ние имаме най-високо мнение за себе си: само ние сме истински християни, само при нас има истинско просвещение, а там е мрак и гнилост; и сме толкова силни, че ще ги бием на куц крак… Не, не са случайни днешните бедствия, които се стоварват върху Русия – тя сама си ги е навлякла. Само, Господи Боже, направи така, че това да бъде наказващият жезъл на Твоята любов! Не позволявай, Господи, моето бедно отечество да рухне! Пощади го и го запази!“.[8] Както и скоро след това, на 19 октомври (1 ноември) 1904 г., той отново пише: „… и се замисляш – не е ли изоставил Господ Русия, както някога е изоставил юдейския народ, когато той е изпаднал в идолопоклонство? И заслужава ли наистина Русия Божията милост? Много ли ще се намери в нея, което да е угодно на Бога? Висшата и интелигентската класа е поголовно разложена от безверие и крамоли. Ами духовенството? Дали в него е много онова, което е ценно в Божиите очи? Макар и в микроскопичен вид, и аз имам този опит – тридесет и пет години очаквам тук мисионер, моля, търся го и – нищо! Четири академии не могат за тридесет и пет години да дадат един мисионер! Чудовищно!“.[9]

През 1898 г. о. Йоан Кронщадски представя една едва ли не идеална „картина на политическото и религиозно състояние на Русия под закрилата и скиптъра на нейните царе“, което също изглежда вярно: „Тя е една, макар и разноплеменна, и мирно държи в своята власт народите и племената, населяващи империята; все повече и повече тя се просвещава; съдилищата вярно пазят словото на истината; вярата и благочестието сред народа се усилват благодарение примера на царя и царицата и на повсеместната грижа на пастирите за техните пасоми; благотворителните учреждения се увеличават ежегодно със стотици нови, благодарение на попечителството за тях на самите царствени особи; учащата се младеж се държи трудолюбиво, скромно и послушно и дава добри надежди; благородните изкуства се увеличават и усъвършенстват все повече и повече; процъфтява промишлеността; търговията удовлетворява всевъзможни житейски нужди; войнството е многобройно и мъжествено; точно и със строгост е обучено то във военното изкуство; земеделците се занимават усърдно с обработването на земята и с трудовете си изхранват всички съсловия в държавата; цялата машина на държавния кораб работи силно и точно благодарение на своя кормчия, който твърдо държи кормилото на управлението“.[10] И о. Йоан обаче, против волята си, изпитва чувството на разочарование от управлението по време на Руско-японската война, за което се покайва: „Благодаря на Господа задето прие тайното ми покаяние за осъдителните и резки думи по адрес на руското правителство, което с неправилните си действия допусна Японската война; отидоха си от мене скръбта и теснотата и Божият мир се възцари в сърцето ми с един душевен простор“.[11] За своите „осъдителни и резки думи“ по адрес на руското военно командване обаче о. Йоан не се е разкайвал: „Военачалникът Куропаткин[12] изостави всичките подарени му икони в плен на японците езичници, докато междувременно светските неща взе всичките. Какво само отношение към вярата и към църковните светини! Затова и Господ не благославя нашето оръжие, и враговете ни ни побеждават. Затова станахме посмешище и пренебрежение за всички наши врагове“.[13] Главната пък причина за бедствията на Русия той е виждал в развращаването на интелигенцията „… поради многото плевели на духовната почва, зли пороци и човешки страсти, и поради несъразмерното разпространяване на онова, което е човешко в собствен смисъл, на светското, често нечисто и гнило слово, което заглушава Божието слово или съвсем не оставя място за него… Днес, с разгръщането на светската писменост или литература и с крайното умножаване на книгите по различни житейски, светски предмети и периодичните или ежедневни списания и хвърчащи листи, словото Божие е отишло на заден план и се чете и се слуша почти само в църквите и може би в някои благочестиви домове…“.[14] „Сега е век на неверието. Мнозина са заразените с него и у нас, в Русия, особено т. нар. интелигентни хора, превъзнасящи се с плътския си разум и начели се на безбожни книги (особено на книгите на безбожния граф Толстой)“.[15] „Вие, интелигентите, оставихте небесната мъдрост и се хванахте за земната суета, за лъжата, за миража, за непрогледната мъгла; и ще бъдете наказани за своето безумие, за страстите си“ – пророчества той.[16] „Понастоящем, когато земната, стихийната писменост и печат, чужда на светлината на евангелското и църковното, се е усилила и се е превъзнесла над божествената мъдрост, ставайки особено бърборлива и разюздана, всичко, което е вътре в развратените умове и сърца, се излива върху хартията!“.[17] „Народе руски!… Хубаво се огледай дали в тебе е останала вяра в Господа, нашия праведен Съдия, и страх Божи от бъдещия Страшен съд? Ако докрай прогневяваш Бога, то – отново пророчества той – „… царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Мат. 21:43). Да не бъде!“.[18] Сред написаното от о. Йоан Кронщадски може да бъде открит голям брой призиви-предупреждения от подобен род.

Както видяхме, точно същото е отношението към руската интелигенция и при св. Николай Японски. Ще приведа още негови записки от дневниците: „Разпределям книгите, изпратени за военнопленниците от адмиралшата Чухнина от Севастопол, за да изпратя преди всичко нещо порядъчно на нашите пленници в Нагоя – записва той на 25 януари (7 февруари) 1905 г. – Нелека работа! Книги, видимо събирани от мнозина, разкриващи в съвкупността си с каква лоша духовна храна се задоволява нашата образована класа – романи, повести, списания…“.[19] „Почти всичките светски книги са романи и списания. Духовното, доколкото го има, почти всичкото е ново, видимо неотваряно. Периодични духовни издания – нито листче. Неволно се убеждаваш, че в главите на т. нар. образована наша класа цари безнадеждна пустота. Тъжен извод!“.[20] И светителят прави (3 (16) юли 1905 г.) още един извод: „Наказва Бог Русия, т. е. отстъпил е от нея, защото тя е отстъпила от Него. Какво е това дивашко неистовство на атеизма – в руската литература и в руския живот днес царуват най-злата възможна вражда срещу православието, всевъзможна умствена и нравствена мерзост. Адски мрак е обвил Русия и отчаяние ни завладява – ще настъпи ли някога просветление? Способни ли сме ние на исторически живот? Може ли един народ да съществува самостоятелно без Бога, без нравствеността, без патриотизъм? В Русия пък, съдейки по нейната не само светска, но и духовна литература, съвсем гасне вярата в личния Бог, в безсмъртието на душата; по своята нравственост тя е гнил труп и почти цялата се е превърнала в гнусно животно, което се гаври не просто с патриотизма, но и с всяко напомняне за него. Мерзката, проклета, оскотяла и озверяла интелигенция влече към ада и простия, груб и невеж народ. Бичува се днес Русия. Опозорена, лишена от слава, ограбена; но нима това я отрезвява? От край до край из нея се носи сатанинският хохот на радостта от това положение. Щом тя на собствения си позор и гибел се смее, то не е ли вече цялата тя в ноктите на злия демон? Неистовото безумие я е завладяло и няма кой да ѝ помогне, защото нейното най-зло неистовство е насочено против Бога, самото име на Когото тя тъпче в калта и богохулство дъха устата ѝ“.[21]

За о. Йоан Кронщадски св. Николай споменава по следния повод (четем Дневника за 5 (18) март 1905 г.): „Отец Сергий Судзуки [японски свещеник, ученик и избраник на архиеп. Николай] от Мацуяма [където е имало голям лагер с руски военнопленници] ми пише – иска да му разреша извършването на „Общата изповед“, каквато е разрешено да извършва на о. Йоан Кронщадски, поради твърде многото желаещи да се изповядват и да се причастяват при него. Очевидно офицери, които са се изповядвали при отец Йоан, са разказали на отец Сергий за тази изповед и са го убедили да помоли за разрешение да я извършва и той. Действително, в Мацуяма има 3069 болни и здрави пленници. Как един човек да се оправи с толкова хора? Затова му разреших без да се колебая …“.[22]

През 1905 г., след боя при Цушимския пролив, където балтийската ескадра на адм. Рождественски претърпява съкрушително поражение от японците, сред многото взети в плен от японците руски моряци се оказва матрос Афанасий Павлович Лобанов, който преди и след това е бил пинежки селянин (от Архангелска губерния) – земляк на о. Йоан Кронщадски. Понякога той си е водел дневник в тетрадка, която днес се пази в архива на Пушкинския дом в Санкт Петербург (ИРЛИ, Пинежское собрание, № 39). За началото на своята служба Афанасий Павлович пише така: „През 1898 г. мен ме докараха новобранец в Петербург… На 29 декември нас, Седми флотски екипаж, ни подкараха за Кронщад… А след това нашия кораб прехвърлиха във Втори флотски екипаж, така че ние живеехме в Кронщад“. За председателя на кронщадския съборен храм – о. Йоан, когото Афанасий Лобанов трябва да е виждал и да е чувал, в дневника не е споменато нищо. За църковните служби на японския православен свещеник в лагера за руски военнопленници той обаче споменава: „На 30-ти ни посети японски свещеник. На 7-ми т. м., четвъртък, той отслужи Литургия. На 21-ви имаше Литургия“ (л. 16); „… на 4 август бяха отслужени Литургия и панихида за загиналите моряци“ (л. 16v).

От Дневниците на св. Николай ние знаем за отзива на един руски офицер (Георгий Гаврилович Селецкий) за служението на един от японските православни свещеници при руските военнопленници: „Изпращането от Вас на отец Сергий Судзуки и служението му, отличаващо се с такова благолепие, което няма да срещнеш никъде у нас, в Русия, ни прави още по-религиозни, отколкото бяхме преди. Не знам дали особеността на нашето положение, или действително забележителните служби на отец Сергий, заставят мене и мнозина други по време на богослуженията му да забравяме за всичко и да помним само молитвата. Чудесната проповед, която отец Сергий произнесе върху думите „Да се свети Твоето име“, произведе върху мене и върху мнозина други впечатление и аз съм сигурен, че тя ще остане в паметта ми завинаги – като една пътеводна звезда при моите скитания по земното кълбо. Макар винаги да съм бил религиозен човек, службите на отец Сергий обаче ме направиха още повече осмислено религиозен човек… Много беше онова, което премислих и много от възгледите ми се промениха, а много друго още повече се укрепи в мене. Не мога да премълча и за онова дълбоко уважение, с което отец Сергий се ползва. Да даде Бог, щото поне половината от нашето руско духовенство да се ползва със същото уважение“.[23] Сам о. Сергий Судзуки пък е писал на св. Николай, че „… руснаците са по-благочестиви от японските християни, особено ниските чинове; при офицерите пък има и благочестиви, но повечето са неблагочестиви“.[24]

Изглежда обаче, че и нисшият чин – матрос Афанасий Павлович Лобанов, не се е отличавал с особено благочестие. Ще завърша с едно разказче на Афанасий Павлович, написано под заглавие „Вое[н]ен отче[т] на наш[ия] генералски вестовой“ – от неговата тетрадка: „Веднъж легнах на удобно място и тежко въздъхнах, че и изрекох: „Ах, ти, участ моя нещастна: ум много, а пари – ни грош“. Генералът взе, че ме чу, и ме повика при себе си, и ме пита: „Чуй, нима наистина имаш много ум?“ – Отговарям му: „Тъй вярно, Ваше Пре[възходителство], ум поне имам много, ама пари нямам“ – „Добре, казва генералът, като имаш толкова много (ум), отговаряй тогава на всички въпроси“ – „Слушам, Ваше Прев[ъзходителство]“ – „Защо ти говориш на Бога на Ти, а на мене – на вие?“ – „Защото Бог е един, а вие сте много“ – „Е, макар и да говориш истината, с това обаче ти ме оскърби и грехът ти ще бъде голям заради това“ – „Съвсем не, Ваше Прев[ъзходителство], грехът отдавна е умрял, правдата е изтляла, правосъдието е под арест, вярата е на дъното“ (л. 44v). Този анекдот прекрасно ни разкрива както склонността на Афанасий Павлович към шегаджийство, така и неговото неуважение към началството, и неговата, на нисшия чин, насмешлива оценка за състоянието на общественото съзнание и на духовността в Русия в навечерието на революцията: оценка, която принципно съвпада с оценките на св. Йоан Кронщадски и на св. архиепископ Николай Японски, макар и да е била направена не от тяхната духовна висота: „… грехът отдавна е умрял, правдата е изтляла, правосъдието е под арест, вярата е на дъното“.

Ако духовността и културата на тогавашна Русия са били различни, вярата в земното „светло бъдеще“ не би могла толкова лесно да замести в нея – в качеството на държавна вяра – вярата в Бога и Неговото вечно Небесно царство.

В заключение ще отбележа още, че в наши дни – на границата между двадесетото и двадесет и първото столетие, много от приведените тук думи на св. Йоан Кронщадски и на св. Николай Японски, написани на границата между деветнадесетото и двадесетото столетие, както и на японския пленник – руския матрос Афанасий Лобанов, изглеждат отново остро актуални.

Превод: Борис Маринов

Прохоров, Г. М. „Духовность и культура России конца XIX – начала XX в. глазами святых Иоанна Кронштадтского и Николая Японского“ – В: Свидетель Истины: памяти протопресвитера Иоанна Мейендорфа, сост. А. В. Левитский, Екатеринбург: „Информационно-издательский отдел Екатеринбургской епархии“ 2003, с. 457-466; за първи път този текст е публикуван в превод на италиански: Prochorov, G. M. „Due letture della crisi di fine secolo: Ioann di Kronstadt e Nikolaj del Giappone“ – In: La grande vigilia: Atti del V Convegno ecumenico internazionale di spiritualità russa, Comunità di Bose 1998, p. 243-253; на руски език статията е отпечатана за първи път в: Новый журнал, 1, 1999, с. 120-128 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (169), 2022, с. 62-70 (бел. ред.).

[1] Във времето на Руската империя „погост“-ът е неголямо населено място, състоящо се от църква, гробище и няколко къщи, обитавани от служещия в храма свещеник, неговото семейство и т. нар. „причт“ – хората, служещи при съответния храм – свещенослужители и църковнослужители (бел. прев.).
[2] Виж: „Жизнеописание святого Иоанна Кронштадтского“ – В: Жизнеописания достопамятных людей земли Русской, М. 1992, с. 287-288.
[3] Виж: Дневники святого Николая Японского, сост. К. Накамура, Е. Накамура, Р. Ясуи, М. Наганава, Саппоро: „Издательство Хоккайдского университета“ 1994 (Комментарии от редакции, с. v-vii).
[4] Виж: „Шестодневы“ – В: Словарь книжников и книжности Древней Руси: XI — первая половина XIV в., Л. 1987, с. 478-483.
[5] Дневники…, с. 214.
[6] Пак там, с. 215.
[7] Пак там, с. 388.
[8] Пак там, с. 488-489.
[9] Пак там, с. 532-533.
[10] Извадка от: „Слово в день рождения его величества благочестивейшего государя императора Николая Александровича“, произнесено на 6 май 1898 г. – В: Полное собрание сочинений о. Иоанна Ильича Сергиева, т. 7, СПб. 1899, с. 26-27.
[11] Неизданный дневник. Воспоминания епископа Арсения об о. Иоанне Кронштадтском, М. 1992, с. 41.
[12] Алексей Николаевич Куропаткин (1848-1925) е руски висш военен, генерал от пехотата, военен министър (1898-1904) и главнокомандващ руската армия в Руско-японската война; става почетен гражданин на Ловеч (1902 г.) за заслуги при освобождаването на града в хода на Руско-турската война от 1877-1878 г. (бел. прев.).
[13] Пак там, 22 юли с. г., с. 41.
[14] Извадка от „Слово за Неделя двадесет и първа след Петдесетница“ – В: Полное собрание сочинений…, т. 7, с. 33.
[15] Пак там, с. 88.
[16] Живой колос с духовной нивы: Выписки из дневника за 1907-1908 гг., СПб. 1990, с. 80.
[17] Извадка от „Слово на день памяти Иоанна Рыльского, 19 октября 1903 г.“ – В: Полное собрание сочинений: Новые слова, произнесенные в 1903 г., Кронштадт 1904, с. 86.
[18] „Слово на новый 1903 год“ – Пак там, с. 3.
[19] Дневники…, с. 567.
[20] Пак там, 3 (16) февруари 1905 г., с. 573.
[21] Пак там, с. 641.
[22] Пак там, с. 588.
[23] Дневники…, с. 512-513.
[24] Пак там, с. 486.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8rr96 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме