Гражданският хуманизъм се разработва и развива в Италия в края на ХІV – средата на ХV в., когато възниква нужда от изучаване и преподаване на реторика, граматика, поезия, история на основата на гръко-латинска образованост, а не на схоластиката.
Терминът “хуманизъм” се въвежда в науката през ХІХ в. (от Ф. Нитхамер и Г. Фойхт) във връзка с обсъждането на историческото съдържание и пределите на това понятие.
Ренесансовият хуманизъм в своето културноисторическо развитие се разделя на два вида: граждански хуманизъм и християнски хуманизъм.
Гражданският хуманизъм се разработва и развива в Италия в края на ХІV – средата на ХV в., когато възниква нужда от изучаване и преподаване на реторика, граматика, поезия, история на основата на гръко-латинска образованост, а не на схоластиката. Хуманизмът се схваща като светска наука (studia humanitatis), която се разграничава от теологията (studia divina). Терминът studia humanitatis е заимстван от Квинт Тулий Цицерон, у когото той означава възраждане на древната гръцка култура на римска основа. Самата дума humanitas (означаваща човешка природа, но и човешко достойнство) е въведена в употреба от италианските ренесансови учени Колучо Салутати и Леонардо Бруни. Колкото до думата humanista, тя е създадена през ХV в. като студентски жаргонизъм за университетския преподавател по “хуманитарните дисциплини” по подобие на legista (законодател) и artista (човек на изкуството)[1] и означава възраждане на древната римска култура на италианска почва. Причините за този интерес към старината можем да прочетем у Франческо Петрарка в известното му “Писмо до потомците”: “С най-голямо усърдие изучавах древността, защото времето, през което живях, не ми беше по душа, така че ако не ме възпрепятстваше привързаността към моите любими, бих желал да съм роден в който и да е век и, за да забравя това, стараех се по душа да живея в други времена”.[2] Но отношението към древните не върви по пътя на сляпото подражание: “На древността трябва да се подражава така, че тя да не си остава древност, а да носи със себе си нещо ново”.[3]
Моралната философия става водеща дисциплина сред комплекса studia humanitatis през първата половина на ХV в. Всички големи хуманисти работят в тази насока – не само Леонардо Бруни и Палмиери, но и Поджо Брачолини, Леон Батиста Алберти и Лоренцо Вала. Етиката оказва силно влияние върху развитието на историко-политическата мисъл, стимулира развитието на педагогиката и на новото учение за човека, за неговото място в природата и обществото. Самото определение за висше благо като централен етически въпрос обаче става предмет на остра полемика между Бруни и Филелфо, а Вала, като тълкува понятието висше благо в духа на епикурейството, създава ярка и оригинална морална доктрина, което го отделя като име сред хуманистите.
Лоренцо Вала (1405-1457) е роден в семейството на римски юрист на служба в папската курия. Лоренцо учи гръцки език при Ауриспа и Ринучо – известни за времето си педагози. Изучава риторика сред римските хуманисти. През 1428 г. безуспешно се опитва да получи място в курията и напуска Рим. От 1429 г. преподава в частно училище, а от 1431 г. – в университета на Павия. Тогава изучава филология, риторика, работи върху етико-философското съчинение “За истинското и лъжливо благо”, чиято първа редакция е “За наслаждението”. То става един от най-големите му трудове на живота му. В университета Вала излиза с критика на латинския стил на правистите, с което си навлича гнева на преподователите от юридическия факултет (стига се дори до покушение на живота му), което го кара да напусне катедрата. Той се опитва да намери място в Милано, Генуа, Флоренция и накрая става секретар на Алфонсо Велики Арагонски, крал на Неапол, при когото служи от 1435 до 1448 г. Я. Буркхарт разказва, че крал Алфонсо е изпълнен с най-голям ентусиазъм към древността от всички светски владетели и се отказва от владения в полза на брат си, само за да се посвети на Неапол и неговата история. По един смешен и възвишен начин той демонстрира религиозно преклонение към словесността и старината. Смесил в душата си по странен начин християнски и езически представи, той карал да му четат всеки ден освен Ливий и Сенека, също и Библията, която знаел почти наизуст.[4]
Неаполитанският период е много плодотворен в творчеството на хуманиста Вала. Той създава най-значителните си произведения: “За свободата на волята” ( De libero arbitrio, 1439 г.), “Диалектика” (Dialecticae libri tres, 1439 г.), завършва започнатите още в Павия “Елеганции” (“Красотите на латинския език ”Elegantiae linguae latinae, 1440 г.), пише също две острокритически съчинения – “За монашеския обет” (De professione religiosorum, 1442 г.) и “Разсъждение за неистиността на така наречената Дарствена грамота на Константин” (De falso credita et ementita Constantini Donatione declamatio, 1440 г.). Смелата критика на номиналното монашество и папските претенции върху собствеността на цялата област около Ватикана предизвиква гнева на римското духовенство: през 1444 г. Вала бива привлеченен към инквизиционния съд; само застъпничеството на неаполитанския крал го спасява от жестока присъда.
"Константиновият дар" е една от най-известните фалшификации на папството, дело на папа Стефан ІІ Пипин в средата на VІІІ век. Според този документ, уж още през ІV век император Флавий Валерий Константин бил подарил на папата знаците на императорската власт, "град Рим, градовете на Италия и страните на целия Запад". Уникален по обем и майсторска изработка фалшификат, от който Римокатолическата църква официално се е ползвала в продължение на цели седем столетия – чак до ХV век, когато фалшификацията е разкрита от Лоренцо Вала. Но "Константиновият дар" е намерил толкова дълбоко отражение в политиката на папството и прогласените от него права на Римокатолическата църква дотолкова са се вкоренили в съзнанието на масите, че чак до наши дни, много след разобличаването на фалшификацията, римокатолизмът до голяма степен се опира на влиянието си, придобито по силата на "Константиновия дар".[5]
Тук не може да не се спрем за малко и на забележителния критически труд на Вала върху т. нар. Апостолски символ (Apostolicum) – една сравнително древна вероизповедна формула, която от V в. е употребявана в Галия, Испания, Италия, Ирландия и Германия при тайнството кръщение. Именно този символ, а не Никео-Цариградския се намира в първата част на римокатолическия катехизис (Catechismus Romanus), съставен по решение на Тридентския събор (1545-1567). Според него общоприетият текст (textus receptus) е следният:
Ренесансовият хуманизъм в своето културноисторическо развитие се разделя на два вида: граждански хуманизъм и християнски хуманизъм.
Гражданският хуманизъм се разработва и развива в Италия в края на ХІV – средата на ХV в., когато възниква нужда от изучаване и преподаване на реторика, граматика, поезия, история на основата на гръко-латинска образованост, а не на схоластиката. Хуманизмът се схваща като светска наука (studia humanitatis), която се разграничава от теологията (studia divina). Терминът studia humanitatis е заимстван от Квинт Тулий Цицерон, у когото той означава възраждане на древната гръцка култура на римска основа. Самата дума humanitas (означаваща човешка природа, но и човешко достойнство) е въведена в употреба от италианските ренесансови учени Колучо Салутати и Леонардо Бруни. Колкото до думата humanista, тя е създадена през ХV в. като студентски жаргонизъм за университетския преподавател по “хуманитарните дисциплини” по подобие на legista (законодател) и artista (човек на изкуството)[1] и означава възраждане на древната римска култура на италианска почва. Причините за този интерес към старината можем да прочетем у Франческо Петрарка в известното му “Писмо до потомците”: “С най-голямо усърдие изучавах древността, защото времето, през което живях, не ми беше по душа, така че ако не ме възпрепятстваше привързаността към моите любими, бих желал да съм роден в който и да е век и, за да забравя това, стараех се по душа да живея в други времена”.[2] Но отношението към древните не върви по пътя на сляпото подражание: “На древността трябва да се подражава така, че тя да не си остава древност, а да носи със себе си нещо ново”.[3]
Моралната философия става водеща дисциплина сред комплекса studia humanitatis през първата половина на ХV в. Всички големи хуманисти работят в тази насока – не само Леонардо Бруни и Палмиери, но и Поджо Брачолини, Леон Батиста Алберти и Лоренцо Вала. Етиката оказва силно влияние върху развитието на историко-политическата мисъл, стимулира развитието на педагогиката и на новото учение за човека, за неговото място в природата и обществото. Самото определение за висше благо като централен етически въпрос обаче става предмет на остра полемика между Бруни и Филелфо, а Вала, като тълкува понятието висше благо в духа на епикурейството, създава ярка и оригинална морална доктрина, което го отделя като име сред хуманистите.
Лоренцо Вала (1405-1457) е роден в семейството на римски юрист на служба в папската курия. Лоренцо учи гръцки език при Ауриспа и Ринучо – известни за времето си педагози. Изучава риторика сред римските хуманисти. През 1428 г. безуспешно се опитва да получи място в курията и напуска Рим. От 1429 г. преподава в частно училище, а от 1431 г. – в университета на Павия. Тогава изучава филология, риторика, работи върху етико-философското съчинение “За истинското и лъжливо благо”, чиято първа редакция е “За наслаждението”. То става един от най-големите му трудове на живота му. В университета Вала излиза с критика на латинския стил на правистите, с което си навлича гнева на преподователите от юридическия факултет (стига се дори до покушение на живота му), което го кара да напусне катедрата. Той се опитва да намери място в Милано, Генуа, Флоренция и накрая става секретар на Алфонсо Велики Арагонски, крал на Неапол, при когото служи от 1435 до 1448 г. Я. Буркхарт разказва, че крал Алфонсо е изпълнен с най-голям ентусиазъм към древността от всички светски владетели и се отказва от владения в полза на брат си, само за да се посвети на Неапол и неговата история. По един смешен и възвишен начин той демонстрира религиозно преклонение към словесността и старината. Смесил в душата си по странен начин християнски и езически представи, той карал да му четат всеки ден освен Ливий и Сенека, също и Библията, която знаел почти наизуст.[4]
Неаполитанският период е много плодотворен в творчеството на хуманиста Вала. Той създава най-значителните си произведения: “За свободата на волята” ( De libero arbitrio, 1439 г.), “Диалектика” (Dialecticae libri tres, 1439 г.), завършва започнатите още в Павия “Елеганции” (“Красотите на латинския език ”Elegantiae linguae latinae, 1440 г.), пише също две острокритически съчинения – “За монашеския обет” (De professione religiosorum, 1442 г.) и “Разсъждение за неистиността на така наречената Дарствена грамота на Константин” (De falso credita et ementita Constantini Donatione declamatio, 1440 г.). Смелата критика на номиналното монашество и папските претенции върху собствеността на цялата област около Ватикана предизвиква гнева на римското духовенство: през 1444 г. Вала бива привлеченен към инквизиционния съд; само застъпничеството на неаполитанския крал го спасява от жестока присъда.
"Константиновият дар" е една от най-известните фалшификации на папството, дело на папа Стефан ІІ Пипин в средата на VІІІ век. Според този документ, уж още през ІV век император Флавий Валерий Константин бил подарил на папата знаците на императорската власт, "град Рим, градовете на Италия и страните на целия Запад". Уникален по обем и майсторска изработка фалшификат, от който Римокатолическата църква официално се е ползвала в продължение на цели седем столетия – чак до ХV век, когато фалшификацията е разкрита от Лоренцо Вала. Но "Константиновият дар" е намерил толкова дълбоко отражение в политиката на папството и прогласените от него права на Римокатолическата църква дотолкова са се вкоренили в съзнанието на масите, че чак до наши дни, много след разобличаването на фалшификацията, римокатолизмът до голяма степен се опира на влиянието си, придобито по силата на "Константиновия дар".[5]
Тук не може да не се спрем за малко и на забележителния критически труд на Вала върху т. нар. Апостолски символ (Apostolicum) – една сравнително древна вероизповедна формула, която от V в. е употребявана в Галия, Испания, Италия, Ирландия и Германия при тайнството кръщение. Именно този символ, а не Никео-Цариградския се намира в първата част на римокатолическия катехизис (Catechismus Romanus), съставен по решение на Тридентския събор (1545-1567). Според него общоприетият текст (textus receptus) е следният:
1.Credo in Deum Patrem omnipotentem, Creatorem coeli et terrae.
2.Et in Jesum Christum, Filium eius unicum, Dominum nostrum:
3.Qui conceptus est de Spiritu Sancto, natus ex Mariae Virgine,
4.Passus sub Pontio Pilato, crucifixus, mortuus et sepultus,
5.Descendit ad inferos, tertia die resurrexit a mortuis,
6.Ascendit ad coelos, sedet ad dexteram Dei Patris omnipotentis.
7.Inde verturus est iudicare vivos et mortuos.
8.Credo in Spiritum Sanctum.
9.Credo in sanctam Ecclesiam catholicam, sanctorum communionem,
10.remissionem peccatorum,
11.carnis resurrectionem
12.vitam aeternam. Amen.
1.Вярвам в Бога Отец Вседържителя, Творец на небето и земята.
2.И в Иисуса Христа, единородния Негов Син, нашия Господ:
3.Който е заченат от Дух Светий и е роден от Дева Мария,
4.Който пострада при Пилат Понтийски, бил разпнат на кръст, и бил погребан,
5.Който слязъл в ада и в третия ден възкръснал от мъртвите,
6.Който се възнесъл на небесата и седнал отдясно на Бога Отца Всемогъщия.
7.Който отново ще дойде да съди живите и мъртвите.
8.Вървам и в Светия Дух.
9.Вярвам и в светата католическа (съборна) Църква, в общението на светиите,
10.в опрощаването на греховете,
11.във възкресението на плътта (на мъртвите)
12.във вечния живот. Амин.
2.Et in Jesum Christum, Filium eius unicum, Dominum nostrum:
3.Qui conceptus est de Spiritu Sancto, natus ex Mariae Virgine,
4.Passus sub Pontio Pilato, crucifixus, mortuus et sepultus,
5.Descendit ad inferos, tertia die resurrexit a mortuis,
6.Ascendit ad coelos, sedet ad dexteram Dei Patris omnipotentis.
7.Inde verturus est iudicare vivos et mortuos.
8.Credo in Spiritum Sanctum.
9.Credo in sanctam Ecclesiam catholicam, sanctorum communionem,
10.remissionem peccatorum,
11.carnis resurrectionem
12.vitam aeternam. Amen.
1.Вярвам в Бога Отец Вседържителя, Творец на небето и земята.
2.И в Иисуса Христа, единородния Негов Син, нашия Господ:
3.Който е заченат от Дух Светий и е роден от Дева Мария,
4.Който пострада при Пилат Понтийски, бил разпнат на кръст, и бил погребан,
5.Който слязъл в ада и в третия ден възкръснал от мъртвите,
6.Който се възнесъл на небесата и седнал отдясно на Бога Отца Всемогъщия.
7.Който отново ще дойде да съди живите и мъртвите.
8.Вървам и в Светия Дух.
9.Вярвам и в светата католическа (съборна) Църква, в общението на светиите,
10.в опрощаването на греховете,
11.във възкресението на плътта (на мъртвите)
12.във вечния живот. Амин.
През средните векове на Запад било разпространено мнението, че т. нар. “Апостолски символ” е бил съставен от самите апостоли, а именно: преди да се разделят и да се разпръснат по различни краища на света, за да проповядват Христовото Евангелие (Деян. 1:8), св. апостоли съставили една обща вероизповед, кратко изложение на основните истини на вярата, които трябвало да проповядват. Основание за подобен възглед най-напред е дало свидетелството на Руфин Аквилейски за апостолския произход на Символа. Изложен е в писмото на епископ Маркел Анкирски до папа Юлий І (341 г.)
През VІ в. на Запад започнало да си пробива път мнението, че всеки апостол е съставил по един член от Апостолския символ. Основание за това е дал авторът на “De temporibus sermonis”, за какъвто бил смятан дълго време блаж. Августин. В една псевдоавгустинова проповед от VІ в. символът е бил предаден така: Petrus dixit: Credo in Deum patrem… Andreas dixit: Et in Iesum Christum…[6]
Въпросът за мястото и времето на произхода на древния римски символ, от който е произлязъл днешният т. нар. Апостолски символ, е спорен и не напълно изяснен. С голяма вероятност може да се приеме, че още през ІІ в. Римската църква е имала свой символ, който се е ползвал с голям авторитет и широка литургична употреба. Този имено древноримски символ е легнал в основата на всички други древни западни символи.
Както бе посочено, дълго време – през цялото Средновековие – на Запад е бил поддържан възгледа, че т. нар. Апостолски символ произхожда непосредствено от св. апостоли. За голяма изненада на участващите на събора във Флоренция (1438 г.) в едно от заседанията му Марк Ефески заявил, че Източната църква не знае нищо за съществуването на Апостолски символ. Наскоро след това, около 1441 г. пръв Лоренцо Вала оспорил апостолския произход на символа. Същото направил и Еразъм Ротердамски, който в своите изследвания и проучвания дошъл до заключение, че по съдържание този символ може да бъде признат за библейски, но не и за апостолски.[7]
През следващата година Лоренцо Вала публикува “Апология” (Apologia) и ред други съчинения, в които отстоява своите възгледи, изказани в по-ранните произведения “За монашеския обет”, “Разсъждения за...” и “За истинското и лъжовното благо”. През 1445 – 1446 г. той пише “Историята на крал Фердинанд Арагонски” (Historiae Ferdinandi regis Aragoniae), в която развива традицията на хуманистическата историография.
При новия папа Николай V, който проявява интерес към ренесансовата култура, Вала се връща в Рим и пред 1448 г. получава длъжност апостолически секретар.
Секретарят трябвало да владее добре латински език не само заради стила, а, обратно: смятало се, че само хуманистът притежава образованието и дарованието, необходими за един секретар. И така най-великите хора на науката през ХV в. Служили през значителна част от живота си на държавата. В “История на папството” Бартоломео Платина нарича папската канцелария “кръг от поети и оратори, които придават на курията толкова блясък, колкото получават самите те от нея”. Тези горди мъже избухват гневно, когато избухне спор за преднина.“ Апостолическите писари държат в ръцете си първите световни въпроси, защото кой друг освен тях пише и се разпорежда по проблемите на католическата вяра, на борбата с езичеството, на възстановяването на мира, на посредничеството на най-големите монарси? Кой освен тях дава статистическите прегледи на цялото християнство? Те са тия, които чрез всичко, идващо от папите, будят възхищение сред крале, князе и народи; те съставят наредбите и инструкциите на легатите; ала заповедите си получават само от папата и ги очакват всеки час от деня и нощта.” По това време не във всички канцеларии се пишело елегантно; съществувал някакъв дървен служебен стил на крайно нечист латински език, който се ползвал масаво. Писмата на големите хуманисти се отличават с най-чист стил. Да се пази стилът дори и в беда се смятало за повеля на добрия житейски тон и последица на навика.[8]
В следващите години Лоренцо Вала се включва в т. нар. папска фабрика за преводи (папа Николай V слага величествено начало на прочутата днес Ватиканска библиотека). Превежда много от гръцки (Езоп, Тукидид и др.). В резултат на турската експанзия на Балканите от края на ХІV в. и началото на ХV в. гръцкият език заема достойно място в културата на Запада. Преселилият се в Италия Мануил Хризолорас (1355-1415) става преподавател по гръцки и литература във Флоренция, по-късно в Рим, във Венеция и др. Превежда на латински диалозите на Платон, а примерът му е последван от Висарион Никейски (1403-1472). Ученикът на Мануил Хризолорас Леонардо Бруни (1374-1444) превежда от гръцки на латински Платоновите диалози “Федър”, “Горгий”, “Апология на Сократ”, “Критон”, част от “Пир” и др., а през 1417 г. Бруни прави нов превод на “Никомаховата етика”, като сам дава отговор защо се е захванал отново с този непосилен труд: “Ако Аристотел би възкръснал – пише той – и би видял съчиненията си в старите преводи, не би ги познал, както кучетата не познали своя господар Актеон, превърнат от богинята Диана в елен”. Преводи правят ученикът на Бруни Франческо Филелфо (1398-1481), Марсилио Фичино (1433-1499); също така и Георги Трапезундски, роден на о. Крит (1396-1485); също и Теодор Газа (1400-1479), който превежда трудовете на Теофраст по ботаника и извършва нов превод на биологичеките произведения на Аристотел.[9]
Лоренцо Вала преподава реторика (като при това превъзнася авторитета на Квинтилиан и решително го противопоставя на Цицерон). Той смята, че езикът е исторически феномен и т. нар. цицеронианизъм ще се окаже пречка пред развитието му.
Важен е приносът на Вала за утвърждаване на историко-филологическия подход в екзегетиката – в критиката му върху Ареопагитиките. Така се наричат четирите книги: “За имената Божии”, “Тайнственото богословие”, “За небесната йерархия”, “За църковната йерархия” и десет писма, написани на гръцки във втората половина на V в., приписани на Дионисий Ареопагит, съратник на апостол Павел и първи атински епископ, живял през I в. Тези произведения са предоставени през 532 г. на Константинополския църковен събор и впоследствие канонизирани. Много по-късно Лоренцо Вала и Еразъм Ротердамски независимо един от друг анализират тези книги. Те разкриват тяхната принадлежност към неоплатоническата философия и невъзможността техен автор да бъде човек, живял през I в., преди възникването на неоплатонизма. Едва през XX в. белгийският византолог Хонигман и грузинският учен Нуцубидзе стигат до извода, че автор на тези произведения е грузинецът Петър Ивер /412-488г./, учил в Константинопол. Поради това авторът е наречен Псевдо-Дионисий Ареопагит, а самите книги Ареопагитики.
Същността на философията, изложена в Ареопагитиките, се състои в окончателното срастване на неоплатонизма и християнското богословие. Откроява се преди всичко идеята за т. н. апофатическа теология (негативна теология). Тя отхвърля възможността Бог да получава определения, характерни за земния и човешки свят и акцентира върху трансцендентността и непознаваемостта на Бога. Заслужава внимание и катафатическата теология (позитивната теология), която смекчава идеята за непознаваемостта на божественото и прокарва аналогии между предметния свят и особено човешкото съзнание и свръхприродната същност на Бога. Друга идея на Ареопагитиките, изиграла съществена роля за развитието на християнската философия в Европа, представлява учението за небесната йерархия и нейното земно превъплъщение.[10]
Развитието на текстокритичния метод стига кулминацията си в значителния му филологически труд – критически текстологически коментар към Новия Завет (In novum Testamentum ex diversorum utriusque linguae codicum collatione adnotationes).
Той публикува съчиненията “Диалектически диспути” “Елеганции”, които бързо получават широко признание. В шестте книги на “Елеганции” Вала разглежда частите на речта, пояснява значението на специалните термини, разкрива грешките на писателите, разглежда важни граматически въпроси. Той призовава словото да се изучава в контекста и в историческото му развитие, отчита живите вариации в значението му при различните писатели. “Елеганции” стават важно програмно съчинение, което оказва дълбоко въздействие върху развитието на хуманистическата филология.
След Петрарка, Бокачо и Салутати Лоренцо Вала възвеличава филологията, основана върху изучаване на антични текстове и смята, че тя трябва да заема почетното място в системата на хуманитаристиката. В и “Елеганции”. Словото според него е акумулатор на духовна култура. Съвременна Италия може да се развие културно само по пътя на отличното изучаване на латински език и за тази си идея той полага огромни усилия. Той се стреми рязко да отграничи римската духовна култура и носителката й – римската словесност – от военната експанзия и икономическото господство на римската империя (първото е светлината на цивилизацията, второто – варварско поробване).
Предговорът към първа книга на “Елеганции” е образец за апология на зараждащото се в Европа национално самосъзнание и критическото му съотнасяне към другите народи – не в конфронтация, а на базата на свободното развитие и взаимодействие в областта на хуманитаристиката. Основна ценност за един народ според него е езикът. Той сравнява военната и политическа власт с властта на езика: “нашата реч, като се съедини с местната реч на другите народи, им придаде блясък, а не им го отне. И това господство беше придобито не с оръжие, кръв и война, а с добро, любов и съгласие”. По-нататък той с удивителна прозорливост чертае пътя за създаване на една модерна, глобална Европа: “Ние загубихме Рим, изгубихме нашата власт и господство (впрочем не по наша вина, а по вина на обстоятелствата), но до днес царим в огромната част на света благодарение на още по-блестящо могъщество. Подвластни са ни Италия, Галия, Испания, Германия, Панония, Далмация, Илирия и много други народи. Защото там, където господства латинската реч, там се пази латинската власт”.[11] Ето защо възстановяването на латинското могъщество, според Вала, е едно наистина благородно дело и си струва да му бъдат посветени сили от най-добрите представители на европейските интелектуалци: “Защото тези, които преумножат мощта на държавата, биват възнаградени с големи почести, провъзгласяват се за императори; а тези, които оказват някаква помощ на хората, се удостояват не със земна, а с небесна слава, защото те промислят не само за славата и величието на своя град, но и за ползата и за благото на цялото човечество”.[12]
Широките интереси на хуманиста Вала са документирани в предговора към трета книга на “Елеганции”, където той съобщава, че наскоро е препрочел петдесетте (sic!) книги на “Дигести” – сборник по гражданско право, издаден от император Юстиниан. Обвиняван от някои, че заниманията му с частите на речта и тяхната взаимовръзка е дребнаво, Вала в тази трета книга демонстрира живо отношение към гражданското приложение на езика. И днес е актуална критиката на италианския хуманист към някои негови съвременници, недообразовани прависти, запознати с не повече от една пета част от гражданското право, които се крият зад заучени фрази на лош латински и говорят “по селски”. На такива невежи Вала напомня духовитата забележка на Цицерон от речта му в защита на Мурена, 28, в която казва, че ако някой много го разсърди, при цялата си заетост, може да стане юрист за три дни. Лоренцо Вала в този предговор извежда програмната идея на хуманистите, че красноречието е задължително умение за всеки законотворец. А това, което заслужава похвала в един текст, е съчетание на добросъвестност, дълбочина, мъдрост, справедливост, знание на предмета и достойнствата на речта.
Тази толкова изчерпателна формула слага символичен край на скования схоластичен израз. След Вала в Европа никой не може да си позволи да пише лошо, без да бъде осмян от хуманистите.
Едва благодарение на граматическите трудове на Вала италианските хуманисти от ХVІ в. били в състояние да различават по-точно и до най-малката подробност стилните нюанси в прозата. Сега вече не било евфемизъм определението: “латинско, живо и изискано”.
Смелите идеи на Вала намират и привърженици, и противници: последните откриваме сред теолозите и схоластите, та дори и сред хуманистите. Това налага острия полемичен тон на предговора към четвърта книге на “Елеганции”, в който Вала защитава правото на християнина да чете светски книги. Той привежда признанието на блажени Йероним, че са го бичували пред. Св. престол за пристрастие към подобни книги с обвинението, че не е християнин, а цицеронианец. Затова бл. Йероним се заклел със страшни клетви да не чете повече светски книги. Вала, с възмущение към противниците на образованието, пита: “нима в тези книги няма нищо, освен красноречие? Няма ли памет за миналото, нито история на народите, без която всеки остава младенец? Няма ли много неща, свързани с морала? Няма ли изложение на всички науки?”[13] Лоренцо Вала защитава философията и убедително доказва, че тя не вреди на религията, а напротив, помага. Тези, които са укрепнали в Свещеното Писание, вече са вън от опасност за лоши влияния и могат да се обърнат наново към езическите автори, за да заимстват от тях красноречие или, като вземат от тях правилните мисли, да осъдят лошите. Той посочва за пример латински и гръцки писатели: св. Амвросий (Медиолански), блаж. Августин, Лактанций, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст (Хрисостом), “които не са отхвърляли едното знание за сметка на другото”. Дава за пример и св. ап. Павел, който се отличавал с красноречието си. Естествено идва блестящият извод: “Следва да осъждаме не езика на древните, не граматиката, не риториката, не диалектиката и другите науки (самите апостоли са писали на гръцки), а езическите догми, езическата религия, техните лъжливи представи за значението на добродетелта... Всички други науки и изкуства в този смисъл са безразлични и могат да бъдат използвани и за благо, и за зло... Ти виждаш как великолепно са украсени ризите на Аарон, ковчегът на Завета, храмът на Соломон; всичко това, струва ми се, символизира красноречието, което, по думите на великия трагик, е цар на царете и най-съвършена мъдрост”.[14] Пета и шеста книги “Елеганции” Лоренцо Вала посвещава на значението на думите и грешките на авторите – не за да ги подиграва, а за да направи обучението по латински по-пълно.
През 1451-1452 г. се развихря остра полемика на Вала с Поджо. В отговор на петте инвективи на Поджо Вала пише пет защитни съчинения. Полемическият дух е една от характерните черти на Вала. Към последните години на живота му се отнасят няколко богословски съчинения – “За тайнството на преосъщесвяване” (De mysterio Eucharistiae), “Похвала на свети Тома Аквински” (Encomium s. Thomae Aquinatis) и др.
Втората половина на ХV век е период на нарастващ интерес към философските проблеми в научен план. На базата на античното философско наследство се преосмисля картината на света, създадена от томизма и закрепена от цялостната схоластика. Пико делла Мирандола призовава вярата да се подчини на разума, а Марсилио Фичино достига до сравнение на творческата сила и възможности на човека с тези на Бога – при условието, че човек има нужния инструмент и материал.[15]
Страстното отношение към разума като единствен стопанин на човешкия живот и любовта към изследванията са главните черти на мисленето и дейността на Вала – според Саита.[16]
Философско – етическата концепция на Вала е проникната от идеи на пантеизма и носи белезите от значителното влияние на епикурейството. В основото им лежи учението за наслаждението като висше благо, реабилитация на естествените потребности на човека и сенсуалистическата трактовка на самото наслаждение (voluptas). В остро полемическото съчинение “За истинското и лъжливо благо” християнството се осмисля от позицията на епикурейската етика – райското блаженство се схваща като съчетание на безкрайно разнообразни духовни и чувствени наслаждения. Вала приема, че тялото и душата не са в антагонизъм, както негласно е приела католическата църква, а се намират в хармония, чиито висш израз е наслаждението. В диалогична форма той съпоставя стоицизма, епикурейството и християнството (съответно чрез репликите на Бруни, Бекадели и Николи). В понятието “наслаждение” Вала вижда и знак за божественото благоволение (divina voluptas), което освещава пълнокръвността на човешкия живот.
В етиката на Вала категорията “наслаждение” е тясно свързана с понятието полезност (utilitas): всичко, което служи за удовлетворение на човешките потребности, е полезно; наслаждението е непосредственият признак на ползата, която хората получават от природата и от създадените от самите тях блага. Стремежът към ползата е е “естествен“ за всеки човек, но не бива да влиза в противоречие с благото на другите и на обществото като цяло. Самите закони и държавните институции са създадени върху принципа на взаимната полезност.
И така, в етическата концепция на Вала идеята за хармония между човека и природата, между индивида и обществото, която ще стане характерна за целия италиански хуманизъм, се разкрива в дихотомията “наслаждение – полезност”.
[1] Брагина, Л., Итальянский гуманизм. Этические учения ХІV-ХV в., М.,1977, с. 7.
[2] Петрарка Франческо. Избранное. Москва, 1974, с. 14.
[3] Colluccio Salutati, Epistolario, v.1-4, Roma, 1891-1911, v. II,p. 148. цит. по Кочев, Николай. Византия, Балканите и Западът. С., 1998, с. 230.
[4] Буркхарт, Яков. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. С., 1987, с. 187-188.
[5] Православен речник
http://www.pravoslavieto.com/2/rechnik.htm
[6] Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство, С., 1937, 1992, с.41-42.
[7] Цоневски, Илия. Патрология, С., 1986, с. 32-33.
[8] Пак там. с. 191-192.
[9] Кочев, Николай. Византия, Балканите и Западът. С., 1998, с. 21.
[10] http://www.virtualcenter-bg.com/vcsite/philosophy/lecture5.html
[11] Брагина, Л. (сост.) Сочинения итальянских гуманистов эпохи Возрождения. М., 1985, с. 122.
[12] Пак там, с. 123.
[13] Пак там, с. 134.
[14] Пак там, с. 134.
[15] Angeleri, C.Il problema religioso del Rinascimento. Firenze, 1952. Цит. по: Рутенбург, В.. Титаны Возрождения, Ленинград, 1976, с. 52.
[2] Петрарка Франческо. Избранное. Москва, 1974, с. 14.
[3] Colluccio Salutati, Epistolario, v.1-4, Roma, 1891-1911, v. II,p. 148. цит. по Кочев, Николай. Византия, Балканите и Западът. С., 1998, с. 230.
[4] Буркхарт, Яков. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. С., 1987, с. 187-188.
[5] Православен речник
http://www.pravoslavieto.com/2/rechnik.htm
[6] Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство, С., 1937, 1992, с.41-42.
[7] Цоневски, Илия. Патрология, С., 1986, с. 32-33.
[8] Пак там. с. 191-192.
[9] Кочев, Николай. Византия, Балканите и Западът. С., 1998, с. 21.
[10] http://www.virtualcenter-bg.com/vcsite/philosophy/lecture5.html
[11] Брагина, Л. (сост.) Сочинения итальянских гуманистов эпохи Возрождения. М., 1985, с. 122.
[12] Пак там, с. 123.
[13] Пак там, с. 134.
[14] Пак там, с. 134.
[15] Angeleri, C.Il problema religioso del Rinascimento. Firenze, 1952. Цит. по: Рутенбург, В.. Титаны Возрождения, Ленинград, 1976, с. 52.
[16] Saitta, G. Il pensiero italiano nell’ umanesimo e nel’Rinascimento. V. I. Bologna, p. 231-232.