Римската църква в Римската империя

През този период въпреки приближаващия залез Римската империя продължава да разполага с първокласен административен апарат, който е доказателство за качествата на римската управленска система – това е една добре смазана конституционна и правна система, появила се в резултат на дълъг исторически процес, която през този период все още притежава всички основни характеристики на старата римска система. По отношение на мощта и влиянието си Римската империя, която вече е управлявана от два центъра – Рим и Константинопол – е само бледа сянка на своето минало. Институционално и конституционно обаче тя не е загубила почти нищо въпреки хроничната икономическа криза, постоянните военни нападения и западането на статута на римското гражданство. На управленско равнище и в контекста на тогавашния свят Римската империя продължава да бъде държава, която напълно коректно може да бъде квалифицирана като цивилизована, тъй като в нейните рамки господства законът. Поне от гледната точка на своите жители тя продължава да бъде империя, която се простира върху целия обитаем свят: дори в последните години на съществуването си Римската империя не губи това свое призвание.

Декретът на императорите Валентиниан ІІ, Грациан и Теодосий І от 380 г., който превръща християнството в религия на империята, не е само акт със световно историческо значение, но е и средството, чрез което папството (Римската църква) се превръща в управленска институция. От гледна точка на историята на управленските идеи значението на този императорски декрет трудно може да бъде преувеличено. След него една-единствена религия се ползва с подкрепата на държавната машина, което  превръща тази религия в идеологическа сила и опора на имперското единство. От този акт обаче произтичат и последици, които не са били, а и вероятно не са могли да бъдат предвидени от неговите автори. В декрета се говори за религията, която „апостол Петър е дал на римляните”, поради което декретът задължава поданиците на империята да живеят според „апостолската дисциплина и евангелското учение”.

Този императорски декрет нито създава, нито легитимира Римската църква: той дарява Римската църква с институционални функции – точно тези, към които папството по един или друг начин вече е предявило своите претенции. От този момент нататък папството вече е същинска управленска институция, която работи със средствата на закона. Юридическата страна на ранното (и на средновековното) папство е причина за доста недоразумения, но от папска и историческа гледна точка тя не е лишена от основания. На първо място, употребата на закона не е изобретение на папството, а е характерна черта на всяка институция, възникнала на римска почва и получила силен импулс за развитие от римското си обкръжение. По този начин християнската догма и доктрина вече са облечени в езика на закона. В люлката на латинската теология стои един юрист – Тертулиан, който оказва продължително въздействие върху нея. По този начин религиозните максими и принципи на все още младата християнската доктрина се разпространяват под формата на юридически максими и принципи. За създателите на латинското християнство и на латинската догма връзката между Бог и човек е юридическа, разбирана в рамките на права и задължения и оформена по правилата на римското право. В резултат на това юридическо манипулиране на доктрината латинският свят, който и без това е податлив на легалисткото мислене, а след това и германският свят получават вярата, религията и догмата под формата на закон.

На второ място, законът, като инструмент на доктрината, очевидно произхожда от Библията. Макар това да беше признато сравнително скоро, Библията и особено Старият завет са наситени с юридическа терминология, поради което редица основни управленски принципи през Средновековието са били изработени въз основа на Библията. Но за да може една книга да окаже влияние върху съвременниците си, тя трябва да бъде написана на разбираем за тях език. И точно тук Вулгата – латинският превод от гръцки и староеврейски на Библията, извършен в края на ІV и началото на V от век от св. Йероним, изиграва решаваща роля. Йероним използва езика на културните  римски класи от ІV в. и неговият превод съдържа термини и понятия, тясно свързани с езика на римските юристи. Трябва да се обърне внимание, че макар латинските термини във Вулгата вероятно да са коректни от езикова гледна точка, те съдържат нюанси и оттенъци, свързани с римската юридическа традиция, които не съвпадат задължително с оригиналното значение на тези термини на староеврейски или гръцки език. Във всеки случай съществуващата и без това правна тъкан на Библията е представена във Вулгата в напълно юридически рамки (тези на римския закон), особено що се отнася до свързаните с управлението въпроси.

Латинизираната (или романизирана) Библия оказва огромно въздействие върху развитието на управленските идеи. Макар през V век все още да не са изработени концепциите и доктрините за начина на функциониране на Римската църква, практиката и ежедневието вече са осигурили на тази Църква върховенство и превъзходство, особено по въпросите, свързани с църковната организация и доктрината. Претенцията за практическо упражняване на върховна власт може да бъде проследена през цялата епоха до V век. Писмото на папа Климент І до Коринтяните (ок. 92 г.) свидетелства за претенцията за върховенство на Римската църква, която през следващите векове получава практическа, макар и не безспорна, подкрепа. Все още обаче папството не е създало теория, доктрина или произведение, които да защитават тезата за специалното място на Римската църква и да я поставят на фундаментално различно равнище от това на всички други църкви. В интерес на истината съществуват някои изолирани изказвания от автори като Киприян, които в перспектива се превръщат в гръбнака на папските концепции за начина на управление на християнското общество. До този момент обаче няма открито документално или литературно свидетелство на папството, въз основа на което може да бъде направен недвусмислен извод за неговото собствено разбиране за статута му в християнския свят.

Споменатият императорския декрет от 380 г. превръща в необходимост изработването на доктринално изложение за управленската власт, за която Римската църква претендира и вече частично упражнява. Периодът между понтификатите на  Дамас (ум. 384) и Лъв І в средата на V в. може да бъде наречен период на съзряване на идеите за папството като управленска институция. В съгласие с теократичната гледна точка тези идеи кулминират в изработването на тезата за монархическия статут на папата. Не може да се говори за фундаментална разлика между папската и императорската монархически концепции. Разлика обаче съществува и тя се състои на първо място в произхода на монархическия статут, въплъщаван от папата и от императора, и на второ място – като следствие от първото – във възприетия от обществото възглед за това как монархическата власт трябва да бъде упражнявана.

Концепцията за папската монархия е изградена върху цитата от Евангелието от Матей, 16, 18:19: Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата си… И ще ти дам ключовете на царството небесно и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано и на небето.

Това, че свети Петър е загинал в Рим, се възприема като исторически факт през целия този период. До този момент обаче папството не е превърнало този факт в централен въпрос, поне доколкото може да се съди от съществуващите извори. Един от най-изумителните факти е, че тези съдбоносни стихове на евангелист Матей, на които през следващите векове е отсъдено да играят толкова съществена роля, до този момент не са били ползвани като нотариален акт, удостоверяващ изключителния статут на папата. Няма съмнение, че декретът на тримата императори ускорява процеса на избистряне на доктрината, няма съмнение също така, че активизирането на практиката за консултации с Римската църква създава необходимост от доктринално изложение. В допълнение съществуването на Библията, преведена на разбираем за тогавашния човек език, също е потенциален фактор за изработването на тази концепция, особено в контекста на юридическата среда, в която се намира Римската църква. Тъй като в рамките на римската традиция всяка управленска идея е и юридическа.

Трудността в изработването на задоволителна доктрина през този период е свързана не толкова с личността на св. Петър, колкото с унаследяването на неговите функции. Макар фактът на мъченическата смърт на Петър в Рим да има особено значение, нито Евангелията, нито посланията на Павел, нито друг достъпен факт намекват нещо за възможен наследник на св. Петър. При всички случаи конкретното място на нечия смърт няма отношение към проблема с неговото наследство, който е от юридическо естество. Един фалшив документ, изработен в края на ІІ век и написан на гръцки език, изглежда е създал липсващата историческа връзка. Този документ е преведен в самия край на ІV век или в ранните години на V век от Руфин от Аквилея, по-известен като преводач на латински на Историята на Евсевий. Именно на превода на този често забравян документ може да бъде приписано началото на триумфалното шествие на историческия въпрос за наследството на св. Петър.

Според този документ, който има претенцията да бъде дълго послание от папа Климент І до св. Яков (братът Господен) в Йерусалим, папата информира неговия получател за последната воля на св. Петър, заявена непосредствено преди смъртта му. В посланието се твърди, че пред римската община св. Петър е предал на (папа) Климент властта си да свързва и развързва, така че каквото от този момент нататък бъде свързано от Климент и неговите наследници на земята, това ще бъде свързано и на небето. С други думи, св. Петър по възможно най-видимия и осезаем начин е назначил, чрез упълномощаване пред свидетели, наследник на своята власт, като в документа изрично е упоменат и наследникът на самия Климент. Превърнат в историческо събитие, този факт, свидетел на който е била цялата римска християнска община, има значение на извършено прехвърляне на власт. Тук не е необходимо да се спираме на мъчителните проблеми, предизвикани от това послание – тъй като според общото разбиране св. Петър е бил наследен от Лин и към него Павел адресира своите послания. Необходимо е обаче да се отбележи, че това послание продължава през цялото Средновековие да бъде цитирано отново и отново като единственото историческо доказателство в подкрепа на доктрината за папската монархия, основана на цитата от евангелист Матей. Посланието е включено в най-ранния каталог на папските закони, а в средата на V век вече дори е цитирано на събор, проведен в далечна Галия.

Макар това послание (т.нар. Epistola Clementis) да превръща една абстрактна идея – прехвърлянето на власт на избран наследник – в историческо и осезаемо събитие, остава необходимостта неговият, както се твърди, достоверен исторически смисъл да получи доктринално обяснение. В римска среда това обяснение може да бъде направено само с помощта на римското право. Юридическото мислене представлява абстракция на фактически събития – и тази очевидност е особено показателна за обсъждания тук въпрос. Защото както цитатът от Матей, така и предполагаемият исторически и видим факт на прехвърляне на власт от св. Петър към Климент, се отнасят до събития, които подлежат на юридическа интерпретация. Като се има предвид средата, в която се намира Римската църква, не може да бъде просто историческо съвпадение фактът, че през V век се появяват редица юридически оцветени папски укази и доктрини, които по един или друг начин представят юридическо обобщение на библейски или исторически факти.

Папа Лъв І (440–461) обобщава историческите и доктриналните постижения на предишните поколения и благодарение на изкусното боравене с римското право развива идея, която издържа проверката на времето в границите на Римската църква. Доктрината на Лъв кулминира в обосноваването на монархическия статут на папата: той е юридическият наследник на властта и пълномощията, дарени от Христос на св. Петър. Това наследяване се отнася до продължаването на Петровите пълномощия и власт: според Лъв папата продължава да упражнява същите права, с които Христос първоначално е надарил св. Петър. Просто папата е получил в наследство длъжността, с която Христос е удостоил св. Петър.

Същността на тази доктрина е в това, че с думите си към св. Петър Христос (Матей 16, 18 и нататък) е създал конкретна общност и е установил начина, по който тя да бъде управлявана. В действителност в цялата история на различните общества и техните институции това събитие е уникално, тъй като не е известен друг случай, при който да е било създадено едно общество и същевременно да е била установена конкретна форма за неговото управление. По този въпрос съществува забележително единомислие между всички през Средновековието, независимо дали защитници или противници на папството: неразбирателството възниква по отношение на обхвата и степента, до които папата има възможност да упражнява своята монархическа власт. Във всеки случай папа Лъв І е създател на формулата за папата като „недостоен наследник на св. Петър” (indignus haeres beati Petri). Поради своята краткост тази формула не е получила своята достойна оценка. Тя съдържа цяла програма, която удовлетворява в рамките на преобладаващия религиозен климат всички юридически  стремежи на своето време, а и на следващите поколения. Двете ключови понятия в тази формула са това за наследствените права на папата и за неговото недостойнство да заема тази длъжност. Според Лъв Петър е получил правата да връзва и да развързва благодарение на личните си качества, след като е разпознал Христос в Кесария Филипова. Тъй като това е била лична и изключително негова заслуга, тя не може да бъде прехвърляна. И никой след случката в Кесария Филипова не може да има законни претенции към тези заслуги и отличие.       

Според папа Лъв по доста различен начин стои въпросът за властта и длъжността, които Христос е дал на св. Петър. Опирайки се на римското наследствено право, папа Лъв приема тези права (за свързването и развързването) като напълно обективни и независими от личността, на която първоначално са били възложени. Те са били дарени заедно с възможността да бъдат предавани. Предаването на тези права става действително чрез наследяването им, защото според римското право наследникът получава юридическия статут на починалия. Наследникът влиза във владение на същите (законни) активи и отговорности, които са били притежание на починалия: като отговорностите продължават да бъдат носени от наследника. Личните качества на починалия по разбираеми причини не могат да бъдат наследявани и това е накарало папа Лъв І ловко да възприеме кратката формула за „недостойния наследник” на св. Петър. Властта на Петър е била прехвърлена и по тази причина продължена от папата чрез наследяването, личните качества на Петър обаче не могат да бъдат прехвърлени.

От това произлизат две съдбоносни последици. Първо, властта на папата е същата, каквато е била властта на св. Петър. Няма юридическа разлика между тях: папата е св. Петър, който продължава да изпълнява своите отговорности чрез папата, бил той и недостоен. Фундаменталната важност на този възглед се състои в ловкото разграничение между личност и изпълняваната от него длъжност. Малко на брой са доктрините, които могат да съперничат по важност на това разграничение, защото то прокарва идеята, че личните качества на носителя на тази служба нямат никакво значение. От значение е изпълняваната от него длъжност. Дали папата е светец, злонамерен негодник или пълно нищожество, няма отношение към този въпрос. Важното е, че той заема тази длъжност напълно законно и че неговите декрети, закони и заповеди, т.е. неговите управленски актове, са били издадени от името на неговата официална длъжност на папа. Тяхната сила да връзват не се дължи на това, че папата е светец; както и обратното, те не губят нищо от задължителния си характер, защото се е случило да бъдат издадени от папа негодник. Много малко доктрини, свързани с теорията на управлението, са имали толкова успешна кариера, както това разграничение между длъжност и личност. Дори когато през Х и ХІ век папството напълно губи авторитета си, нито един от неговите опоненти не посмява да възрази, че управленските актове на папството са невалидни, защото са били издадени от недостойни личности – след като даден декрет е издаден от длъжността, той е официален, и след като папата е избран законно, този декрет носи печата на легитимността, той има силата да връзва.

На второ място, доктрината на папа Лъв за папската, т.е. Петровата, монархия означава, че нито един от папите не наследява своя непосредствен предшественик, той наследява пряко и без посредници самия св. Петър. Управленската власт на св. Петър не се предава чрез наследниците; не може да се говори за ръкоположение в Петровата власт. Всеки папа е бил (и е) смятан за пряк наследник на св. Петър в неговите функции на монарх. Тази страна от длъжността на папата се обозначава с техническия термин potestas jurisdictionis, тъй като папската институция се занимава именно с налагането на закона, с обявяването на това, което трябва и което не трябва да бъде извършено. Тази функция е различна от другата страна на папската власт – potestas ordinis, принадлежаща на Римския епископ, която действително се препредава чрез апостолската приемственост на всеки титуляр на Римската катедра, но тази „власт за назначаване“ няма нищо общо с управленските функции на папата, а е свързана основно със сакраменталната страна, като ръкополагането, причастието, освещаването на църквите и др. В това отношение папата по нищо не се отличава от всеки друг епископ. Няма да говорим повече за тази страна на папската власт. Като наследник и приемник на властта на св. Петър, папата единствен притежава пълнотата на властта (plentitudo potestatis), както е наречена от папа Лъв І, и тъй като тази власт има отношение главно към gubernatio (управлението) и по тази причина – към закона, папата не само заема principatus (първенство) в Църквата (друг термин от римското право), но също така той не се нуждае от какъвто и да било духовен сан. Всеки един кръстен мирянин е можел (и може) да стане папа. Най-важното е папата да бъде законно избран: веднъж избран законно, той вече е наследник на св. Петър. Има много примери през Средновековието на папи, които в момента на избирането си не са били ръкоположени дори за свещеници, да не говорим да са били епископи. Преди ХІ век всъщност е било невъзможно за папа да бъде избран епископ, защото се е приемало, че всеки епископ е венчан за своя диоцез – причината да носи епископски пръстен – а по това време венчавката е била неотменима: ако станел папа, това означавало този епископ да бъде венчан два пъти.

Позицията на папата като gubernator, като управител, според тезата на папа Лъв е преди всичко юридическа и е възприемана напълно обективно. Юридическата интерпретация на тази длъжност поражда друга теза, от която следват също толкова важни последици. Според тълкуванието на папа Лъв на стиховете от евангелист Матей св. Петър е бил издигнат за „строител“ на Църквата, за човек, който чрез своето управление ще бъде инструмент на Христос. Петър притежава същата власт като самия Христос, тъй като на него Христос е дал „ключовете на Царството небесно”. Затова и може да се твърди, което папа Лъв прави, че властта на Христос е същата като дарената на св. Петър власт и че тя е същата като властта на папата. Най-важното следствие от това е, че благодарение на положението си на gubernator папата получава особен статут, който го поставя извън и над Църквата, и в това си качество той не е член на Църквата. Не е възможно важността на този извод да бъде преувеличена. Според тази концепция заеманата от папата длъжност произлиза директно от Христос чрез Петър и като „строител” на Църквата, св. Петър (=папата) трябва да направлява пътя на Християнската църква. Монархическата концепция на папството не се различава по нищо от монархическата концепция на империята от същия период или от по-късната кралска концепция, защото Църквата не е автономно тяло, което живее по свои собствени и независими от всички други агенти институции. Тъкмо обратното, по отношение на обществото и начина на управление Църквата е изцяло зависима от своя „строител”. Това е смисълът на декларацията, постоянно повтаряна след V век, че Църквата е поверена или предадена на папата: ecclesia mihi commissa. Значението на тази мисъл се състои в това, че като Тяло на вярващите, Църквата не е притежавала собствена власт: притежаваната от нея власт и функциите на отделните нейни служители се е смятало, че „произлизат” от папата. Този „принцип за произхода” се появява още преди Лъв І чрез образното описание на св. Петър като извор на река, от която произхождат или се отделят другите реки.

От гледна точка на управленските принципи идеята за поверената или предадената на папата Църква е причина тя да бъде възприемана като двегодишен младенец, който заради своята младост трябва да бъде направляван и воден. Но също толкова важно е и друго заключение: тъй като папата не е получил своята власт от Църквата, Тялото на вярващите, тя също така няма и законни основания да го лишава от неговите права. Това е още една важна идея в сложната структура на управленските идеи на средните векове, която не се ограничава само в сферата на църковната организация. За пръв път обаче тя е формулирана ясно и недвусмислено именно от папството. Около 30 години преди Лъв І да предложи своята теория, един друг папа вече е заявил, че отсъжданията и решенията на папата не могат да бъдат обект на преразглеждане или жалба: като управител, той притежава върховната власт. Този принцип за пръв път е формулиран от папа Зосим около 420 г. в автентичен документ, а до края на V век той вече е утвърден като конституционен принцип от най-висока важност, макар това да става чрез един фалшив документ, който претендира да предхожда появата на самия принцип. Принципът гласи, че папата не може да бъде съден от никого и по тази причина не може да бъде лишен от поста му. Сегашният закон на Римската църква продължава да гласи: papa a nemine judicatur[1]. Тук се срещаме с класически пример за фундаментален принцип, изразен чрез юридическа терминология, а същността на принципа не е нищо по-различно от суверенитета (=на превъзходство или върховенство) на самия папа, благодарение на заеманата от него длъжност. В съвременния език концепцията за суверенитета се свързва с държавата, но през Средновековието концепцията за суверенитета се свързва не толкова с  територията, колкото с личността. Същността на концепцията за суверенитета се състои в това, че личността на Владетеля не може да бъде обект на осъждане, защото неговата позиция е по-висока. Управляваните стоят по-долу от него или ако отново се обърнем към езика на римското имперско право от V век, те са sub-diti, субекти на монарха. Папата, подобно на средновековните крале по-късно, не може да бъде съден от своите субекти, защото те нямат нищо общо с неговите функции и не са му давали никакви права.

Важна роля за появата на концепцията за суверенитета играят Библията и особено Старият завет, тъй като там позицията на Владетеля, на царя, е описана по начин, който съдържа тази идея. Там често може да се прочете, че Владетелят е над народа и упражнява своите права върху своите субекти. В контекста на концепцията за личния суверенитет нито един член на Църквата не може да претендира или да изисква от папата някакво конкретно действие, закон или декрет. Цялата управленска власт се носи от папата (оттук и концепцията за пълнотата на властта), а каквато и власт да е била притежавана „по-долу”, тя изрично е била предадена от папата или се е подразбирало, че той е одобрил това. С други думи, тъй като членовете на Църквата нямат права върху никоя длъжност, те изпълняват тази длъжност само по дарена от „висшестоящия“ благодат, т.е. от суверена папа, който не може да бъде изправен пред съд, съставен от тези, на които той е дарил своята благодат. Според тази теория папата притежава особен статут, който не може да бъде сравняван с ничий друг статут на земята.

Концепцията за благодатта не трябва да бъде бъркана с теологическия смисъл, който терминът започва да придобива. От гледна точка на теорията на управлението той просто изразява идеята, че субектът като такъв няма правата на каквото и да било управленско действие, макар да има възможност да предложи, внуши или умолява за конкретни правителствени мерки. Още веднъж – папството е първото, което превръща тази концепция в управленска идея, а нейните корени се намират в Стария завет, където терминът и понятието е използвано именно в този смисъл. Доктрината на Павел С благодатта на Бога съм това, което съм[2] също прокарва идеята, че християнинът няма никакви права. Това, което той е, е резултат от Божията добра воля, която се представя като Божествено благоразположение, като Божия благодат, като Божия добрина. Идеята за добрината, за beneficium, предава особено добре значението на благодатта в неговия управленски смисъл – по-нататък ще бъде разгледано, че именно този смисъл ляга в основата на опозицията на папството срещу оценяваните от него като необосновани претенции на императора. Независимо дали е разбирана като благодат или като добрина, тази концепция съдържа смисъла за направени от божеството отстъпки. Този принцип за преотстъпването лежи в основата на всяка теократична форма на управление.

Този преглед на папската доктрина за управление от средата на V век може да бъде допълнен с няколко думи за един извор на политически идеи, който не произхожда от папството. Често, макар и по неизвестни причини, този извор е подценяван, въпреки че през цялото Средновековие той упражнява огромно влияние както върху църковната, така и върху кралската власт. Много малко е известно за автора на тези изключително влиятелни трактати, написани през втората половина на V век. Обичайно той е наричан Дионисий Ареопагит (или Псевдо-Дионисий), защото  се представя за Дионисий, споменатия в Деяния на апостолите (17, 33-4) последовател на ап. Павел. Най-вероятно той е бил сириец, който успешно прикрива своята идентичност и убеждава всички през Средновековието, че е истинският ученик на св. Павел. Псевдо-Дионисий е автор на полуфилософско или полутеологично обяснение за произхода на властта в християнския свят, той също така създава понятието и изковава термина йерархия (hierarchia). Тезите му са под влияние на елинистическите, Павловите и неоплатонистки идеи, според които съществува висше същество, което притежава цялата власт – това е Бог, наречен от автора принцип на единството. Всички власти произхождат от това висше същество, което гарантира реда в света. Според автора редът се основава върху разликите в ранговете и степените на различните служители, които са така подредени, че всеки един от тях се намира в пряка зависимост от висшестоящия. Различията в ранговете и в техните функции и ред се обозначават с термина йерархия. Бог е създал в небесата различни степени, които имат своето отражение на земята. Така църковната йерархия се явява продължение именно на тази небесна йерархия.

Авторът разработва детайлна йерархическата структура на църковната власт. Според него всички власти произлизат и слизат надолу от това висше същество към различните степени и така се образува нещо като пирамида, чийто връх въплъщава сбора на всички власти. В правилното разпределение на властта надолу чрез самите йерарси авторът вижда гаранцията за хармонията и истинския ред. Павловият възглед, че не съществува друга власт извън Господа, намира потвърждение и практическо приложение в творбите на Псевдо-Дионисий. Той също така е последователен в прокарването на принципа низшите степени да бъдат подчинени на висшите. Идеята за субординацията – ясно спомената и в Библията – намира в Псевдо-Дионисий истинска теократическа интерпретация за своя произход. Важността на тези произведения се състои в това, че те дават полуфилософско или полутеологично обяснение на вече широко възприетата гледна точка за произхода на властта: те правят очевидно това, което до този момент само се е подразбирало.

[1] Папата не може да бъде съден от никого.
[2] 1 Коринт. 15:10

Валтер Улман (1910–1983) е признат авторитет по история на папството и на политическата мисъл през Средновековието. Роден в Австрия, в края на 30-те години се установява във Великобритания, където отначало преподава в университета в Лийдс, а от 1949 г. е професор по средновековна история в колежа Тринити на университета в Кеймбридж. Сред по-важните му трудове са Кратка история на папството през средните векове (A Short History of the Papacy in the Middle Ages. 1972); Индивид и общество през средните векове (The Individual and Society in the Middle Ages. 1966); Управленски и политически принципи през Средните векове (Principles of Government and Politics in the Middle Ages. 1966). Настоящата статия е откъс от неговата книга История на политическата мисъл през средните векове (Walter Ullman. A History of Political Thought: The Middle Ages. Penguin Books. 1965).