Списъкът на почитаните от древната Църква светци се е състоял в основата си от мъченици – хора, доброволно принесли себе си в „жива жертва”, свидетелствайки така за славата и светостта Божия. Ето защо, още през 2 в. в църковните извори могат да се открият свидетелства за празнуване – редом с дните за спомняне на евангелските събития – и на дни на памет на мъченици. За броя на светците на Църквата в периода до Вселенските събори може да се съди по съхранилите се календари, мартиролози и менолози. Най-древните от тях – мартиролозите от 3-4 в. – в основната си част са преведени от латински съдебни протоколи, от т. нар. Acta Proconsularia[1] или някаква тяхна преработка[2]. По нареждане на имп. Константин тези актове са били пазени във всички големи градове на империята[3]. Освен официалните актове на римската власт от онова време (І-ІV век) са се съхранили и първите опити от страна на Църквата да пише жития на един или друг мъченик, свидетелстващи за неговото почитане. Така например в актовете на свмчк Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски († 107 или 116 г.), се казва, че съставилият описанието на Игнатиевото мъченичество е отбелязал деня и годината на неговата смърт, за да се събират на този „ден на паметта на мъченика” за агапите[4], насрочени за празничните дни или за дните в чест на този светец.[5]
Подобни исторически извори прекрасно илюстрират почитането, празнуването на умрелия християнин като светец. В лика на светците са били причислявани всички пострадали за Христос – без изследване на живота им те са били внасяни в списъците на светците дори само по силата на своя подвиг: очистването си с мъченическа кръв. Понякога Църквата, предварително знаейки за предстоящия разпит на арестувания християнин, е изпращала при него в съда, като при светец, наблюдател, чието задължение е било да запише подвига на свидетелството на разпитвания. При някои епископски катедри за целта дори са били назначавани специални лица. Папа Климент, например, назначава за това служение седем дякона, поръчвайки на всеки от тях определен район от Рим[2]. Тези записи са наричани passio (страдание) и по-късно са обединени с менолозите, а четенето им е било поместено по дните на римския календар. По техния брой може да бъде определен и броят на светците в древната Църква, както и какъв е светителският подвиг, който се е почитал в Църквата най-рано от всички. Така в най-древния западен календар, принадлежал на някой си Дионисий Филокалу и известен под името на Бухерински, са отбелязани 24 дена на памет на мъченици, а освен това – и празникът Рождество Христово, и списък със светите римски папи. Към края на ІV век, след края на епохата на гоненията, „календарът бил пълен”, т. е. вече броят на светците се бил увеличил дотолкова, че нямало ден, в който да няма памет на светец. Повечето от тези светци са били мъченици. За това говори Амасийският епископ Астерий: „Ето, цялата вселена е изпълнена от кръга на Христовите подвижници и няма място, нито време от годината без тяхна памет. Затова, ако някой – от любов към мъчениците – поиска да празнува всички дни на техните страдания, то за такъв не би имало и ден в годината, който да не бъде празничен”[3].
Така свидетелството на еп. Астерий, от една страна, и наличието на календари, от друга, дават основание да се смята, че основно празнуването на паметите на светците в древната Църква се е отнасяла до местното почитане във всяка отделна епархия.
По-късно с умножаването на подвижничеството в Църквата и с развитието на християнското богослужение календарите-менолози започват да се попълват с нови дни на възпоменаване на свещени събития. Като пример за такъв по-развит менолог може да послужи римският мартиролог на блажения Йероним Стридонски. В него присъстват шестима ветхозаветни светци, десет от дванадесетте празника, споменати са всичките апостоли (докато в Сирийския календар присъстват само четирима от тях) и неколцина преподобни[5].
Така в първоначалните списъци на светците на древната Църква са присъствали ветхозаветни патриарси и пророци, новозаветните апостоли и апостолски мъже плюс пострадалите за Христос свидетели-мъченици. Всички те могат да бъдат отнесени към единната категория на християнските светци.
Към тази категория трябва да бъдат причислени и „светците”-първойерарси на отделните църкви, които след смъртта си са бивали внасяни в диптисите вече по силата на своето йерархично положение. Така от седемдесет и четирите Константинополски архиепископи, от Митрофан (315-325) до Евстатий (1019-1025), към светците не са били причислени само осемнадесет еретици и седем православни, като за трима от седемте е сигурно известно, че не са канонизирани, докато за останалите четирима е напълно възможно и да са почитани от Църквата в определено време. Подобна е ситуацията и в Римската църква. Освен първите тридесет папи, причислени към лика на светците, тъй като всички те са завършили живота си мъченически, към местно почитаните светци са отнесени още двадесет и шестима папи, следващи един след друг между 296 и 526 г.[6] По абсолютно същия начин е стоял този въпрос и в останалите поместни църкви. Така календарът на Картагенската църква, отнасян към началото на 7 в., изброява редом с дните на почитане на мъчениците и дните на кончината на картагенските епископи, „паметите на които Църквата празнува всяка година”[7].
Честването на мъчениците обаче е малко по-тържествено от това на епископите, за което свидетелства Созомен, употребявайки в първия случай думата „празненство” (πανήγυρις), докато, когато говори за йерарсите, се ограничава само до думата „памет” (μνείαι)[8].
Доколко внимателна е била Църквата при въздигането на поместни йерарси до всецърковни светци се вижда от факта, че дори хора като Атанасий Александрийски, Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и Епифаний Кипърски не са бивали признавани за светци на цялата Църква по-рано от времето на имп. Лъв Мъдри (886-911).
Друга категория светци, „преподобните”, са били прославените в християнския подвиг отшелници – аскетите-анахорети, появили се в голямо количество в пустините на Египет и Палестина от края на 4 в. Първоначално почитането на най-известните от тях се ограничава до отделните диоцези, а по-късно, откакто подвижниците-монаси започват да вземат участие в решенията на Вселенските събори, тяхното почитане става много по-широко разпространено. Практически по този начин започват да се съставят и списъците на преподобните, обединени на принципа на събора на местните светци. Още първият патерик – Лавсаикът, написан около 420 г. – разказва, че съдържа „жития, трудове и подвизи на отците, подвизавали се в Синайската пустиня”. По същия начин и патерикът на бл. Теодорит Кирски (История на боголюбците – от средата на 5 в.) повествува „за живота на сирийските подвижници”. По-късно вече самото название на патериците говори за себе си, т. е. за житията на отците от целия, избран за описване, регион: Синайски патерик (известният Лимонарион на Йоан Мосх от 7 в.), Египетски, Йерусалимски, Римски, съставен от папа Григорий Велики Двоеслов († 604 г.), разказващ за „живота и чудесата на италийските отци”. По този начин още около началото на 7 в. списъците на преподобните – както местно почитани, така и общоцърковни – вече представляват достатъчно обемисти изброявания на светци.
Все към същата тази категория християнски светци трябва да бъдат отнесени и „изповедниците” – претърпелите заради Христос изтезания и мъчения или хвърляни в затвор и изпращани в заточение, без обаче да са загивали мъченически. В тази група влизат всички изповедници, изтезавани от езичници (до Медиоланския едикт от 313 г.), и светците, преследвани заради православието си от еретици и разколници в по-късни времена (например, починалият през 662 г. преп. Максим Изповедник).
Още една категория светци на древната Църква са представлявали прославилите се със заслуги пред Църквата императори и князе, получили името „свети благоверни” (като императриците Теодора, Пулхерия и Теофано, принцесите Сосипатра и Антуса). Ако пък нечие светителско служение е минавало в разпространение или утвърждаване на християнството, то той е получавал определението „равноапостолен”. В древната Църква това са равноапостолните Константин и Елена, Текла и Анна, в Руската църква – княз Владимир и княгиня Олга, светите братя Кирил и Методий и др.
Започвайки от 4 в. в монашеските среди в Александрийската църква възниква още един тип святост – юродството. Основание за юродството дават думите на апостол Павел от Първо послание до коринтяни (4:10): „Ние сме безумни зарад Христа”. Така, в Миней от 1685 г. общият тропар на юродивия гласи: „Чул гласа на Твоя апостол Павел, който казва „Ние сме безумни зарад Христа”, Твоят раб, Христе Боже, безумен беше на земята”.
В древноруския агиографски език често се употребява думата „урод”, „юрод” – гръцки еквивалент на който е думата μωρός, взета от същото това послание на апостол Павел. Така в житието на блажения Симеон същият постоянно бива наричан „урод-юрод”. В Печорския патерик пък се споменава за Исаакий, който „… начена да ходи по света, като се правеше на юродив”. В по-късните руски църковни паметници възниква още една дума, определяща наименованието „юродив” – „блажени”.
Едновременно с това, думата „юродив” нерядко се е употребявала и за превод на една друга гръцка дума: σάλος – глупав, умопобъркан. Под влияние на това в Руската църква псковският юродив Никола присвоява прозвището си Салос.
Първото достигнало до нас историческо свидетелство за подвига на юродството в древната Църква е разказът на преп. Ефрем Сириец, посетил през 371 г. Египетската пустиня и описал живота на Христа ради юродивата Исидора, подвизавала се тогава в Тавенисийския манастир Мен или Мин. Блажената Исидора, наричана на коптски език Варанкис, поема подвига да се преструва на безумна и бесновата, с което предизвиква върху си всеобщо презрение.
Сам по себе си подвигът на юродството не е самоцел, за което свидетелстват по-късни забрани на Църквата, насочени срещу мнимите юродиви. Истински юродивите са принасяли в жертва на Бога не само плътта и имуществото си, но и най-висшия дар, с който Бог е дарил човека, своя разум. Безумният заради Христос трябва да изпълнява функцията на обществен терапевт, т. е. подвигът на юродството винаги е насочен навън – към изцеление на най-различни сфери от човешкото общество.
Определяйки този подвиг, Евагрий, в своята История (Глава 21) пише така: „ще разкажа и за още един тип живот, който превъзхожда всички”, т. е. нарича юродството най-висш израз на православното подвижничество. Ето защо не е и случайно, че когато изследваме канонизацията на светците в древната Църква списъкът на блажените и юродивите съдържа най-малко изброени имена. От пълното изброяване на няколкото десетки юродиви, чествани от Православната църква, само шестима са се подвизавали в Християнския изток преди покръстването на Русия. Това са: Исидора (памет на 10 май), Серапион Синдонит (14 май), Висарион Египтянин (6 юни), палестинският монах Симеон (21 юли), Тома Келесирийски (24 април) и Андрей Константинополски.
Първият по време юродив в Русия е киево-печорският монах Исаакий, починал в 1090 г. След него чак до 14 в. не се срещат сведения за юродство. Разцветът на този подвиг в Руската църква е в периода от 15 до началото на 17 в.
През втората половина на 16 в. по руската земя вече е имало много храмове, в които са се почитали мощи на юродиви или които са били построени на името на тези светци. Така например, Новгород се е славил с Николай Кочанов, Михали Клопски и Яков Боровичски, Устюг – с Прокопий и Йоан, Ростов – с Исидор, Москва – с Максим и Василий Блажени, Калуга – с Лаврентий, а Псков – с Никола Салос. Трябва още да се отбележи, че този тип святост – юродството – така често срещащ се в Руската църква, не се проявява в много от останалите поместни православни църкви[9]. От средата на 17 в. броят на юродивите по руската земя забележимо намалява, а канонизираните са само малцина. Все пак подвигът на юродството в Русия не изчезва съвсем и почитането на юродивите не намалява. Така подвизавалата се през 18 в. в Петербург блажена Ксения е почитана като подвижница в течение на целия 19 век и на 20 в. Големият брой поклонници на мястото на нейното погребване свидетелства за почитането ѝ от народното съзнание и днес.
История на канонизацията или на причисляването към лика на светците
Терминът „канонизация” (от лат. canonisatio) е латинизирана транскрипция на гръцкия глагол κανονίζειν – „определям, узаконявам на основание на правило”, който е въведен в употреба от западните учени сравнително късно. В Гръцката църква за него няма съответстващ аналог и затова в подобни случаи там се използва словосъчетанието „причисляване към лика на светците” или „поместване, поставяне в лика на светците”. По-късно същото преминава в църковния език на Древна Русия и до днес е съхранено в Руската църква.
Според учението на Църквата, съставяйки лика на светците, Божиите угодници се молят пред Бога за своите живи събратя по вяра, които, от своя страна, им въздават молитвено честване.
В действителност актът за канонизация в историята на Църквата е претърпявал видоизменения и е имал своето развитие. До голяма степен неговата поява е свързана със стремежа за предотвратяване на попадането в църковното богослужение на лица със съмнително достойнство. В древната Църква, например, не се е изисквал специален акт за почитане на светците и всичко се е ограничавало до внасянето на техните имена – със знанието или по разпореждането на местния епископ – в диптисите и синодиците и до празнуването на дните на техните кончини.
Предвид това, че към началото на 5 в. честването на светците вече е придобило по-обширен характер, църковните власти е трябвало да следят както за установяването на почитането на светеца, така и за забраняването на лъжливите чествания.
Някои подвижници, прославили се с прозорливост и с чудеса, са били почитани от самия народ, а понякога дори още приживе в чест на светци са се строили храмове, както например император Маркиан прави в чест на преподобния Васиан. Голяма част от светците отначало са били местнопочитани (в манастирите си или в цели епархии), а след това, с увеличаването на станалите с тяхното застъпничество чудеса, честването им се е превръщало в общоцърковно.
И тъй като строителството на храмове и манастири в основата си винаги е било дело на частни лица, то и Църквата, започвайки от 5 в., се опитва да учреди над това своя контрол. Така например, в Римската църква папа Геласий І присвоява правото да дава разрешение за посвещаване (dedicatio) на даден храм на определен светец, с което се е имало предвид да се предотврати посвещаването на храмове в чест на неизвестни (или съмнителни) светци и дори на еретици.
Към края на първото хилядолетие Православната църква вече има изцяло готов списък на своите повсеместно почитани светци, празнувани във всяка поместна църква. Известността на отделни местни светци нараства и на тяхно име започват да се строят храмове дори в най-отдалечени ъгълчета на империята и отвъд нейните предели. От 19 в. насетне епископите, с цел да придадат на култа към светците по-голям авторитет и да способстват за неговото разпространение зад границите на своите епархии, започват да се обръщат за одобрение към Римския престол. Именно по това време възниква и канонизацията – като акт в смисъла, който ѝ се придава днес[10].
Множество разхвърляни календари и диптиси, местното почитане и отделното празнуване на светците са внасяли в литургичната, агиографската и химнографската практика на Църквата големи неудобства. Назрявал е въпросът за унифицирането на календара, за единен житиен корпус на светците на цялата Църква. В Църквата тази работа е била извършена при император Василий ІІ (976-1025) от Симеон Метафраст и Йоан Скифилин, когато е съставен корпусът с менолозите на всички светци, почитани на цялата територия на Византийската империя. Този менолог по същество е основа на по-късните „месецослови на Константинополската църква”, влезли – от своя страна – в състава на месецословите на Киево-Печорската лавра, а чрез нея – и в месецословите на Руската църква.
Най-ранният документ, засягащ практиката на канонизация в Източната църква (впрочем твърде повърхностно), е грамотата на Константинополския патриарх Йоан Калека (Апрен) до Киевския митрополит Теогност (от 1339 г.) във връзка с мощите на св. Алексий. Патриархът говори за определен „чин и обичай”, към които в подобни случаи се придържа Църквата Божия, и предписва, след като получат във връзка с този светец „твърдо и несъмнено удостоверение”, да постъпят според същия този чин на Църквата – „да почитат и облажават угодника с песнопения и свещени славословия”[11].
От историята на причисляването към лика на светците на св. Григорий Паламà, осъществено от Патриарх Филотей, се вижда, че редът на канонизацията е бил съвсем обикновен. Патриархът казва, че – веднъж споразумели се – йереите от Солун поставят икона, извършват празника в деня на кончината на светеца и му въздигат храм, без да дочакват големите събори и каквито и да било общи определения (κοινὰς ψήφους), но се задоволяват единствено с присъдата и с обявеното свише, и със светлото и несъмнено съзерцаване чрез делата и вярата[12].
В по-късни времена в Константинополската църква канонизацията вече започва да се осъществява със специална грамота на Патриарха.
Ред на канонизацията в Руската православна църква
Правилата, от които се е ръководила Руската православна църква при причисляване на подвижници към лика на светците, в общи черти напомнят правилата на Константинополската църква. Като основен критерий за канонизация е служил дарът на чудотворство, проявяван и приживе, и след кончината на светеца, а в някои случаи и наличието на нетленни останки. Самата канонизация е била три вида. Редом с лика на светците според характера на тяхното църковно служение (мъченици, светители, преподобни и др.), в Руската църква светците са се различавали и според разпространението на тяхното почитане – местнохрамови, местноепархиални и общонационални.
Правото на канонизиране на местнохрамови и на местноепархиални светци е принадлежало на правоправещия архиерей, със знанието на Митрополита (по-късно – на Патриарха) на цяла Русия и е можело да се ограничи само до устното благословение за почитането на местния подвижник. Вследствие от подобни устни благословения при разглеждането на историята на руските канонизации могат да бъдат открити твърде много светци, за чието почитане няма писмено определение, макар в действителност те да са били почитани, при това да са се радвали на голяма известност, тържествени служби и чинопоследования.
Правото пък на канонизиране на общоцърковни светци е принадлежало на Митрополита или на Патриарха на цяла Русия, при участието на Събора на руските йерарси.
В манастирите почитането на подвижниците е могло да започва по решение на съвета на манастирските старци (както е започнало почитането на Митрополит Филип в Соловецкия манастир, на преподобния Йосиф Волоцки в неговия манастир и др.), които едва по-късно са представяли делото за утвърждаване от местния епископ.
Църковното празнуване на паметта на светеца и било предшествано от работата на епархийската власт по удостоверяване истинността на чудесата, извършвани при гроба на починалия (често и на нетлението на мощите му), след което се е определяло тържествено богослужение в местния храм и се е уточнявал ден за честване на светеца, съставяна е била специална служба, рисувана е била икона и се е написвало „житие” с описване на чудесата, удостоверени чрез проучване от страна на църковната власт.
Освен това съборно почитане и празнуване на дните на светците, прославени от Бога, християните са отбелязвали и паметта на все още не канонизирани от Църквата подвижници с особено богослужение – панихида. Тъй като църковната памет е памет народна, често именно тя е давала материал за канонизиране на един или друг светец. В този смисъл постоянната (във всички времена) и повсеместната (в много енории и епархии) молитвена памет за упокоение на даден подвижник със светците често е била първата стъпка към неговото канонизиране. При това, многобройните свидетелства за такива светци понякога са изобилствали от множество повествования за извършени от тях чудеса. Такъв, например, е случаят с предложената за канонизация от настоящия Събор блажена Ксения Петербургска. В нейния случай като причина за почитанието ѝ послужиха големият брой панихиди, чудотворства и – както вече се говори – голямото поклонничество към мястото на погребението на блажената.
Освен всичко казано, трябва да се отбележи и фактът, че голяма част от светците на вселенската Православна църква нямат каквото и да било формално свидетелство за причисляването си към лика на светците, като например подвижниците от патериците (История на боголюбците, Лавсаика), макар всички те да са били внесени в националните месецослови и дори в руските календари-месецослови без формални определения. Това може да бъде основание да се твърди, че всякакви достоверни писмени сводове от жития в Православната църква е можело да се смятат за достатъчни свидетелства за действителни подвизи и чудотворство на подвижници, които все още не са прославени от Църквата. Нататък тези жития са можели да се разглеждат като едно от условията за канонизация на тези подвижници.
В историята на канонизирането на светците в Руската православна църква могат да бъдат обособени пет периода: 1) от Покръстването на Русия до Макариевите събори; 2) самите Макариеви събори (1547 и 1549 г.); 3) от Макариевите събори до учредяването на Св. Синод; 4) синодален и 5) съвременен период.
Превод: Борис Маринов
* Текстът е подбран откъс от значително по-обширен по обем доклад на митрополит Ювеналий, озаглавен „О канонизации святых в Русской Православной Церкви” и публикуван в изданието: Канонизация святых. Поместный Собор Русской Православной Церкви, посвященный юбилею 1000-летия Крещения Руси, Троице-Сергиева Лавра, 6-9 июня 1988 г., с. 3-28. Целият текст може да бъде прочетен в оригинал и тук: http://orthodox.spbu.ru/kanoniza.htm (бел. прев.).
