Пси­­хо­­ло­­гия на пос­­­та

Нечистият, сиреч своенравният, егоцентричен човек (или дух), който скита по своя воля – като евангелския блуден син – вън от живота на Отца, пребивава в нечистота, в блуд, нарушава истинното отношение към живота. Тогава за него всичко се превръща в греховно, защото центърът на битието му, на човечността му не е в Бога.

Постът е преоткриване на мъдростта, закономерността и чистотата в отношението към всичко чрез възвръщане към чистия източник на живот в Бога и послушание към Неговото слово. Той е въздържание; осмислено и последователно въздържание от всичко не-истинно и не-вечно. Постът обаче не е само отрицателно въздържание; той е и положително достигане до истината, вкусване на истинския живот…

Въздържанието не е центърът на поста. Центърът му е именно вкусването на Божията воля, на богоустановената хармония на нещата. Той е пълно послушание към Бога; целомъдрие на света.

Приемането на постна храна и неприемането на месна не е само отказ от един вид физическа храна и заменянето ѝ с друг. Неяденето и яденето засягат най-дълбоките основи на човешкия живот.

Някои наивно смятат, че по време на поста трябва да ядат само онова, което не обичат (невкусното) и да се откажат от вкусното. Това е, разбира се, детинска представа. В нея има и доза истина, но подобна представа не води до истинско въздържание. Да упражняваме волята си в ядене на невкусното и в лишаване от вкусното, не е лошо. Това обаче е само външно поставена задача. И към вкусната храна можем да подхождаме постнически. Св. Василий Велики казва, че онези, които постят, особено остро усещат вкуса и на най-обикновената храна. Така че същността на въпроса е много по-дълбока.

Постническо отношение към храната е, например, приемането ѝ с благодарност. Постна е всяка храна, която е трамплин на сърцето към небето и Бога. И обратно, блажна е всяка, която се приема без това чувство на сърдечна благодарност към Него, Подателя на всички блага. Благословен е бракът, в който съпрузите поставят в центъра на съвместния си живот Бога и изпълнението на Неговата воля. Благословено и причастно към поста е и всяко земно човешко дело, което благовести и открива Създателя. Всяка дума, изречена истинно; всяка дейност, явяваща ни смирението, кротостта и доброжелателността на човешкото сърце.

Постът е явление дълбоко положително, светло-активно. Затова Господ поръчва на онези, които постят, да не бъдат мрачни, а да помажат главите си и да умият лицата си. Постът е веселие; радост за духа; тържество на вечното над временното; на правдата над лъжата; на любовта над ненавистта; на светлината над мрака. Постът е цветът на живота, най-добрата песен на човека в света: песен, преминаваща в пасхално песнопение…

Напълно естествено е след всичко това да се каже, че „хищническото“ отношение към живота е отношение плоско, тесногръдо, материалистично, човеконенавистно или животинско отношение. Неразбирането на поста и въздържанието е неразбиране на своето безобразие, на загубата на Божия образ в нас. Неприемането на тесния път на сърцето към Царството Божие е и отхвърляне на нашите корени в Бога.

Атлетът знае, че ако десет минути преди състезание изяде пет ястия, работата му е провалена. Това знаят и певците преди концерт. Но малцина от молещите се на Бога знаят това. Те често си мислят, че молитвените трепети на сърцето им не зависят от качеството и количеството на приеманата от тях храна. Мислят, че религиозните им пориви не зависят от преситеността на стомаха им или от удовлетвореността на сластолюбивата им плът. Опитните в духовния живот обаче знаят, че има разлика между посятото в дух и посятото в плът (срв. Гал. 6:8).

Онези, които сеят в плът, не след това, а още в настоящето жънат в някакъв смисъл тление; сеещите пък в дух не след това, а още сега жънат вечен живот във вид на изтънчени духовен слух и зрение, изострено възприемане на духовните истини, добро слушане на Божиите заповеди, дълбоко вникване в собствената душа и в душите на другите, сърдечна молитва, докосване до небесното смирение и Христовия свят, така жадувани от всяко сърце.

Постът не е само усилие на душата. Той е сеене в Духа, причастност към Божия Дух, затова и завършва с приемане на Тялото и Кръвта Христови – действие, което ни помага да усетим Неговата пълнота. Всичко останало е подготовка. Пътят не трябва да е самодостатъчен и да закрива целта.

Както често обаче човек живее в света заради самия живот, без да разбира, че животът му не е цел сам по себе си, а единствено път към целта, така и постът често се възприема от човека извън истинския му смисъл, като изпълнение на някакъв обред. Поради това са се срещали, а и сега се срещат сред християните хора, които смятат за голям грях вкусването по време на пост на млечна храна (да не говорим за месо), но остават жестокосърдни и безчовечни в отношението към ближните си. Без угризения блъскат в храма останалите присъстващи; обиждат се на онези, които не им се покланят, и позеленяват, щом узнаят за благополучието на другите; изтъкват достойнствата си, познанствата си. Не е възможно да постим и да останем в дребнавостта си, да злословим и да имаме остър език. Това е уродство на духа. Не можем да приемем механичното постене, както и механичната молитва. Хора, които постъпват по този начин, заблуждават не само себе си, но и Господа. Постът не е обред или магическо действие. Той е цялостно светоусещане, вкоренено в Евангелието.

То е прекрасно и чудно. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени“. Това е началото на поста. А действието му е: „… и Аз ще ви успокоя“. Философията на поста е: „вземете Моето иго върху си“, а психологията му – „и се поучете от Мене“. Изпълнението на поста е: „… и ще намерите покой за душите си“, а неговата характеристика: „… защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Мат. 11:28-30 – бел. прев.).

От болните, немощните, бременните и кърмачките не се изисква хранителен пост. Той вече им е даден в болестта и страданието чрез отслабване на физическите им сили. Заради своя дух и целта на своя живот те трябва да укрепват плътта си чрез земна храна. Постът за тях се състои в търпеливото приемане и понасяне на скърбите в живота, в покайното стремление към Твореца и Спасителя, в благодарност за всичко. Това се отнася и за живеещите във воюващи страни, където има ограничения в доставките на храна. Постът в този случай е в кроткото и покорно приемане на тези ограничения.

За здравите, силните, за онези, при които излишъкът от физически сили препятства молитвата, целомъдрието, смирението, постът е велико благо. Той дори физически е много полезен за тях. На медицината е известно, че болестите на различни вътрешни органи (особено във втората половина от живота), много по-често се развиват от преяждане, отколкото от недояждане.

Преситеният човек винаги има високо мнение за себе си. Той смята себе си за по-добър, отколкото е, но добротата му, както добротата на пияницата, извира не от препълненото му сърце, а от препълнения му стомах. Известно е, че пияницата, който със сълзи на умиление желае да целува всички, съвсем не е добър по същество. Това пиянско умиление при него не след дълго може да премине в озверение. Така и разнеженият от ситост и празен живот сластолюбив човек често е склонен към благодушни мисли и пориви. Всичко това обаче няма твърди основи. Неговото добро е дом, построен върху пясък (срв. Мат. 7:26). Ще задухат ветрове, ще прелеят реки и този дом ще се сгромоляса. По друг начин казано, ще дойде смъртта и още последните минути на земния му живот ще развеят плявата на добрите му чувства и настроения, а душата му ще срещне страшната вечност, в която няма да намери нищо сродно и близко за себе си…

Щом такъв човек (а и всеки друг) започне да пости, да ограничава плътта си и жизненото си пространство, ще видим цялото му егоистично същество да се бунтува. Поради това и много постещи стават зли и раздразнителни, а щом хапнат нещо вкусно, отново стават кротки и добри. Но колко струва тази тяхна кротост, която е следствие от насладата и раздразването на чувствеността?

В семействата на такива постници често казват: „По-добре хапни, вместо да се мръщиш и да се държиш непоносимо. По същия начин и пушачите се превръщат в роби на своя навик – ако не поемат поредната си доза, стават раздразнителни и непоносими за околните. Плътта им се развилнява като огладнял пес. Само да им подхвърлиш коричка обаче, те се умиротворяват и стават ласкави като агънца. Каква е нравствената цена на подобна промяна? От какво възвишено и истинско е обусловена тя? От нищо. Това е душевният човек в природната си стихия, неразличаващ кое идва от Божия Дух и кое от духа на плътта; той обърква тези два пътя.

Ние обаче трябва да преминем през цялата болка от разкриването на грешната ни същност. Трябва да разбутаме тялото и душата си; да се лишим от някои свои ценности и пристрастия, за да видим какво е вътрешното ни естество. Да повдигнем дъските и да погледнем дали няма някакви гадинки в стаичката на сърцето ни. Пред Бога и пред себе си да снемем разкрасяващата и скриваща недостатъците ни дреха; дреха, опръскана с петната на самодоволството, и да видим гнойта на смъртноранената си, може би, душа…

На това ни учи постът. И той постига това, бидейки най-истинската и най-съвършената хигиена за човека.

Нека да стесним малко душевно-плътската си същност, започвайки от храната. Роптае ли, или не роптае душата? Да отбележим това състояние. След това да ограничим егоистичния си покой и отново да видим. Да отхвърлим душевните си привързаности, да опитаме да се освободим от всичко, за да можем и най-последната частица от себе си да отдадем на Господа Иисуса Христа, на Неговата чистота, на Неговата правда. И отново да погледнем в себе си. Не всички опити ще бъдат успешни. Сривовете обаче ще ни докажат несъстоятелността на най-добрите ни намерения; ще ни разкрият цялата ни немощ и духовна нищета. И ще ни изправят смирено пред собствените ни чувства и самооценка.

Постът ни разкрива цялата душевна човешка нищета. Това е скъпоценно откритие. Той обаче ни разкрива и силата Божия, действаща в нас. Това е вече огромно постижение по пътя към нашето самопознание и познанието за Бога.

По-нататък постът ни разкрива двойствената природа на човека, наличието на две начала в него: душевно-плътско и духовно. Разкрива ни също и силите, които действат в нас: 1) собствената човешка енергия на духа; 2) Божията сила, идваща отвън, която е сродна на духа и го обновява; 3) тъмната сила, способна всеки миг да въздейства върху човешкия дух, също идваща отвън. Опитното познаване на трите сили, действащи върху човека, можем да получим само в поста и чрез поста. Да не говорим, че да се освободим от тъмната сила можем само чрез молитвата и поста (срв. Мат. 17:21), както казва Самият Творец на живота.

Молитвата без пост, т. е. без освобождаване на сърцето от всички зависимости и пристрастия – душевни и плътски, не е молитва, а е това, което Спасителят нарича „многословие“. Не бъдете, казва Той, като езичниците, които мислят, че „в многословието си ще бъдат чути“ (Мат. 6:7). Нашият Отец знае от какво се нуждаем. Той желае не толкова нашите молитви, колкото да съединим духа си с Неговия Дух. Чрез молитвата, чрез покаянието, чрез благодарността или чрез славословието нашият дух се съединява с Божия Дух и оживява, възкръсва, намира в Него своето блажено безсмъртие…

Оттук молитвата като произнасяне на определени думи все още не е молитва. Тя е свързана с освобождаване на сърцето от греха, от привързаността към тленното – дори само за един миг! Свързана е с живота на сърцето.

Постът в своята външна изява е, разбира се, и упражнение, ще рече – придобиване на опит. Тренировка на тялото и душата, каляване на чувствата, очистване на ума, подготвяне на жизнения ни кораб за срещата с вечността, а преди нея – с последния щорм: смъртта.

Смъртта очаква всички. И онези, които мислят за нея и мъдро се подготвят, и всички останали, които опитват да се скрият от мислите за смъртта в пясъка на дребнавите си чувства и преживявания. Както обаче щраусът не се спасява с подобен похват, така и ние не можем да избягаме от своята кончина, като избягваме да мислим за нея.

Само да мислим за смъртта не е достатъчно. Трябва да мислим за нея мъдро, чисто, религиозно. Постът ни учи на това. Той ни отдалечава не само от забравянето на смъртта, но и от лекомислената памет за нея. „Ех, само веднъж се живее!“ – разнасят се възклицанията на кикотещите се и опиянени хора. Разбира се, това не е помнене на смъртта. И не всички воини, гледащи безстрашно смъртта в лицето, имат благословена памет за нея.

Религиозното помнене на смъртта е помнене за края на всички стари ценности и преживявания в този живот и благоговейно очакване на новия живот в света на вечната божествена истина и хармония.

Християнското помнене на смъртта всъщност не е помнене на смъртта, а на Живота; помнене на обещаното. Както древните евреи са помнели за обетованата земя, така и християните помнят за бъдещото тържество на Живота след тесния вход в смъртта.

Поради това християнската памет за смъртта е винаги светла. Тя ни укрепва и ободрява в този наш земен живот, защото чрез нея още тук можем да надникнем в бъдното. Във всичко временно да открием безсмъртен смисъл, да видим отблясъка на непреходната и светла вечност.

Постът изостря представата ни за временността на сегашния свят и за реалността на бъдещия. Той засилва чувството ни за отговорност за всяка наша дума и дело, за всеки изживян миг…

Помагайки ни да познаем слабостите си, постът ни помага да бъдем по-снизходителни към недостатъците на обкръжаващите ни. И светците са се докосвали до познанието на своята греховност и до слепотата на своята природа чрез това постническо отношение; и чрез него са достигали до все по-дълбока жажда за съвършен живот в Христа. Прегръщали са със съчувстваща, състрадаваща любов цялото грешно, стенещо творение, смятайки себе си за най-несъвършените негови проявления.

Господ твори новия човек от покаянието, както стария – от земната пръст. Диханието за живот (Бит. 1 гл.) Господ вдъхва в нашето покаяние, както в земната пръст, и сътворява човека по Свой образ и подобие.

Ние, хората, сме изтрити монети, загубили царствения си образ. Късчета звънтяща мед…

Постът и покаянието по чуден начин обновяват Божия печат върху лицата ни; в думите, в мислите, в най-скритите кътчета на душата ни се отразява Царството Божие и осветява чрез нас света.

Старото, което се e изтрило, обезсмислило, обезсолило, става ново, придобива Христовия печат на Истината, променя нас и целия ни живот, целия ни век. Ставаме истински човеци чрез Богочовека Христос, съединил в едно Бога и човека.

Светлият пост е приближаване до божествения свят. Невидими ангелски крила израстват на постигащите въздържание и ги издигат към новия живот. Телесното и душевното чрез поста се преобразяват в духовно.

Смисълът на живота е открит; и ние, които имаме вяра и воля да се освободим от самите себе си, от гордостта си, получаваме дара да станем раби Божии. Истински раб Божи е този, който е приятел Божи, син Божи. Човек, освободен от злото, от неправдата, от мъчителните ограничения на своята греховност.

* Превод: Радостина Ангелова

(със съкращения)