Мобилно меню

4.9722222222222 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (36 Votes)
1_22.gifПос­­­тът по сво­­я­­та идея и по своя дух ос­­­во­­бож­­­да­­ва чо­­ве­­ка от всич­­­ко из­­­мам­­­но, от всич­­­ко из­­­лиш­­­но, ко­­е­­то го прев­­­ръ­­ща в са­­мо­­до­­вол­­­но съ­­щес­­т­­­во и прег­­­раж­­­да пред не­­го пъ­­тя към ис­­­тин­­с­­­ки­­те цен­­­нос­­­ти. 

Чис­­­то­­то зем­­­но не се про­­ти­­во­­пос­­­та­­вя на не­­бес­­­но­­то, а хар­­­мо­­нич­­­но се съ­­че­­та­­ва с не­­го. Не­­чис­­­то­­та­­та за хрис­­­ти­­ян­­с­­­ко­­то съз­­­на­­ние се ко­­ре­­ни не в ма­­те­­ри­­ал­­­но­­то ес­­­тес­­т­­­во ка­­то та­­ко­­ва, а в на­­ру­­ша­­ва­­не­­то на рав­­­но­­ве­­си­­е­­то меж­­­ду зем­­­но­­то и не­­бес­­­но­­то, меж­­­ду ма­­те­­ри­­ал­­­но­­то и ду­­хов­­­но­­то – тя се ко­­ре­­ни във вът­­­реш­­­ния жи­­вот на чо­­ве­­ка. Не­­чис­­­то­­та­­та ви­­на­­ги е от­­­па­­да­­не от Бо­­жи­­я­­та во­­ля, ко­­я­­то съз­­­да­­ва хар­­­мо­­ни­­я­­та в све­­та. Тя е на­­ру­­ша­­ва­­не на за­­по­­ве­­ди­­те, не­­пос­­­лу­­ша­­ние към Бо­­га, към Не­­го­­вия за­­ми­­съл за све­­та и чо­­ве­­ка. 

За чис­­­тия всич­­­ко е чис­­­то (Тит 1:15), за­­що­­то чис­­­ти­­ят, то­­ест вко­­ре­­не­­ни­­ят в Бо­­жи­­я­­та во­­ля и ис­­­ти­­на чо­­век ви­­на­­ги пос­­­тъп­­­ва чис­­­то, за­­ко­­но­­мер­­­но, бо­­го­­от­­к­­­ро­­ве­­но и за не­­го дейс­­т­­­ви­­тел­­­но всич­­­ко в ду­­хов­­­ния и ма­­те­­ри­­ал­­­ния свят е чис­­­то и без­­­съб­­­лаз­­­ни­­тел­­­но.

Не­­чис­­­ти­­ят, то­­ест сво­­ен­­­рав­­­ни­­ят, его­­цен­­т­­­ри­­чен чо­­век (или дух), кой­­то ски­­та по своя во­­ля – ка­­то еван­­­гел­­с­­­кия блу­­ден син – вън от жи­­во­­та на От­­­ца, пре­­би­­ва­­ва в не­­чис­­­то­­та, в блуд, на­­ру­­ша­­ва ис­­­тин­­­но­­то от­­­но­­ше­­ние към жи­­во­­та. То­­га­­ва за не­­го всич­­­ко се прев­­­ръ­­ща в гре­­хов­­­но, за­­що­­то цен­­­тъ­­рът на би­­ти­­е­­то му, на чо­­веч­­­ност­­­та му не е в Бо­­га.

Пос­­­тът е пре­­от­­к­­­ри­­ва­­не на мъд­­­рост­­­та, за­­ко­­но­­мер­­­ност­­­та и чис­­­то­­та­­та в от­­­но­­ше­­ни­­е­­то към всич­­­ко чрез въз­­в­­­ръ­­ща­­не към чис­­­тия из­­­точ­­­ник на жи­­вот в Бо­­га и пос­­­лу­­ша­­ние към Не­­го­­во­­то сло­­во. Той е въз­­­дър­­­жа­­ние; ос­­­мис­­­ле­­но и пос­­­ле­­до­­ва­­тел­­­но въз­­­дър­­­жа­­ние от всич­­­ко не-ис­­­тин­­­но и не-веч­­­но. Но пос­­­тът не е са­­мо от­­­ри­­ца­­тел­­­но въз­­­дър­­­жа­­ние; той е и по­­ло­­жи­­тел­­­но дос­­­ти­­га­­не до ис­­­ти­­на­­та, вкус­­­ва­­не на ис­­­тин­­с­­­кия жи­­вот...

Въз­­­дър­­­жа­­ни­­е­­то не е цен­­­тъ­­рът на пос­­­та. Цен­­­тъ­­рът му е имен­­­но вкус­­­ва­­не­­то на Бо­­жи­­я­­та во­­ля, на бо­­го­­ус­­­та­­но­­ве­­на­­та хар­­­мо­­ния на не­­ща­­та. Той е пъл­­­но пос­­­лу­­ша­­ние към Бо­­га; це­­ло­­мъд­­­рие на све­­та.

При­­е­­ма­­не­­то на пос­­т­­­на хра­­на и неп­­­ри­­е­­ма­­не­­то на мес­­­на не е са­­мо от­­­каз от един вид фи­­зи­­чес­­­ка хра­­на и за­­ме­­ня­­не­­то й с друг. Не­­я­­де­­не­­то и яде­­не­­то за­­ся­­гат най-дъл­­­бо­­ки­­те ос­­­но­­ви на чо­­веш­­­кия жи­­вот.

Ня­­кои на­­ив­­­но смя­­тат, че по вре­­ме на пос­­­та тряб­­­ва да ядат са­­мо оно­­ва, ко­­е­­то не оби­­чат (нев­­­кус­­­но­­то) и да се от­­­ка­­жат от вкус­­­но­­то. То­­ва е, раз­­­би­­ра се, де­­тин­­с­­­ка пред­­с­­­та­­ва. В нея има и до­­за ис­­­ти­­на, но по­­доб­­­на пред­­с­­­та­­ва не во­­ди до ис­­­тин­­с­­­ко въз­­­дър­­­жа­­ние. Да уп­­­раж­­­ня­­ва­­ме во­­ля­­та си в яде­­не на нев­­­кус­­­но­­то и в ли­­ша­­ва­­не от вкус­­­но­­то, не е ло­­шо. Но то­­ва е са­­мо вън­­ш­­­но пос­­­та­­ве­­на за­­да­­ча. И към вкус­­­на­­та хра­­на мо­­жем да под­­­хож­­­да­­ме пос­­т­­­ни­­чес­­­ки. Св. Ва­­си­­лий Ве­­ли­­ки каз­­­ва, че оне­­зи, ко­­и­­то пос­­­тят, осо­­бе­­но ос­­т­­­ро усе­­щат вку­­са и на най-обик­­­но­­ве­­на­­та хра­­на. Та­­ка че същ­­­ност­­­та на въп­­­ро­­са е мно­­го по-дъл­­­бо­­ка.

Пос­­т­­­ни­­чес­­­ко от­­­но­­ше­­ние към хра­­на­­та е, нап­­­ри­­мер, при­­е­­ма­­не­­то й с бла­­го­­дар­­­ност. Пос­­т­­­на е вся­­ка хра­­на, ко­­я­­то е трам­­п­­­лин на сър­­­це­­то към не­­бе­­то и Бо­­га. И об­­­рат­­­но, блаж­­­на е вся­­ка, ко­­я­­то се при­­е­­ма без то­­ва чув­­с­­т­­­во на сър­­­деч­­­на бла­­го­­дар­­­ност към Не­­го, По­­да­­те­­ля на всич­­­ки бла­­га. Бла­­гос­­­ло­­вен е бра­­кът, в кой­­то съп­­­ру­­зи­­те пос­­­та­­вят в цен­­­тъ­­ра на съв­­­мес­­т­­­ния си жи­­вот Бо­­га и из­­­пъл­­­не­­ни­­е­­то на Не­­го­­ва­­та во­­ля. Бла­­гос­­­ло­­ве­­но и при­­час­­т­­­но към пос­­­та е и вся­­ко зем­­­но чо­­веш­­­ко де­­ло, ко­­е­­то бла­­го­­вес­­­ти и от­­к­­­ри­­ва Съз­­­да­­те­­ля. Вся­­ка ду­­ма, из­­­ре­­че­­на ис­­­тин­­­но; вся­­ка дей­­ност, явя­­ва­­ща ни сми­­ре­­ни­­е­­то, кро­­тост­­­та и доб­­­ро­­же­­ла­­тел­­­ност­­­та на чо­­веш­­­ко­­то сър­­­це.

Пос­­­тът е яв­­­ле­­ние дъл­­­бо­­ко по­­ло­­жи­­тел­­­но, свет­­­ло-ак­­­тив­­­но. За­­то­­ва Гос­­­под по­­ръч­­­ва на оне­­зи, ко­­и­­то пос­­­тят, да не бъ­­дат мрач­­­ни, а да по­­ма­­жат гла­­ви­­те си и да уми­­ят ли­­ца­­та си. Пос­­­тът е ве­­се­­лие; ра­­дост за ду­­ха; тър­­­жес­­т­­­во на веч­­­но­­то над вре­­мен­­­но­­то; на прав­­­да­­та над лъ­­жа­­та; на лю­­бов­­­та над не­­на­­вист­­­та; на свет­­­ли­­на­­та над мра­­ка. Пос­­­тът е цве­­тът на жи­­во­­та, най-доб­­­ра­­та пе­­сен на чо­­ве­­ка в све­­та: пе­­сен, пре­­ми­­на­­ва­­ща в пас­­­хал­­­но пес­­­но­­пе­­ние... 

На­­пъл­­­но ес­­­тес­­т­­­ве­­но е след всич­­­ко то­­ва да се ка­­же, че “хищ­­­ни­­чес­­­ко­­то” от­­­но­­ше­­ние към жи­­во­­та е от­­­но­­ше­­ние плос­­­ко, тес­­­ног­­­ръ­­до, ма­­те­­ри­­а­­лис­­­тич­­­но, чо­­ве­­ко­­не­­на­­вис­­т­­­но или жи­­во­­тин­­с­­­ко от­­­но­­ше­­ние. Не­­раз­­­би­­ра­­не­­то на пос­­­та и въз­­­дър­­­жа­­ни­­е­­то е не­­раз­­­би­­ра­­не на сво­­е­­то бе­­зоб­­­ра­­зие, на за­­гу­­ба­­та на Бо­­жия об­­­раз в нас. Неп­­­ри­­е­­ма­­не­­то на тес­­­ния път на сър­­­це­­то към цар­­с­­т­­­во­­то Бо­­жие е и от­­х­­­вър­­­ля­­не на на­­ши­­те ко­­ре­­ни в Бо­­га.

Ат­­­ле­­тът знае, че ако де­­сет ми­­ну­­ти пре­­ди със­­­те­­за­­ние изя­­де пет яс­­­тия, ра­­бо­­та­­та му е про­­ва­­ле­­на. То­­ва зна­­ят и пев­­­ци­­те пре­­ди кон­­­церт. Но мал­­­ци­­на от мо­­ле­­щи­­те се на Бо­­га зна­­ят то­­ва. Те чес­­­то си мис­­­лят, че мо­­лит­­­ве­­ни­­те тре­­пе­­ти на сър­­­це­­то им не за­­ви­­сят от ка­­чес­­т­­­во­­то и ко­­ли­­чес­­т­­­во­­то на при­­е­­ма­­на­­та от тях хра­­на. Мис­­­лят, че ре­­ли­­ги­­оз­­­ни­­те им по­­ри­­ви не за­­ви­­сят от пре­­си­­те­­ност­­­та на сто­­ма­­ха им или от удов­­­лет­­­во­­ре­­ност­­­та на слас­­­то­­лю­­би­­ва­­та им плът. Но опит­­­ни­­те в ду­­хов­­­ния жи­­вот зна­­ят, че има раз­­­ли­­ка меж­­­ду по­­с­­ято­­то в дух и по­­с­­ято­­то в плът (Гал. 6:8).

Онези, които сеят в плът, не след то­­ва, а още в нас­­­то­­я­­ще­­то жъ­­нат в ня­­ка­­къв сми­­съл тле­­ние; се­­е­­щи­­те пък в дух не след то­­ва, а още се­­га жъ­­нат ве­­чен жи­­вот във вид на из­­­тън­­­че­­ни ду­­хо­­вен слух и зре­­ние, изос­­т­­­ре­­но въз­­п­­­ри­­е­­ма­­не на ду­­хов­­­ни­­те ис­­­ти­­ни, доб­­­ро слу­­ша­­не на Бо­­жи­­и­­те за­­по­­ве­­ди, дъл­­­бо­­ко вник­­­ва­­не в соб­­с­­т­­­ве­­на­­та ду­­ша и в ду­­ши­­те на дру­­ги­­те, сър­­­деч­­­на мо­­лит­­­ва, до­­кос­­­ва­­не до не­­бес­­­но­­то сми­­ре­­ние и Хрис­­­то­­вия свят, та­­ка жа­­ду­­ва­­ни от вся­­ко сър­­­це.

Пос­­­тът не е са­­мо уси­­лие на ду­­ша­­та. Той е се­­е­­не в Ду­­ха, при­­час­­т­­­ност към Бо­­жия Дух, за­­то­­ва и за­­вър­­ш­­­ва с при­­е­­ма­­не на Тя­­ло­­то и Кръв­­­та Хрис­­­то­­ви – дейс­­т­­­вие, ко­­е­­то ни по­­ма­­га да усе­­тим Не­­го­­ва­­та пъл­­­но­­та. Всич­­­ко ос­­­та­­на­­ло е под­­­го­­тов­­­ка. Пъ­­тят не тряб­­­ва да е са­­мо­­дос­­­та­­тъ­­чен и да зак­­­ри­­ва цел­­­та.

Но как­­­то чес­­­то чо­­век жи­­вее в све­­та за­­ра­­ди са­­мия жи­­вот, без да раз­­­би­­ра, че жи­­во­­тът му не е цел сам по се­­бе си, а един­­с­­т­­­ве­­но път към цел­­­та, та­­ка и пос­­­тът чес­­­то се въз­­п­­­ри­­е­­ма от чо­­ве­­ка из­­­вън ис­­­тин­­с­­­кия му сми­­съл, ка­­то из­­­пъл­­­не­­ние на ня­­ка­­къв об­­­ред. По­­ра­­ди то­­ва са се сре­­ща­­ли, а и се­­га се сре­­щат сред хрис­­­ти­­я­­ни­­те хо­­ра, ко­­и­­то смя­­тат за го­­лям грях вкус­­­ва­­не­­то по вре­­ме на пост на млеч­­­на хра­­на (да не го­­во­­рим за ме­­со), но ос­­­та­­ват жес­­­то­­ко­­сър­­д­­­ни и без­­­чо­­веч­­­ни в от­­­но­­ше­­ни­­е­­то към ближ­­­ни­­те си. Без уг­­­ри­­зе­­ния блъс­­­кат в хра­­ма ос­­­та­­на­­ли­­те при­­със­­т­­­ва­­щи; обиж­­­дат се на оне­­зи, ко­­и­­то не им се пок­­­ла­­нят, и по­­зе­­ле­­ня­­ват, щом уз­­­на­­ят за бла­­го­­по­­лу­­чи­­е­­то на дру­­ги­­те; из­­­тък­­­ват дос­­­тойн­­с­­т­­­ва­­та си,  поз­­­нан­­с­­т­­­ва­­та си. Не е въз­­­мож­­­но да пос­­­тим и да ос­­­та­­нем в дреб­­­на­­вост­­­та си, да злос­­­ло­­вим и да има­­ме ос­­­тър език. То­­ва е урод­­с­­т­­­во на ду­­ха. Не мо­­жем да при­­е­­мем ме­­ха­­нич­­­но­­то пос­­­те­­не, как­­­то и ме­­ха­­нич­­­на­­та мо­­лит­­­ва. Хо­­ра, ко­­и­­то пос­­­тъп­­­ват по то­­зи на­­чин, заб­­­луж­­­да­­ват не са­­мо се­­бе си, но и Гос­­­по­­да. Пос­­­тът не е об­­­ред или ма­­ги­­чес­­­ко дейс­­т­­­вие. Той е ця­­лос­­т­­­но све­­то­­у­­се­­ща­­не, вко­­ре­­не­­но в Еван­­­ге­­ли­­е­­то.

То е прек­­­рас­­­но и чуд­­­но. “Дой­­де­­те при Ме­­не всич­­­ки от­­­ру­­де­­ни и об­­­ре­­ме­­не­­ни”. То­­ва е на­­ча­­ло­­то на пос­­­та. А дейс­­т­­­ви­­е­­то му е: “... и Аз ще ви ус­­­по­­коя”. Фи­­ло­­со­­фи­­я­­та на пос­­­та е: “взе­­ме­­те Мо­­е­­то иго вър­­­ху си”, а пси­­хо­­ло­­ги­­я­­та му – “и се по­­у­­че­­те от Ме­­не”. Из­­­пъл­­­не­­ни­­е­­то на пос­­­та е: “... и ще на­­ме­­ри­­те по­­кой за ду­­ши­­те си”, а не­­го­­ва­­та ха­­рак­­­те­­рис­­­ти­­ка: “...за­­що­­то иго­­то Ми е бла­­го, и бре­­ме­­то Ми ле­­ко” (Мат. 11:28-30 – бел. пр.).

От бол­­­ни­­те, не­­мощ­­­ни­­те, бре­­мен­­­ни­­те и кър­­­мач­­­ки­­те не се изис­­к­­­ва хра­­ни­­те­­лен пост. Той ве­­че им е да­­ден в бо­­лест­­­та и стра­­да­­ни­­е­­то чрез от­­с­­­лаб­­­ва­­не на фи­­зи­­чес­­­ки­­те им си­­ли. За­­ра­­ди своя дух и цел­­­та на своя жи­­вот те тряб­­­ва да ук­­­реп­­­ват плът­­­та си чрез зем­­­на хра­­на. Пос­­­тът за тях се със­­­тои в тър­­­пе­­ли­­во­­то при­­е­­ма­­не и по­­на­­ся­­не на скър­­­би­­те в жи­­во­­та, в по­­кай­­но­­то стрем­­­ле­­ние към Тво­­ре­­ца и Спа­­си­­те­­ля, в бла­­го­­дар­­­ност за всич­­­ко. То­­ва се от­­­на­­ся и за жи­­ве­­е­­щи­­те във во­­ю­­ва­­щи стра­­ни, къ­­де­­то има ог­­­ра­­ни­­че­­ния в дос­­­тав­­­ки­­те на хра­­на. Пос­­­тът в то­­зи слу­­чай е в крот­­­ко­­то и по­­кор­­­но при­­е­­ма­­не на те­­зи ог­­­ра­­ни­­че­­ния.

За здра­­ви­­те, сил­­­ни­­те, за оне­­зи, у ко­­и­­то из­­­ли­­шъ­­кът от фи­­зи­­чес­­­ки си­­ли пре­­пят­­с­­т­­­ва мо­­лит­­­ва­­та, це­­ло­­мъд­­­ри­­е­­то, сми­­ре­­ни­­е­­то, пос­­­тът е ве­­ли­­ко бла­­го. Той до­­ри фи­­зи­­чес­­­ки е мно­­го по­­ле­­зен за тях. На ме­­ди­­ци­­на­­та е из­­­вес­­т­­­но, че бо­­лес­­­ти­­те на раз­­­лич­­­ни вът­­­реш­­­ни ор­­­га­­ни (осо­­бе­­но във вто­­ра­­та по­­ло­­ви­­на от жи­­во­­та), мно­­го по-чес­­­то се раз­­­ви­­ват от пре­­яж­­­да­­не, от­­­кол­­­ко­­то от не­­до­­яж­­­да­­не.

Пре­­си­­те­­ни­­ят чо­­век ви­­на­­ги има ви­­со­­ко мне­­ние за се­­бе си. Той смя­­та се­­бе си за по-до­­бър, от­­­кол­­­ко­­то е, но доб­­­ро­­та­­та му, как­­­то доб­­­ро­­та­­та на пи­­я­­ни­­ца­­та, из­­­ви­­ра не от пре­­пъл­­­не­­но­­то му сър­­­це, а от пре­­пъл­­­не­­ния му сто­­мах. Из­­­вес­­т­­­но е, че пи­­я­­ни­­ца­­та, кой­­то със съл­­­зи на уми­­ле­­ние же­­лае да це­­лу­­ва всич­­­ки, съв­­­сем не е до­­бър по съ­­щес­­т­­­во. То­­ва пи­­ян­­с­­­ко уми­­ле­­ние у не­­го не след дъл­­­го мо­­же да пре­­ми­­не в оз­­­ве­­ре­­ние. Та­­ка и раз­­­не­­же­­ни­­ят от си­­тост и пра­­зен жи­­вот слас­­­то­­лю­­бив чо­­век чес­­­то е скло­­нен към бла­­го­­душ­­­ни мис­­­ли и по­­ри­­ви. Но всич­­­ко то­­ва ня­­ма твър­­­ди ос­­­но­­ви. Не­­го­­во­­то доб­­­ро е дом, пос­­т­­­ро­­ен вър­­­ху пя­­сък (Мат. 7:26). Ще за­­ду­­хат вет­­­ро­­ве, ще пре­­ле­­ят ре­­ки и то­­зи дом ще се сгро­­мо­­ля­­са. По друг на­­чин ка­­за­­но, ще дой­­де смърт­­­та и още пос­­­лед­­­ни­­те ми­­ну­­ти на зем­­­ния му жи­­вот ще раз­­­ве­­ят пля­­ва­­та на доб­­­ри­­те му чув­­с­­т­­­ва и нас­­т­­­ро­­е­­ния, а ду­­ша­­та му ще срещ­­­не страш­­­на­­та веч­­­ност, в ко­­я­­то ня­­ма да на­­ме­­ри ни­­що срод­­­но и близ­­­ко за се­­бе си...

Щом та­­къв чо­­век (а и все­­ки друг) за­­поч­­­не да пос­­­ти, да ог­­­ра­­ни­­ча­­ва плът­­­та си и жиз­­­не­­но­­то си прос­­т­­­ран­­с­­т­­­во, ще ви­­дим ця­­ло­­то му его­­ис­­­тич­­­но съ­­щес­­т­­­во да се бун­­­ту­­ва. По­­ра­­ди то­­ва и мно­­го пос­­­те­­щи ста­­ват зли и раз­­д­­­раз­­­ни­­тел­­­ни, а щом хап­­­нат не­­що вкус­­­но, от­­­но­­во ста­­ват крот­­­ки и доб­­­ри. Но кол­­­ко стру­­ва та­­зи тях­­­на кро­­тост, ко­­я­­то е след­­с­­т­­­вие от нас­­­ла­­да­­та и раз­­д­­­раз­­­ва­­не­­то на чув­­с­­т­­­ве­­ност­­­та?

В се­­мейс­­т­­­ва­­та на та­­ки­­ва пос­­т­­­ни­­ци чес­­­то каз­­­ват: по-доб­­­ре хап­­­ни, вмес­­­то да се мръ­­щиш и да се дър­­­жиш не­­по­­но­­си­­мо. По съ­­щия на­­чин и пу­­ша­­чи­­те се прев­­­ръ­­щат в ро­­би на своя на­­вик – ако не по­­е­­мат по­­ред­­­на­­та си до­­за, ста­­ват раз­­д­­­раз­­­ни­­тел­­­ни и не­­по­­но­­си­­ми за окол­­­ни­­те. Плът­­­та им се раз­­­вил­­­ня­­ва ка­­то ог­­­лад­­­нял пес. Но са­­мо да им под­­х­­­вър­­­лиш ко­­рич­­­ка, те се уми­­рот­­­во­­ря­­ват и ста­­ват лас­­­ка­­ви ка­­то агън­­­ца. Как­­­ва е нрав­­с­­т­­­ве­­на­­та це­­на на по­­доб­­­на про­­мя­­на? От как­­­во въз­­­ви­­ше­­но и ис­­­тин­­с­­­ко е обус­­­ло­­ве­­на тя? От ни­­що. То­­ва е ду­­шев­­­ни­­ят чо­­век в при­­род­­­на­­та си сти­­хия, не­­раз­­­ли­­ча­­ващ кое ид­­­ва от Бо­­жия Дух и кое от ду­­ха на плът­­­та; той обър­­к­­­ва те­­зи два пъ­­тя.

Но ние тряб­­­ва да пре­­ми­­нем през ця­­ла­­та бол­­­ка от раз­­к­­­ри­­ва­­не­­то на греш­­­на­­та ни същ­­­ност. Тряб­­­ва да раз­­­бу­­та­­ме тя­­ло­­то и ду­­ша­­та си; да се ли­­шим от ня­­кои свои цен­­­нос­­­ти и прис­­т­­­рас­­­тия, за да ви­­дим как­­­во е вът­­­реш­­­но­­то ни ес­­­тес­­т­­­во. Да пов­­­диг­­­нем дъс­­­ки­­те и да пог­­­лед­­­нем да­­ли ня­­ма ня­­как­­­ви га­­дин­­­ки в ста­­ич­­­ка­­та на сър­­­це­­то ни. Пред Бо­­га и пред се­­бе си да сне­­мем раз­­к­­­ра­­ся­­ва­­ща­­та и скри­­ва­­ща не­­дос­­­та­­тъ­­ци­­те ни дре­­ха; дре­­ха, оп­­­ръс­­­ка­­на с пет­­­на­­та на са­­мо­­до­­вол­­с­­т­­­во­­то, и да ви­­дим гной­­та на смър­­т­­­но­­ра­­не­­на­­та си мо­­же би ду­­ша...

На то­­ва ни учи пос­­­тът. И той пос­­­ти­­га то­­ва, би­­дей­­ки най-ис­­­тин­­с­­­ка­­та и най-съ­­вър­­­ше­­на­­та хи­­ги­­е­­на за чо­­ве­­ка.

Не­­ка да стес­­­ним мал­­­ко ду­­шев­­­но-плът­­с­­­ка­­та си същ­­­ност, за­­поч­­­вай­­ки от хра­­на­­та. Роп­­­тае или не роп­­­тае ду­­ша­­та? Да от­­­бе­­ле­­жим то­­ва със­­­то­­я­­ние. След то­­ва да ог­­­ра­­ни­­чим его­­ис­­­тич­­­ния си по­­кой и от­­­но­­во да ви­­дим. Да от­­х­­­вър­­­лим ду­­шев­­­ни­­те си при­­вър­­­за­­нос­­­ти, да опи­­та­­ме да се ос­­­во­­бо­­дим от всич­­­ко, за да мо­­жем и най-пос­­­лед­­­на­­та час­­­ти­­ца от се­­бе си да от­­­да­­дем на Гос­­­по­­да Иису­­са Хрис­­­та, на Не­­го­­ва­­та чис­­­то­­та, Не­­го­­ва­­та прав­­­да. И от­­­но­­во да пог­­­лед­­­нем в се­­бе си. Не всич­­­ки опи­­ти ще бъ­­дат ус­­­пеш­­­ни. Но сри­­во­­ве­­те ще ни до­­ка­­жат не­­със­­­то­­я­­тел­­­ност­­­та на най-доб­­­ри­­те ни на­­ме­­ре­­ния; ще ни раз­­к­­­ри­­ят ця­­ла­­та ни не­­мощ и ду­­хов­­­на ни­­ще­­та. И ще ни из­­п­­­ра­­вят сми­­ре­­но пред соб­­с­­т­­­ве­­ни­­те ни чув­­с­­т­­­ва и са­­мо­­о­­цен­­­ка.

Пос­­­тът ни раз­­к­­­ри­­ва ця­­ла­­та ду­­шев­­­на чо­­веш­­­ка ни­­ще­­та. То­­ва е скъ­­по­­цен­­­но от­­к­­­ри­­тие. Но той ни раз­­к­­­ри­­ва и си­­ла­­та Бо­­жия, дейс­­т­­­ва­­ща в нас. То­­ва е ве­­че ог­­­ром­­­но пос­­­ти­­же­­ние по пъ­­тя към на­­ше­­то са­­мо­­поз­­­на­­ние и поз­­­на­­ни­­е­­то на Бо­­га.

По-на­­та­­тък пос­­­тът ни раз­­к­­­ри­­ва двойс­­т­­­ве­­на­­та при­­ро­­да на чо­­ве­­ка, на­­ли­­чи­­е­­то на две на­­ча­­ла у не­­го: ду­­шев­­­но-плът­­с­­­ко и ду­­хов­­­но. Раз­­к­­­ри­­ва ни съ­­що и си­­ли­­те, ко­­и­­то дейс­­т­­­ват в нас: 1) соб­­с­­т­­­ве­­на­­та чо­­веш­­­ка енер­­­гия на ду­­ха; 2) Бо­­жи­­я­­та си­­ла, ид­­­ва­­ща от­­­вън, ко­­я­­то е срод­­­на на ду­­ха и го об­­­но­­вя­­ва; и 3) тъм­­­на­­та си­­ла, спо­­соб­­­на все­­ки миг да въз­­­дейс­­т­­­ва вър­­­ху чо­­веш­­­кия дух, съ­­що ид­­­ва­­ща от­­­вън. Опит­­­но­­то поз­­­на­­ва­­не на три­­те си­­ли, дейс­­т­­­ва­­щи вър­­­ху чо­­ве­­ка, мо­­жем да по­­лу­­чим са­­мо в пос­­­та и чрез пос­­­та. Да не го­­во­­рим, че да се ос­­­во­­бо­­дим от тъм­­­на­­та си­­ла мо­­жем са­­мо чрез мо­­лит­­­ва­­та и пос­­­та (Мат. 17: 21), как­­­то каз­­­ва Са­­ми­­ят Тво­­рец на жи­­во­­та.

Мо­­лит­­­ва­­та без пост, то­­ест без ос­­­во­­бож­­­да­­ва­­не на сър­­­це­­то от всич­­­ки за­­ви­­си­­мос­­­ти и прис­­т­­­рас­­­тия – ду­­шев­­­ни и плът­­с­­­ки, не е мо­­лит­­­ва, а е то­­ва, ко­­е­­то Спа­­си­­те­­лят на­­ри­­ча “мно­­гос­­­ло­­вие”. Не бъ­­де­­те, каз­­­ва Той, ка­­то езич­­­ни­­ци­­те, ко­­и­­то мис­­­лят, че в мно­­гос­­­ло­­ви­­е­­то си ще бъ­­дат чу­­ти (Мат. 6:7). На­­ши­­ят Отец знае от как­­­во се нуж­­­да­­ем. Той же­­лае не тол­­­ко­­ва на­­ши­­те мо­­лит­­­ви, кол­­­ко­­то да съ­­е­­ди­­ним ду­­ха си с Не­­го­­вия Дух. Чрез мо­­лит­­­ва­­та, чрез по­­ка­­я­­ни­­е­­то, чрез бла­­го­­дар­­­ност­­­та или чрез сла­­вос­­­ло­­ви­­е­­то на­­ши­­ят дух се съ­­е­­ди­­ня­­ва с Бо­­жия Дух и ожи­­вя­­ва, въз­­к­­­ръс­­­ва, на­­ми­­ра в Не­­го сво­­е­­то бла­­же­­но без­­с­­­мър­­­тие...

От­­­тук мо­­лит­­­ва­­та ка­­то про­­из­­­на­­ся­­не на оп­­­ре­­де­­ле­­ни ду­­ми все още не е мо­­лит­­­ва. Тя е свър­­­за­­на с ос­­­во­­бож­­­да­­ва­­не на сър­­­це­­то от гре­­ха, от при­­вър­­­за­­ност­­­та към тлен­­­но­­то – до­­ри са­­мо за един миг! Свър­­­за­­на е с жи­­во­­та на сър­­­це­­то.

Пос­­­тът в сво­­я­­та вън­­ш­­­на изя­­ва е, раз­­­би­­ра се, и уп­­­раж­­­не­­ние, в сми­­съл – при­­до­­би­­ва­­не на опит. Тре­­ни­­ров­­­ка на тя­­ло­­то и ду­­ша­­та, ка­­ля­­ва­­не на чув­­с­­т­­­ва­­та, очис­­т­­­ва­­не на ума, под­­­гот­­­вя­­не на жиз­­­не­­ния ни ко­­раб за сре­­ща­­та с веч­­­ност­­­та, а пре­­ди нея – с пос­­­лед­­­ния щорм: смърт­­­та.

Смърт­­­та очак­­­ва всич­­­ки. И оне­­зи, ко­­и­­то мис­­­лят за нея и мъд­­­ро се под­­­гот­­­вят, и всич­­­ки ос­­­та­­на­­ли, ко­­и­­то опит­­­ват да се скри­­ят от мис­­­ли­­те за смърт­­­та в пя­­съ­­ка на дреб­­­на­­ви­­те си чув­­с­­т­­­ва и пре­­жи­­вя­­ва­­ния. Но как­­­то щра­­у­­сът не се спа­­ся­­ва с по­­до­­бен пох­­­ват, та­­ка и ние не мо­­жем да из­­­бя­­га­­ме от сво­­я­­та кон­­­чи­­на, ка­­то из­­­бяг­­­ва­­ме да мис­­­лим за нея.

Са­­мо да мис­­­лим за смърт­­­та не е дос­­­та­­тъч­­­но. Тряб­­­ва да мис­­­лим за нея мъд­­­ро, чис­­­то, ре­­ли­­ги­­оз­­­но. Пос­­­тът ни учи на то­­ва. Той ни от­­­да­­ле­­ча­­ва не са­­мо от заб­­­ра­­вя­­не­­то на смърт­­­та, но и от ле­­ко­­мис­­­ле­­на­­та па­­мет за нея. “Ех, са­­мо вед­­­нъж се жи­­вее!” – раз­­­на­­сят се въз­­к­­­ли­­ца­­ни­­я­­та на ки­­ко­­те­­щи­­те се и опи­­я­­не­­ни хо­­ра. Раз­­­би­­ра се, то­­ва не е пом­­­не­­не на смърт­­­та. И не всич­­­ки во­­и­­ни,  гле­­да­­щи без­­с­­т­­­раш­­­но смърт­­­та в ли­­це­­то, имат бла­­гос­­­ло­­ве­­на па­­мет за нея.

Ре­­ли­­ги­­оз­­­но­­то пом­­­не­­не на смърт­­­та е пом­­­не­­не за края на всич­­­ки ста­­ри цен­­­нос­­­ти и пре­­жи­­вя­­ва­­ния в то­­зи жи­­вот и бла­­го­­го­­вей­­но очак­­­ва­­не на но­­вия жи­­вот в све­­та на веч­­­на­­та бо­­жес­­т­­­ве­­на ис­­­ти­­на и хар­­­мо­­ния.

Хрис­­­ти­­ян­­с­­­ко­­то пом­­­не­­не на смърт­­­та всъщ­­­ност не е пом­­­не­­не на смърт­­­та, а на Жи­­во­­та; пом­­­не­­не на обе­­ща­­но­­то. Как­­­то древ­­­ни­­те ев­­­реи пом­­­не­­ли за обе­­то­­ва­­на­­та зе­­мя, та­­ка и хрис­­­ти­­я­­ни­­те пом­­­нят за бъ­­де­­що­­то тър­­­жес­­т­­­во на Жи­­во­­та след тес­­­ния вход в смърт­­­та.

По­­ра­­ди то­­ва хрис­­­ти­­ян­­с­­­ка­­та па­­мет за смърт­­­та е ви­­на­­ги свет­­­ла. Тя ни ук­­­реп­­­ва и обод­­­ря­­ва в то­­зи наш зе­­мен жи­­вот, за­­що­­то чрез нея още тук мо­­жем да над­­­ник­­­нем в бъд­­­но­­то. Във всич­­­ко вре­­мен­­­но да от­­к­­­ри­­ем без­­с­­­мър­­­тен сми­­съл, да ви­­дим от­­б­­­ля­­съ­­ка на неп­­­ре­­ход­­­на­­та и свет­­­ла веч­­­ност.

Пос­­­тът изос­­т­­­ря пред­­с­­­та­­ва­­та ни за вре­­мен­­­ност­­­та на се­­гаш­­­ния свят и за ре­­ал­­­ност­­­та на бъ­­де­­щия. Той за­­сил­­­ва чув­­с­­т­­­во­­то ни за от­­­го­­вор­­­ност за вся­­ка на­­ша ду­­ма и де­­ло, за все­­ки из­­­жи­­вян миг...

По­­ма­­гай­­ки ни да поз­­­на­­ем сла­­бос­­­ти­­те си, пос­­­тът ни по­­ма­­га да бъ­­дем по-сниз­­­хо­­ди­­тел­­­ни към не­­дос­­­та­­тъ­­ци­­те на об­­к­­­ръ­­жа­­ва­­щи­­те ни. И све­­ти­­и­­те се до­­кос­­­ва­­ли до поз­­­на­­ни­­е­­то на сво­­я­­та гре­­хов­­­ност и до сле­­по­­та­­та на сво­­я­­та при­­ро­­да чрез то­­ва пос­­т­­­ни­­чес­­­ко от­­­но­­ше­­ние; и чрез не­­го дос­­­ти­­га­­ли до все по-дъл­­­бо­­ка жаж­­­да за съ­­вър­­­шен жи­­вот в Хрис­­­та. Прег­­­ръ­­ща­­ли със съ­­чув­­с­­т­­­ва­­ща, със­­т­­­ра­­да­­ва­­ща лю­­бов ця­­ло­­то греш­­­но, сте­­не­­що тво­­ре­­ние, счи­­тай­­ки се­­бе си за най-не­­съ­­вър­­­ше­­ни­­те не­­го­­ви про­­яв­­­ле­­ния.

Гос­­­под тво­­ри но­­вия чо­­век от по­­ка­­я­­ни­­е­­то, как­­­то ста­­рия – от зем­­­на­­та пръст. Ди­­ха­­ни­­е­­то за жи­­вот (Бит. 1 гл.) Гос­­­под вдъх­­­ва в на­­ше­­то по­­ка­­я­­ние, как­­­то в зем­­­на­­та пръст, и сът­­­во­­ря­­ва чо­­ве­­ка по Свой об­­­раз и по­­до­­бие.

Ние, хо­­ра­­та, сме из­­т­­­ри­­ти мо­­не­­ти, за­­гу­­би­­ли цар­­с­­т­­­ве­­ния си об­­­раз. Къс­­­че­­та звън­­­тя­­ща мед...

Пос­­­тът и по­­ка­­я­­ни­­е­­то по чу­­ден на­­чин об­­­но­­вя­­ват Бо­­жия пе­­чат вър­­­ху ли­­ца­­та ни; в ду­­ми­­те, в мис­­­ли­­те, в най-скри­­ти­­те кът­­­че­­та на ду­­ша­­та ни се от­­­ра­­зя­­ва цар­­с­­т­­­во­­то Бо­­жие и ос­­­ве­­тя­­ва чрез нас све­­та.

Ста­­ро­­то, ко­­е­­то се e из­­т­­­ри­­ло, обез­­с­­­мис­­­ли­­ло, обез­­­со­­ли­­ло, ста­­ва но­­во, при­­до­­би­­ва Хрис­­­то­­вия пе­­чат на Ис­­­ти­­на­­та, про­­ме­­ня нас и це­­лия ни жи­­вот, це­­лия ни век. Ста­­ва­­ме ис­­­тин­­с­­­ки чо­­ве­­ци чрез Бо­­го­­чо­­ве­­ка Хрис­­­тос, съ­­е­­ди­­нил в ед­­­но Бо­­га и чо­­ве­­ка.

Свет­­­ли­­ят пост е приб­­­ли­­жа­­ва­­не до бо­­жес­­т­­­ве­­ния свят. Не­­ви­­ди­­ми ан­­­гел­­с­­­ки кри­­ла из­­­рас­­т­­­ват у пос­­­ти­­га­­щи­­те въз­­­дър­­­жа­­ние и ги из­­­ди­­гат към но­­вия жи­­вот. Те­­лес­­­но­­то и ду­­шев­­­но­­то чрез пос­­­та се пре­­об­­­ра­­зя­­ват в ду­­хов­­­но.

Сми­­съ­­лът на жи­­во­­та е от­­к­­­рит; и ние, ко­­и­­то има­­ме вя­­ра и во­­ля да се ос­­­во­­бо­­дим от са­­ми­­те се­­бе си, от гор­­­дост­­­та си, по­­лу­­ча­­ва­­ме да­­ра да ста­­нем ра­­би Бо­­жии. Ис­­­тин­­с­­­ки раб Бо­­жий е то­­зи, кой­­то е при­­я­­тел Бо­­жий, син Бо­­жий. Чо­­век, ос­­­во­­бо­­ден от зло­­то, от неп­­­рав­­­да­­та, от мъ­­чи­­тел­­­ни­­те ог­­­ра­­ни­­че­­ния на сво­­я­­та гре­­хов­­­ност.

Тек­­с­­­тът е пре­­ве­­ден със сък­­­ра­­ще­­ния

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k3q 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.