Ако сред християните властва дълбоко незнание по много въпроси от вярата ни, то невежеството и повърхността достигат своя апогей, когато стане дума за покаянието и изповедта. Повечето отиваме при изповедника напълно неподготвени. Чакаме той да ни "попита" все едно се намираме на разпит. Свещеникът не е гадател, за да познава греховете ни.
Друг път отиваме само за да кажем, че нямаме никакъв грях или за да покажем колко "добри" хора сме и какви добрини сме правили.
Св. Андрей Критски пише в своя Велик канон: "В този живот, Спасителю, няма грях, нито действие, нито злоба, които да не извърших. И мислено, и словесно, и с настроение, и с желание и с дела съгреших, както никой друг".
Тези душевни настроения свидетелстват, че у нас няма дори следа от себепознание. Може би в душата ни се е загнездил един страх: страхът да видим своето истинско лице. И се опитваме да се скрием от Бога, от другите, но и от самите себе си. Имаме усещането, че ако признаем греховността си, Бог ще ни порази с гръм, а другите ще ни отхвърлят. И затова приемаме вида на добрия, благочестивия - което е по-лошо от всичко.
Ако прочетем Евангелието обаче ще видим, че Иисус Христос не осъди грешника, а греха. Той говореше добронамерено и със симпатия с всички грешници, които Го приближаваха, с нежност - макар и много от тях да не показваха покаяние (Закхей, самарянката, блудницата и т.н.) Само към един грешник Той отправяше сурови думи: към лицемерния, а това е грях толкова разпространен сред "добрите" хора, сред "образцовите" вярващи.
Бог не иска от нас да нямаме грехове, защото познава много добре човешката ни слабост, слабата ни природа. Това, което иска, е да познаваме състоянието си, несъвършенството си и да се намираме постоянно по пътя на покаянието. Много християни страдаме от една невроза, която се нарича мания за съвършенство. Тя няма нищо общо със стремежа към съвършенство, който е правилно душевно движение. Манията за съвършенство не търси съвършенството, тя просто не търпи несъвършенството. С други думи, да се стремим към съвършенство е положително. Но да не можем да спим нощем, защото сме несъвършени, е страшна патология, от която страдат най-вече "благочестивите".
Следователно, нужно е да познаваме себе си, да не се страхуваме да поглеждаме вътре в нас. Нека го разберем добре: няма да отидем в ада, защото сме грешили, а защото не сме се покаяли. Докато мислим, че сме "добри", сме още много далеч от Бога. Нека погледнем с искреност в сърцата си и ще видим, че там са свили гнездо безброй страсти и грехове.
Св. Андрей Критски пише в своя Велик канон: "В този живот, Спасителю, няма грях, нито действие, нито злоба, които да не извърших. И мислено, и словесно, и с настроение, и с желание и с дела съгреших, както никой друг".А св. Симеон Нови Богослов казва: "Чуйте го всички: станах убиец. Да, плачете за мен с жалост. Горко ми, и блудник станах в сърцето си, и содомит в настроението и волята си. Клетвопрестъпник, крадец и лъжец, горко ми...Братомразец и разтлян, и сребролюбец и всеки друг грях извърших. Повярвайте ми, наистина ви говоря това. И не е плод на фантазията ми, нито моментно вдъхновение.."
И св. Козма Етолийски изповядва: "Господ да прости греховете ви, които не могат да се сравняват с моите, а от тези, които нямате, да ви пази да не вършите. Пострадах, братя, от една измама на младини, казвах си: нека греша, колкото мога и сили имам, а после като остарея, ще имам време да върша добро и ще се спася. Сега остарях и греховете ми пуснаха корени и не мога да върша нищо добро".Която и църковна служба да прочетем, ще видим, че е написана за митари, за блудници, за грешници и грабители. Нито едно последование не е написано за добродетелните и чистите...
