История на тайнството изповед в Църквата

Съвършено неоснователно някои западни богослови смятат св. Йоан Златоуст за един от представителите на юридическата теория за изкуплението, която по-късно през Средновековието най-ярко е изразил Анселм Кентърберийски, според която покаянието е необходимо за удовлетворение на оскърбената Божия справедливост. Като не е чужд на учението за заместителното значение на кръстните страдания и смърт на Христа, св. Иоан Златоуст постоянно подчертава, че изкупителното дело е плод на безкрайната Божия любов към хората. “Син Божи, бидейки Бог, се облякъл в нашата плът и станал човек не за нещо друго, а за спасението на човешкия род... Облякъл се в нашата плът и изпитал всичко, което става с човеците, когато Той взел върху Себе Си дори кръста, та нас, пленените от греховете, да освободи от проклятието...” (Тълк. на Битие, бес. 3, 4). “Той ни примирил с Бога чрез Самия Себе Си, чрез смъртта, чрез кръста...” (Тълк. на Кол. бес.3,3). Примирението с Бога е необходимо само на човека, защото той, като греши, враждува с Бога. Като се спира на призива на св. ап. Павел: “Молим ви от името Христово: примирете се с Бога” (2 Кор. 5:20), св. Йоан Златоуст подчертава, че не Бог враждува против нас, а ние против Него. Бог пък никога не враждува”. (Тълк. 2 Кор. бес.11,3).
 
С думите "покайте се, защото се приближи царството небесно..." започнал проповедта си св. Йоан Кръстител (Мат.3:2). Със същите думи Господ Иисус Христос поставил началото на общественото Си служение (Мат.4:17).        

Покаянието, според учението на Църквата, е възвръщане на кръщението, втора благодат, очистване на съвестта, обещание към Бога за нов живот, примирение с Бога чрез добри дела. Неразкаянието води към духовна смърт. За неразкаялите се сам Господ казва: "...ако се не покаете, всички тъй ще загинете" (Лук. 13:3). Правото на апостолите да "прощават" или "задържат" грехове било дадено чрез думите "ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата..." (Мат.16:19) и "каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето..." (Мат.18:18). И двата случая трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да "прощават" или "задържат" грехове. Това обещание било изпълнено след възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена "всяка власт на небето и на земята..." (Мат.28:18).

Липсват свидетелства, от които да се вижда, че Спасителят свързал установяването на покаянието с някакви външни действия. Формата си покаянието получило по времето на апостолите или при техните непосредствени приемници. Най-ранните писмени паметници говорят за едно единствено покаяние, т.е. за една възможност съгрешилият да се върне в църковно общение. Малко по-късно църковната дисциплина допуснала и втора, а след това и неопределен брой възможности за покаяние.
       
Изповедта може да бъде извършена от епископ или презвитер. Нарушаването на тайната на изповедта е свързана с най-тежки наказания съгласно 132 правило на Картагенския събор. Изповед може да бъде извършена по всяко време. В Православната църква няма единно становище относно възрастта, от която трябва да започне да се изповядва детето. Различни св. отци и църковни писатели сочат от 7 до 14 годишна възраст като най-подходяща за начало на извършване на изповед.
 
 
В старозаветната епоха практиката на публично изповядване на греховете като средство за очистване била установена от Моисей "нека изповядат сторения си грях и да върнат напълно онова, за което са виновни..." (Числ.5:7).
      
Новозаветните книги съдържат само три кратки сведения свързани с извършването на изповед. В сравнение с другите тайнства, последованието й може да бъде определено като най-непостоянно, не само в отделните поместни църкви, но и в рамките на една единствена църква.
       
През апостолския период християните изповядвали извършените от тях грехове пред цялата община и всички заедно се молели за опрощението им "много от повярвалите идваха, та се изповядваха и откриваха делата си..." (Деян.19:18). Във връзка с тази практика било и поръчението на св. ап. Яков: "Изповядвайте си един другиму греховете и се молете един за други..." (Иак.5:16). По повод изповедта като външен израз на покаянието говори и св. ап. Йоан "Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда..." (І Йоан.1:9). И в трите случая на изповедта се гледа като на свещенодействие, което има за следствие прощаване на греховете и очистване от всяка сквернота чрез Господ Иисус Христос.
       
През епохата на гоненията покаянието било средство за обратно приемане в църковно общение на отпадналите или отлъчени християни. Строгата покайна дисциплина от онова време допускала само едно единствено покаяние. По време на гонението срещу християните, повдигнато от римския император Деций Траян (+251), в Александрийската и Картагенската църква се наложила практиката отпадналите от вярата да бъдат приемани отново от онези християни, които показали твърдост във вярата - мъченици и изповедници.
       
Според някои изследователи през апостолския период на църковната история била практикувана само обществена изповед. Според други изповедта била тайна, т. е. извършвана само пред свещенослужител. Трети застъпват становището, че през онази епоха съществувала едновременно както обществената, така и тайната изповед. От Деян.19:18 става ясно, че в ранната църква изповедта вероятно била извършвана открито, пред всички, а броят на присъстващите не бил от значение. Успоредно с обществената била практикувана и тайна изповед, което се вижда от свидетелството на св.апостол Яков "Изповядвайте си един другиму...".
       
От този период до нас не са достигнали свидетелства относно външната форма на изповедта. Вероятно била свързана с една или повече молитви. В полза на това говори текстът на подобна молитва, съхранена в йерусалимската литургия на св. апостол Яков "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, пастирю и агънче...".

Мястото на молитвата била след изповедта, а характерът й е несъмнено разрешителен. През първите християнски векове всяка християнска общност изполвала своя собествена разрешителна (освобождаваща от грехове) молитва. Съществуват сведения, че прочитането й било съпроводено с възлагане на ръце върху главата на изповядващия се. На изповедта се гледало не само като на начин на опрощаване на греховете, но и като на вид лечение, освобождаващо болната човешка душа от душевните недъзи. Вероятно последованието на изповедта от този период включвало и наставление от страна на изповядващия. То заемало важно място и било неотменна част на всички древни последования.
       
В съчиненията си т. нар. "апостолски мъже" - Ерм, св. Климент Римски, св. Игнатий Антиохийски – са оставили само общи сведения за изповедта, които да позволят формирането на цялостна представа за извършването й. В "Пастир" Ерм пише: "няма друго покаяние, освен онова (което извършваме - ск. м.), когато влизаме във водата и получаваме опрощение на предишните наши грехове..." и "ако някой съгреши, има едно покаяние...". В "Послание до коринтяни" св. Климент Римски (+101) подчертава, че "Господ от нищо не се нуждае, освен от това, ние да изповядваме греховете си пред Него..." и "докато още живеем в този свят, ние сме длъжни да се каем от цялото си сърце, докато имаме време за покаяние...". В "Послание до филаделфийците", св. Игнатий Антиохийски (+107) отбелязва, че "На всички каещи се Бог прощава, ако те прибегнат до единение с Бога и към съвета на епископа...".
       
През периода ІІ-ІІІ век изповедта била считана за безусловно необходим външен израз на покаянието. Продължило едновременното извършване на обществена и тайна изповед.
       
Според Климент Александрийски (+215), покаянието е акт, имащ за цел очистването от грехове извършени след кръщението. Определя го като "второ кръщение". Връзка между кръщението и покаянието в съчиненията си направил и Ориген (+254), като нарекъл първото "кръщение с Дух", а второто - "кръщение с огън". В едно от тълкуванията на книга Левит той говори за тайна изповед "когато грешникът измива ложето си със сълзи, и когато той не се срамува да открие своите грехове пред Божия свещеник и моли от него изцеление...". Споменава за съществуването на тайна и обществена изповед, но предпочита първата. Тертулиан (+230) посетил на покаянието цял трактат "За покаянието", в който пише, че "Христос установил покаянието за негово (на грешника - ск.м.) спасение...". В него отбелязва още, че "ние изповядваме своя грях пред Господ не защото Той не го знае, а защото чрез изповедта се ражда покаянието, а покаянието умилостивява Бога...". Св. Ириней Лионски (+202) в съчинението си "Против ересите" също отбелязва, че връщането на отпаднали от църковно общение ставало чрез "обществена изповед".
       
Сведения за съществуването на тайна изповед през ІІІ век са дадени от църковния историк Сократ Схоластик (+440) в неговата "Църковна история". Той отбелязва, че "падналите след кръщението си изповядвали греховете си пред специално поставен за това свещеник...". Друг църковен историк от същата епоха, Ермий Созомен (+448), в своята "Църковна история" споменава за съгрешили християни, които не желаели изповедта им да бъде "зрелище пред събранието на цялата църква...". Това наложило епископът да определи "презвитер с примерен живот, мълчалив и благоразумен, за да могат съгрешилите да му изповядват своите дела...". Важността на сведенията, дадени от църковните историци Ермий Созомен и Сократ Схоластик произтича от факта, че те за първи път споменават за съществуването на свещенослужители наречени "изповедници" или "свещеници на покаянието" специално натоварени с извършването на изповеди. Началото си тази практика водела от втората половина на ІІІ век, но вероятно на някои места била по-стара.
       
Тайната изповед не била свързана с извършването на литургия и в известен смисъл допринесла за отделянето на изповедта от евхаристийните събрания. Била извършвана в храма или в специално обособено помещение и обхващала по-леките и незначителни прегрешения. Това били грехове, извършени с мисли, думи и дела, които били известни само на извършилия ги и не служели за съблазън на други християни. До средата на ІІІ век тайната изповед не била особено популярна.
       
Обществената изповед засягала по-тежките грехове и престъпления и била извършвана по време на литургията. Такива грехове били вероотстъпничеството, блудството и убийството. Към тях през различните периоди били прибавяни и други тежки прегрешения. Редица грехове се явявали нарушение и били преследвани и от гражданските закони и това правело изповядването им пред всички неприемливо. Извършилите тежки грехове не отпадали от църковно общение, но били лишавани от правото да носят дарове (хляб и вино за евхаристията) и от причастие до края на живота си или до второто идване на Спасителя. Като цяло обществената изповед била практикувана в случаите, при които щяла да послужи за назидание на цялата община и когато извършените грехове служели за съблазън и на други християни. Сред изследователите не съществува единство по въпроса тайно или явно извършени грехове били предмет на обществената изповед.
       
Появата на свещенослужители "изповедници" или "свещеници на покаянието" поставило началото на отделянето на изповедта от литургията и постепенното сливане на обществената изповед с тайната. Християните най-напред се изповядвали тайно, а свещенослужителят, извършващ изповедта определял, кои от греховете да бъдат изповядани пред цялата християнска община. Като следствие това довело до промяна в харатера на тайната изповед, която обхващала не само леките, но и по-тежките прегрешения.
       
През ІV век в някои монашески центрове в Сирия и Мала Азия, а по-късно и в Студийския манастир била въведена задължителната изповед. Обикновено монасите се изповядвали на игумена или на посочен от него изповедник по време на утринното богослужение при четенето на Пс. 50, който има покаен характер. В други манастири, като този на св. Евтимий Велики (+473), изповедта на монасите ставала по време на вечерното богослужение.
       
От първите християнски векове сравнително малко сведения за разрешителна (освобождаваща от грехове) молитва са достигнали до нас. Вероятно не е имала вид на тайноизвършителна формула. Най-старият образец на подобна молитва тържествено произнасяна пред цялата църковна община бил запазен в йерусалимската литургия на св. апостол Яков "Господи Иисусе Христе, Сине на живия Бог, пастирю и агънче...". Използвана е и в съвременния чин на изповедта.
       
През периода ІV-V век, говорейки за изповед, св. отци и църковните писатели имали предвид преди всичко тайната изповед. Св. Ефрем Сириец (+378) определя покаянието като "ковчег на милосърдието, наше пристанище, град убежище...". В "Беседа за покаянието" св. Йоан Златоуст[1] (+407) допълва "влез в църква и се покай, тя е лечебница, а не съдилище..." и "колкото пъти паднеш на площада, ти ставаш, така колкото пъти съгрешиш - покай се...".
      
В словото си “За покаянието и молитвата” св. Йоан Златоуст се обръща към християните с увещание да не изпадат в отчаяние дори и в грях: “Когато човек, надвит и повален от греха, падне, сетне съвестта го гризе и като си спомня постоянно за прегрешението, той се задушава от прекомерно отчаяние и всеки ден страшно се измъчва. Дори и мнозина да го молят, той не би приел увещанията им. Щом обаче влезе в Църквата и чуе там, че много светци, след като са паднали, са се вдигнали и са се върнали отново към предишната слава, отива си утешен без сам да забележи. И ако, кога съгрешим, често не можем да открием простъпката си пред хора, защото се срамуваме и изчервяваме (пък дори и да я открием няма да спечелим много), то кога Бог ни утешава и докосва сърцата ни, бързо бива прогонена всяка сатанинска мъка.
       
Важни са и наставленията на св. Иоан Златоуст за съдържанието на изповедта, което той извежда по аналогия със страшния Божи съд: “Защото още малко и всеки от нас ще бъде подложен на проверка, и всички ще застанем пред страшния престол на Христа и ще бъдем обкръжени от своите дела – ще виждаме с очите си от една страна сълзите на сираците, а от друга позорните блудства, с които омърсихме душите си, също и стенанията на вдовиците, побоя на бедняците, ограбването на просяците. И ще видим не само тези и подобни на тях дела, но дори и непристойното, което сме извършили само в мислите си, понеже Той “преценява помисли и намерения сърдечни” (Евр.4:12), и още: “Ти изпитваш сърца и утроби” (Пс.7:10) и “ще въздадеш всекиму според делата му” (Мат.16:27).
       
Св. Йоан Златоуст обръща внимание и на това, че не е възможно за човек да слуша и да изследва Божието слово, ако преди това не е очистил душата си с покаяние. Той сочи за пример Псалмопевеца: “Колко се услаждат Твоите думи на гърлото ми” (Пс.18:12) – и пояснява –“защото е била здрава душата му. Нека и ние не пристъпваме скъм тях с болна душа, а нека, след като я излекуваме, да приемем угощението (...) очистени от гняв, от грижа, от житейски борби и от останалите страсти”. Светителят посочва и времето, необходимо за промяна на цялата духовна нагласа: “Нека никой не ми казва, че времето до следващата служба е кратко, защото е възможно целият живот да се промени не само за пет дена, но дори за един решителен миг. Кажи ми какво е по-лошо от разбойник и човекоубиец. Не е ли това най-крайният вид порочност? Но все пак той мигновено достигна до върха на добродетелта и встъпи в самия рай, без да имаше нужда от дни, нито от половин ден, а от кратък миг. Така че възможно е човек внезапно да се промени и от кал да се превърне в злато. Промяната е лесна и необвързана от необходимост, защото доброто и злото са проявления на свободна воля. Нужно е само желание, но не обикновено, а ревностно и дейно”(Бес. Иоан, 1).
       
И според св. Василий Велики (+379), ако се противопоставим на греха с изповед, ще го превърнем в суха трева, която бързо ще изгори в очистващия огън. За изповедта, като средство за очистване, говори и в 34 си правило. Св. Нил Синайски (+450) укорил презвитера Хариклий, че бил прекалено суров към един съгрешил християнин, който "с голямо смирение" изповядал греховете си "пред всички". Прекаленото строго отношение на някои изповедници станало причина за появата на правила подобно на 52 апостолско: "Епископ или презвитер, който не приеме, а отхвърли такъв, който се обръща от греха, нека бъде низвергнат...". За същестуването на тайна и по-рядко обществена изповед в западната църква говори блажени Йероним (+420) в девета глава на съчинението си "Устав на св.Пахомий". Св. Йоан Лествичник (+649) в своята "Лествица" също споменава "смъртни" грехове.
       
В края на ІV век била прекратена практиката да бъдат определяни свещенослужители "изповедници". Прекратяването й станало по нареждане на Константинополския архиепископ Нектарий през 391 година по внушение на алексадрийския презвитер Евдемон. Това станало след изповедта на жена за отношенията й с един от дяконите и реакцията на църковната община.
       
От този период не са запазени молитви, свързани с изповедта, но вероятно такива съществували вече в писмена форма. Четенето им било придружавано от възлагане на ръце върху главата на изповядващия се. През следващите няколко века около тази молитва постепенно се формирал чинът на изповедта.
       
Особено подробни сведения за изповедта съдържа "Покаен номоканон" или "Канонарий", за който до скоро се смяташе, че е написан от Константинополския патриарх Йоан ІV Постник (+586). Достигнал е до нас в няколко сравнително късни редакции - след Х век. От него става ясно, че през втората половина на VІ век чинът на изповедта не се различавал много от днес използвания. Състоял се от определен брой молитви, които все още не били общоприети в цялата източна църква. Била правена разлика между разрешителна молитва след изповед и разрешителна молитва преди причастие. Съдържанието му включвало и специално увещание, което свещенослужителят произнасял пред каещия се, и в което подробно обяснявал необходимостта от изповядване на греховете. Изповедта обхващала пълно и подробно изповядване на всички грехове по начин позволяващ на изповядващия да получи точна представа за степента на извършените грехове. Една от по-късните редакции на "Покайния номоканон" на св. Йоан Постник била поместена във Великия требник на Руската църква, използван и у нас.
       
През периода VІІІ-ІХ век се появили и първите чинопоследования на покаянието. По същото време в Александрийската църква популярност придобило схващането, че изповедта е задължителна само за монасите. Като следствие, почти до ХІІ век в Коптската и част от Александрийската църква изповедта отпаднала от употреба.
       
Непосредствено след иконоборческата криза, константинополският патриарх Методий (+843) съставил чин на изповедта, свързан вероятно с приемането на големи групи покаяли се иконоборци в Църквата. В ръкописи от онази епоха е определен като "Чинопоследование на Светейшия патриарх Методий за връщащите се (в църквата - ск.м.) по различен начин и в различна възраст".

Същият чин бил използван и по отношение християни, които, попадайки под властта на нехристиянски владетели, отстъпили от вярата си. Този проблем станал изключително остър, когато големи части от Византийската империя били откъснати от арабите и отоманските турци. Според разпоредбите му над пленен от нехристияни младенец, който от страх, незнание или недостатъчна подготовка се отрече от вярата си, но желае отново да се върне в църквата, в продължение на седем дни се четат умилостивителни молитви. На осмия ден се измива и помазва с миро, след което се облича в бели дрехи като новопросветен. Ако отстъпилите от вярата били мъчени, за да се отрекат от нея, те трябвало да постят две четиридесетници, да четат сто пъти "Господи помилуй", да бъдат измити и помазани. През ХV век разпоредбите на чина на патриарх Методий станали още по-строги, а отричането от вярата - свързано с лишаване от причастие за двадесет и повече години.
       
В Синайския молитвослов и един български требник от ХІV век до нас е достигнал чин на изповед, съставен вероятно от св. Климент Охридски. Особена популярност той добил в Сръбската църква, където се среща в молитвослови до ХVІІІ век.
       
През ХІІ век на много места в източната църква била възстановена практиката изповедта да бъде извършвано само от т.нар."свещеници на покаянието" или "изповедници".
       
Обществената изповед почти отпаднала от употреба. Описаната в 87 правило на Шестия вселенски събор (+680 г.) практика представлява наказание наложено от църковен съд а не свободно извършена обща изповед. Последните опити да бъде възстановена обществената изповед и извършването и по време на евхаристия са свързани с името на св. Йоан Кронщадски (+1908).
       
През ХV-ХVІІ век покайната дисциплина на Източната църква попаднала под силното влияние на римокатолическата схоластика. Изповедта придобила формален характер. За това допринесло използването на предварително подготвени въпроси относно различните грехове. В тях намерили място много идеи и разбирания, идващи от западната църква.
      
Думата "επιτιμια" е гръцка и означава "забрана", "запрещение" . В изповедта под "епитимия" се разбира духовно упражнение определено от изповедника, което прави по-успешна борбата на християнина с греха. Епитимията не е средство за наказване на християнина за извършеите от него грехове, а способ за лечение, необходим на всеки съгрешил. Целта на епитимията е да подпомогне съгрешилия да поправи живота си, да го направи способен да разбере и почуства тежестта на извършените грехове.
       
Свещенослужителят, определящ епитимията, има предвид не само същността на извършения грях и разкаянието на християнина, но и неговите възможности, личните му качества, духовните му сили и т.н. Трябва да прави разлика между грехове и слабости проявени против волята, несъзнателно и съзнателно и свободно извършвани грехове.
       
В зависимост от извършените грехове били налагани различни епитимии. Такива били допълнителен пост, определен брой обикновени или земни поклони, четене на молитви, даване на милостиня, пеене на псалми и др.
       
През първите векове на християнската епоха тежките грехове били повече от три - блудство, користолюбие, идолослужение (І Кор.5:11); блудство, идолослужение, прелюбодеяние, мъжеложество (І Кор.6:9); човекоубийство, блудство, мъжеложество, разбойничество (І Тим.1:9). Извършилите ги били отлъчвани от църковната община, тъй като било смятано, че за тях трябва да бъдат съдени единствено от Бог.
       
През ІІІ век, вероятно под влияние на монтанистите, Тертулиан (+230) определил като смъртни грехове отпадането от вярата, блудството и убийството. Извършилите ги били отлъчвани от църковно общение до смъртта им или до второто идване на Спасителя. През ІV век наказанията за тях били намалени, като съгласно 56-правило на св. Василий Велики (+379) извършилият убийство бил лишаван от право да се причастява в продължение на 20 години. Епитимии не били налагани за грехове извършени поради някакъв недостатък, несъзнателно или по принуждение. Почти по същото време в западната църква седем гряха били определени като смъртни - чревоугодие, блудство, сребролюбие, безгрижие, завист, суетност и гняв. За корен на всички тях била посочена гордостта. В Източната църква за първи път за тях говори св. Йоан Лествичник (+649), а в схоластичната им редакция били приети по времето на киевския митрополит Петър Могила (+1643).

Първоначално налагането на епитимия могло да бъде извършено само от епископ, тъй като на това се гледало като на изключително важен акт, както за личното спасение на съгрешилия, така и за състоянието на цялата християнска община. По-късно при отсъствие на епископ правото да налагат епитимии получили и свещениците. Въпреки това те били длъжни да търсят съвет и помощ от епископа за по-особени и деликатни случаи. През византийската епоха различните епитимии били събирани и подреждани в сборници, наречени "Епитимийници".
         
В древната църква не били редки случаите на отпадане от църковно общение по различни причини. При известни условия на отпадналите била давана възможност да се върнат в църковно общение. Тези условия били част от т.нар. "покайна дисиплина" на древната църква. Съгласно 14 правило на Първия вселенски събор (325 г.) "отпаднали от вярата, три години тъкмо да са между слушащите писанието, а след това да се молят наедно с оглашените...". Различните категории каещи се появили през ІІІ-ІV век и не били едни и същи в отделните църкви. В "Пътепис" на монахиня Егерия (ІV в.) и Молитвослова на Тмуитския епископ Серапион (+366) се говори само за "оглашени". 17 правило на Лаодикийския събор (343 г.) споменава за "оглашени" и "каещи се", а св. Йоан Златоуст (+407) и псевдо-Дионисий (VІ в.) - за "оглашени", "обхванати от нечисти духове" и "каещи се". В литургичния чин на св. Климент Римски (+101) към тях била прибавена още една категория - "просвещавани". Различавали се и през различните периоди от историята им.
       
Т. нар. плачещи била категорията на най-тежко провинилите се християни. Оформянето на тази категория станало около ІV век. Те се отрекли от Христос и принесли жертва на идол след кръщението си или изпаднали в ерес. Обикновено седели облечени в груби дрехи на земята във външния притвор и просели от влизащите ходатайство и застъпничество. Към тази категории някои изследователи отнасят и обхванатите от нечисти духове или обуреваемите. Мястото им в различните църкви, както и отношението към тях, не било едно и също. В 15 глава на "Апостолско предание", св. Иполит Римски отбелязва "Ако някой има демон, нека не слуша словата на учението докато не се очисти...". "Апостолски постановления" (380 г.) ги определят като "държани от нечисти духове", а 17 правило на Анкирският събор (314г.) - като "обуреваеми". В тази категория не влизали страдащите от епилепсия.
       
По времето на св. Йоан Златоуст покайната практика претърпяла сериозни изменения. Всички категории каещи се стоели в задната част на храма заедно с оглашените.
       
В древната църква молитви за различните категории каещи били произнасяни след края на литургията на оглашените и преди началото на литургията на верните. Това ставало след съответния възглас на дякона "Държани от нечисти духове, пристъпете!" и т. н. Тази практика е отразена в 19 правило на Лаодикийския събор "Подир беседата на епископа трябва най-напред да се извършва особена молитва за оглашените и подир, като излязат те, да се прави молитва за каещите се..." По-късно голяма част от тези молитви послужили за основа на днес използвания чин на покаяние.
       
Приемането на отпадналите отново в църковно общение бил тържествен акт за цялата християнска община. Право да ги приеме имал единствено епископът, който ги отлъчил. Това ставало само през страстната седмица по време на литургията непосредствено преди освещаването на даровете. Отпадналият коленичел, а епископът прочитал разрешителна (освобождаваща от грехове) молитва. След това новоприетият бил причастяван. От този момент бил считан за пълноправен член на църковната община.
 
 
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Архим. д-р Авксентий. Литургика.
2. Благой Чифлянов. Литургика. С., 1996, с.286-291.
3. Проф. д-р Илия Цоневски. Патрология. С. 1986, 325-346.
4. Протдяк. Г. Ибришимов. Духовни бисери от светите отци. 1992, с. 11-79.
5. Св. Йоан Златоуст. Девет слова за покаянието. С. 1994.
6.Св. Иоан Златоуст. Избрани беседи върху Евангелието според Йоан. С. 2003.
7. www.pravoslavieto.com/docs/post_pokajanie.htm#pok_zlatoust)