Покаянието е ключ към вратата на Божието царство

И двата случая трябва да бъдат разглеждани като обещания за даване правото на апостолите да "прощават" или "задържат" грехове. Това обещание било изпълнено след възкресението на Господ Иисус Христос, когато Му била дадена "всяка власт на небето и на земята..." (Мат.28:18).

Изповедта може да бъде извършена от епископ или презвитер. Нарушаването на тайната на изповедта е свързана с най-тежки наказания съгласно 132 правило на Картагенския събор. Изповед може да бъде извършена по всяко време. В православната църква няма единно становище относно възрастта, от която трябва да започне да се изповядва детето. Различни св. отци и църковни писатели сочат от 7 до 14 годишна възраст като най-подходяща за начало на извършване на изповед.

Определение, същност.
Днес изповедта или покаянието представлява богослужебно последование, при което християнинът като изповядва пред свещенослужител своите грехове получава за тях прощение от Бога и възстановява чистотата, придобита при кръщението му. Израз е на съзнание за греховност и е средство за примирение с Църквата, т.е. връщане в евхаристийно общение.
Покаянието предполага пълно откриване на греховете от страна на изповядващия се по начин, позволяващ точното и правдиво определяне на неговата греховност. Изповедта, като външна форма на покаянието била установена в Църквата като отговор на естествените потребности на човешката природа.
Тайнството Изповед има своите дълбоки основания във вложеното от Твореца в човешката душевност. То облича в словесна и тайнствена образност един психичен феномен, който прави човека уникален сред другите творения – стремежът към цялостно разкриване пред другия – състоянието на изповедност. Това особено състояние на човешкото съзнание включва желание за взаимно разбиране и предполага една вътрешна смислова ситуация на изповед, която е основата на всеки важен в духовно отношение контакт между хората. Изповедното състояние е основополагаща насоченост на съзнанието, чието отражение и въплъщение може да бъде открито в многообразните форми на общуване.
Осъзнатостта е присъщо качество на изповедното състояние. Безсъзнателната, нежелана, случайна откровеност не е изповед. Изповядващият се не е просто искрен, а иска да бъде искрен. Ако е налице принудително обстоятелство за откровеността или липсва непосредствено принуда, но това е обективно необходимо, както е при даване на показания при следствие или в съда, при беседата с психиатъра или с психоаналитика, не може да се говори за изповед.
Не всяка откровеност е изповедна откровеност. За последната е необходимо, най-напред да бъда откровен, аз самият да искам да бъда откровен.
Изключително трудно, а понякога и невъзможно за съзнанието, потопено в ежедневието е да достигне това състояние, дори само да се приближи до него. Тази трудност се преодолява в Църквата чрез тайнството Изповед.
За изповедното състояние е присъщо вътрешно напрежение, стремеж да се изкажеш и да бъдеш чут. Ако то се пораждаше само от естествената потребност да се преодолее отчуждеността и да се достигне единение, не би било наситено с това вътрешно напрежение. Потребността от единение сама по себе си още не обуславя възможността за духовно съединение с другия, ако не се породи стремеж и не се вложи усилие за постигане на това единение.
Потребността от изповед се ражда в момента, когато личността усеща пределите на своята самоизолираност и тази нейна изолация престава да бъде спасителна ограда, а се превръща в задушаваща тъмница. В същото време да излезеш от тази тъмница, издигната със собствени усилия се оказва трудно. Инерцията от отчуждението и издигането на спасителните стени е твърде голяма. Затова напрежението на душевните сили, характерно за изповедното състояние е напълно обяснимо, то е предизвикано от необходимостта да се разруши затвореността на егоцентричното съзнание и да се постигне дълбоко желаното единство.
Смисълът на всяка изповед е в опита да се придобие загубеното единство с Бог, със света, с хората и със самия себе си чрез възвръщане към истинската си същност, към своя истински, изначално вложен образ. Но само покайната изповед инициира прехода от едно състояние към друго, по-висше духовно състояние, разрушавайки бариерите на низшето его, устремено към самоутвърждаване, но постигащо единствено самоизолация. Само емоционално-чувствената дълбина на преживяването може да доведе до истинско покаяние, да претвори изповедното състояние или изповедта-признание в покайна изповед.

Покаянието е дълбокият смисъл и кулминацията на изповедността.

Тайнството Покаяние се сравнява с тайнството Кръщение „преподаващо благодатта на Св. Дух, очистващо от греховете, повторно раждане...”. В Покаянието каещият се невидимо получава опрощение от Самия Христос и отново става невинен и осветен, както след Кръщението. Покаянието е жертвата, която принася съгрешилия, която отново му дава живот.

За рационално-логичната мисъл покаянието е изпълнено с парадокси. Душата се очиства от греха, едва когато се осъзнае като греховна. Това осъзнаване трябва да е безусловно, пълно признаване на греха и отричане от него. Каещият се оставя в ръцете на Бога, признавайки своята немощ. Смисълът на покайната изповед не се заключава само в признанието на неблаговидните постъпки, мисли, чувства и в разкаянието за своята неправедност и греховност. Едно е съкрушеното смирение на каещия се, а друго нещо са угризенията на съвестта на все още падащите в грях и съвсем различно е блаженото богатство на смирението, посещаващо съвършените чрез въздействието Божие, както пише св. Йоан Лествичник. Същността на покаянието е в пълното отричане от собствените приоритети, представи за праведно и неправедно, от всякакви съждения, посягащи на неизказаността и неизповедимостта на Божествената тайна, любов, справедливост, мъдрост, благодат.

Докато човек доброволно не разпне своето его в покаянието, за него е невъзможно раждане във вечния живот, защото „който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси” (Лук. 9:24). Същото отношение към покаянието намираме и в словата на Псалмопевеца, който възкликва „жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50). Вероятно затова св. Ефрем Сирин разкрива покаянието като богоугодна жертва, като я сравнява с акта на жертвоприношението, където на жертвено всесъжение се предава не телец, а собствената личност с нейните опити да живее независимо от своя Творец.

Отричането от духовното своеволие, от претенцията да знаеш и да съдиш кое е добро и кое зло, отричането от претенцията да се уподобиш на Бога по всемогъществото и съвършенството на своя разум и мъдрост е висша степен на покаянието, без която не може да се върви по лествицата на духовното просветление.

Не всеки каещ се достига дълбоката мъдрост на покаянието. Смисълът на покаянието е в това да признаеш, не само лошите простъпки, но това че самия аз съм лош, грешен и слаб без насочващата ръка на Господ. Затова трябва да се откажем не само от лошите постъпки и мисли, но и от самите себе си. Така кулминацията в развитието на свободната воля у човека е отказа от своеволие.

Именно този акт на самоотречение е и момента на вътрешното раждане на личността, когато "ветхия човек" умира, за да се роди "новата твар", посредством възстановяване на загубеното единство с Бога, а следователно и с ближните и със самия себе си.

Така изповедното състояние със своя стремеж към цялостно разкриване пред другия, вложено от Твореца се актуализира в общението и единението, които са възможни само и единствено в непрестанния акт на покаянието.

„Покайте се, защото се приближи Царството небесно”