Мобилно меню

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (20 Votes)

Last Supper Chiesa di Santa Maria ad CryptasХристияни, вкусете от Божията любов, приемете Тялото и Кръвта Господни, приобщете се в благодатта на Светия Дух!

Християни, пребъдете в святост и чистота!

Християни, приемете от Божия мир!

Християни, със страх Божии, вяра и любов – причастете се!

Любовта Божия се изразява най-ярко в Голготската жертва на Господ Иисус Христос и в акта на Неговото възкресение. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16).

Жертвата Иисусова и любовта Христова се възпяват вечно в богослужението на св. Църква. Това става по време на най-важната част от св. Литургия, т. нар. „Евхаристиен канон“ или „Литургия на верните“, при пеенето на ангелската песен наречена „Sanctus“.

При ду­ми­те „По­бе­д­ную пе­сен по­ю­ще, во­пи­ю­ще, взи­ва­ю­ще и глаголю­ще“, сим­во­ли­зи­ра­щи че­ти­ри­ма­та еван­ге­ли­с­ти, участват всички членове на небесната и земната Църква. Ангелското войнство и човечеството от четирите краища на Вселената възпяват непрестанно и велегласно Божията слава. Санктусът е изве­с­тен почти във вси­ч­ки дре­в­ни ко­де­к­си на Ли­тур­ги­я­та. До­ка­то на­ро­дът пее: „Свят, Свят, Свят…“, све­ще­нослужителите се молят и прочитат останалата част от молитвата („Postsanctus“). В литургиите на св. Йоан Зла­то­у­с­т („С си­ми и ми бла­жен­ни­ми си­ла­ми…“) и на св. Василий Велики („С си­ми бла­жен­ни­ми си­ла­ми…“) е изразен много точно този момент на славословие, отнасящо се до Бо­жи­е­то домостроителство за на­ше­то спа­се­ние. В края на тази част от молитвата се разкрива не­бе­с­но­то бо­го­с­лу­же­ние, къ­де­то ан­ге­ли­те не­пре­с­тан­но пе­ят по­бе­д­на­та пе­сен.

Зла­то­у­с­то­вата евхаристийна молитва в частта след Сан­к­туса спомена­ва ис­то­ри­я­та на на­ше­то спа­се­ние с един стих от Йо­а­но­во­то еван­ге­лие (3:16), но сло­жен във вто­ро ли­це, отнасящ се до Бог Отец: „Ти та­ка си въз­лю­бил све­та, че си дал Своя Еди­но­ро­ден Син, та все­ки, кой­то по­вяр­ва в Не­го, да не по­ги­не, но  да има  жи­вот вечен“. Чрез тази молитва („По­с­т­сан­к­ту­с“) се свър­з­ва на­ша­та зем­на Ли­тур­гия с не­бе­с­на­та, къ­де­то Хри­с­тос е ве­ч­ният Архие­рей, Кой­то не­пре­с­тан­но хо­да­тай­с­т­ва за нас и, по­д­чер­та­вай­ки боже­с­т­ве­на­та свя­тост, из­тъ­к­ва ре­а­ли­за­ци­я­та на Бо­жия план за спасе­ни­е­то на чо­ве­ка и в ис­то­ри­че­с­ки и ем­пи­ри­че­н ас­пект, започ­вай­ки от ста­ро­за­ве­т­ни­те пра­ве­д­ни­ци и све­тци Бо­жии от Адам до Хри­с­тос от „все­ки  род“, т. е. от юдеи и ези­ч­ни­ци и за­вър­ш­вай­ки с цялата Цър­к­ва­.

Един по­г­лед вър­ху та­зи част от Ана­фо­ра­та ни раз­к­ри­ва чу­д­на­та кар­ти­на на учението за Църквата на св. Трима све­ти­те­ли в не­й­ни­те три фа­зи: не­бе­с­на­та цър­к­ва на ан­ге­ли­те, зем­на­та цър­к­ва на правед­ни­ци­те – юдеи и ези­ч­ни­ци от Адам до Хри­с­тос, и Цър­к­ва­та, ко­я­то се яви на све­та ка­то Тя­ло Хри­с­то­во, бла­го­да­ре­ние въплъщава­не­то, смърт­та, въз­к­ре­се­ни­е­то и въз­не­се­ни­е­то на Спасите­ля, чле­но­ве­те на ко­я­то са ста­на­ли „лю­де из­б­ра­ни, цар­с­ко све­щен­с­т­во, на­род свят бла­го­да­ре­ние на то­ва, че Той ни очи­с­ти чрез во­да и ни ос­ве­ти чрез Ду­ха Све­ти“.

Св. Ва­си­лий подчертава три основни момента за нашето изкупление: 1) по­ни­зя­ва­не­то на Си­на до об­ра­за на раб, ка­то компен­са­ция на Ада­мо­во­то ги­бел­но сла­во­лю­бие (Фил. 2:6-8); 2) ра­ж­да­не­то Му от же­на и по­д­чи­ня­ва­не­то Му на За­ко­на на при­ну­да­та и на чо­ве­ш­ко­то ог­ра­ни­че­ние (Гал. 4:4) и 3) в про­ти­во­вес на Адам, кой­то, от­да­вай­ки се на гре­ха, ни по­д­чи­ни на смърт­та, Хри­с­тос при­е смърт­та, за да ни ос­во­бо­ди от гре­ха (Рим. 5:12). Це­ли­ят низ от съби­тия, ко­и­то се раз­ви­ват пре­ди и след те­зи ос­но­в­ни ми­с­ли, ид­ват да из­тъ­к­нат то­ва про­ти­во­по­с­та­вя­не на „грях-смърт“ и „из­ку­п­ле­ние-жи­вот“ в любов­та, къ­де­то Хри­с­тос се явя­ва ка­то Вто­ри Адам, кой­то из­п­ра­ви гре­ш­ка­та на пър­вия.

В тре­та­та си част По­с­т­сан­к­ту­сът на две­те на­ши ев­ха­ри­с­тий­ни молитви пре­ми­на­ва към раз­ка­за за тай­на­та ве­че­ря: „Той до­й­де, изпъл­ни вси­ч­ко­то про­ми­ш­ле­ние за нас (Златоустова литургия). А за възпомина­ние на Сво­е­то спа­си­тел­но стра­да­ние Той ни ос­та­ви то­ва, ко­е­то по Не­го­ва за­по­вед пре­д­ло­жи­х­ме; за­що­то, ко­га­то да оти­де на Сво­я­та до­б­ро­вол­на, при­с­но­па­ме­т­на и жи­во­т­во­ря­ща смърт…“ (Ва­сил. лит.).

Тази част от Евхаристийната молитва се нарича „Institutio“ (учредител­ни сло­ва). Ин­с­ти­ту­ци­о­то обе­ма опи­са­ни­е­то на Тай­на­та ве­че­ря и уч­ре­ди­тел­ни­те сло­ва. Раз­ка­зът за Тай­на­та ве­че­ря и учреди­тел­ни­те сло­ва, ма­кар да е из­г­ра­ден вър­ху Но­вия За­вет (Мат. 16:26-28; Марк 16:22-25; Лу­ка 22:19-20; 1 Кор. 11:26), ни­то ед­на от до­ш­ли­те до нас ана­фо­ри не въз­про­из­ве­ж­да бу­к­вал­но един от но­во­за­ве­т­ни­те те­к­с­то­ве. Те оба­че са вер­ни на съ­щ­но­ст­та на разка­за­но­то от еван­ге­ли­ст­те и от св. ап. Па­вел. Раз­ли­чи­я­та се дължат на фа­к­та, че ли­тур­гий­на­та пра­к­ти­ка, ко­я­то пър­во­на­чал­но се е из­вър­ш­ва­ла им­п­ро­ви­зи­ра­но, е пре­д­ше­с­т­ва­ла на­пи­с­ва­не­то на еванге­ли­я­та. (Един­с­т­вена­та ана­фо­ра, ко­я­то е до­ш­ла до нас без Ин­с­ти­ту­цио е ана­фо­ра­та на Ад­дай и Ма­рий).

По отношение автентичността на текста на Евхаристийната молитва св. Василий Ве­ли­ки в Пра­ви­ло 91 ка­з­ва: „Кой от све­тц­и­те ни е ос­та­вил писме­но сло­ва­та на при­зи­ва­ва­ни­е­то при пре­д­ло­же­ни­е­то на хля­ба на Ев­ха­ри­с­ти­я­та и Ча­ша­та на бла­госло­ве­ни­е­то? За­що­то ние не се задово­ля­ва­ме с ония ду­ми, ко­и­то Апо­с­то­лът или Еван­ге­ли­е­то ни посо­ч­ват, но и пре­ди, и след тях про­из­на­ся­ме и дру­ги, ко­и­то имат голя­ма си­ла за тайн­с­т­во­то, ка­то ги при­е­ма­ме от не­пи­са­но­то уче­ние“.

И та­ка, ка­к­то Го­с­по­д­ни­те ду­ми, та­ка и фор­му­ла­та на при­зо­ва­ва­не на Светия Дух, ко­я­то е до­ш­ла до нас по ли­ни­я­та на апо­с­тол­с­ко­то преда­ние са ед­на­к­во ва­ж­ни и не­об­хо­ди­ми за ва­ли­д­но из­вър­ш­ва­не на тайн­с­т­во­то.

Те­к­с­тът на Ев­ха­ри­с­тий­на­та мо­ли­т­ва е ло­ги­че­с­ки и ор­га­ни­че­с­ки свързан. След ка­то по­с­та­вя ак­цен­та върху Хри­с­то­во­то из­ку­пи­тел­но и спа­си­тел­но де­ло св. Йо­ан Зла­то­уст про­дъл­жа­ва: „По­ми­на­ю­ще убо спа­си­те­ль­ную сию за­по­вед… и сла­в­ное па­ки при­ше­с­т­вие…“, а във Васи­ли­е­ва­та ана­фо­ра че­тем: „Сие тво­ри­те в Mое въз­по­ми­на­ние… и сла­в­но и стра­ш­ное Его вто­рое при­ше­с­т­вие“.

Та­зи част от Ев­ха­ри­с­тий­ния ка­нон се на­ри­ча „Възпоменание“ (Anamnesis), чи­е­то име ид­ва от на­чал­ни­те ду­ми на Ва­си­ли­е­вия анам­не­зис. Тук ду­ма­та въз­по­ме­на­ние ня­ма зна­че­ние на оби­к­но­вен спо­мен, а на ак­ту­а­ли­за­ция. Та­зи ак­ту­а­ли­за­ция се осъ­ще­с­т­вя­ва преди вси­ч­ко, за­що­то Сам Го­с­под е ка­зал на Тай­на­та ве­че­ря: „То­ва е Мо­е­то тя­ло и То­ва е Мо­я­та кръв“.

Св. Йоан Зла­то­уст ко­мен­ти­ра та­зи стра­на на въ­п­ро­са в сло­во­то си за пре­да­тел­с­т­во­то на Юда ка­то ка­з­ва: „Не чо­век пре­т­во­ря­ва предложе­ни­те да­ро­ве в тя­ло и кръв Хри­с­то­ви, а Са­ми­ят Раз­п­нат. Све­ще­ни­кът, кой­то е Не­гов об­раз, стои прав, про­из­на­ся ду­ми­те, но си­ла­та и бла­го­дат­та на Бо­га дей­с­т­ват…“.

В Ев­ха­ри­с­тий­но­то въз­по­ме­на­ние се пре­п­ли­тат гра­ни­ци­те на ми­нало, на­с­то­я­ще­ и бъ­де­ще­. Ев­ха­ри­с­тий­на­та сло­ве­с­на служ­ба е извън времето, не е по­д­чи­не­на на за­ко­на на на­ши­те се­ти­ва и ло­ги­ка. „Както за про­ро­ци­те на Стария За­вет не са съ­ще­с­т­ву­ва­ли те­зи гра­ни­ци на вре­ме­то и в сво­е­то, т. на­р. „perfectum prorheticum“ те са го­во­ри­ли в гра­ма­ти­че­с­ка­та фор­ма на ми­на­ло вре­ме за съ­би­тия на бъ­де­ще­то, та­ка и те­ур­га в Но­вия За­вет се спом­ня в ев­ха­ри­с­тий­но­то при­но­ше­ние не са­мо ка­то ми­на­ло стра­да­ние, смърт, въз­к­ре­се­ние, но и ка­то бъ­де­що вто­ро при­ше­с­т­вие и съд“.

Ли­тур­ги­я­та е ве­ч­на. Аг­не­цът е за­к­лан в не­д­ра­та на Светата Тро­и­ца и е пре­д­на­з­на­чен за за­ко­ле­ние още „пре­ди съ­з­да­ва­не­то на све­та“ (1 Петр. 1:20), ма­кар и да се е явил във вре­ме­то, „в по­с­ле­д­ни­те времена“.

Ев­ха­ри­с­ти­я­та на лю­бо­в­та се из­вър­ш­ва пре­д­ве­ч­но в Бо­жието триединство, във ве­ч­но­то све­ти­ли­ще на бо­же­с­т­ве­на­та лю­бов, из­вър­ш­ва се във вре­ме­то и за нас ще се из­вър­ш­ва во ве­ки ве­ков. Та­зи жертва на лю­бо­в­та, лю­бо­в­та на От­ца, раз­пъ­ващ, лю­бо­в­та на Си­на, раз­пъ­нат, и лю­бо­в­та на Светия Дух, тър­же­с­т­ву­ва­ща­та си­ла на Кръ­с­та, ня­ма гра­ни­ци във вре­ме­то.

Сви­де­тел­с­т­ва за мо­ли­т­ва­та „анам­не­зис“ от­к­ри­ва­ме в мно­го паметници на дре­в­но­ст­та. Така например, св. Юс­тин Фи­ло­соф (Първа апология 66) пи­ше: „Апо­с­то­ли­те пре­да­ли, ко­е­то им би­ло за­по­вя­да­но: Ии­сус взел хля­ба и бла­го­да­рил, и ка­зал: То­ва пра­ве­те за Мой спо­мен“.

А в Раз­го­во­ра с юде­и­на Три­фон 41 апо­ло­ге­тът до­ба­вя: „Хля­бът на Ев­ха­ри­с­ти­я­та, кой­то Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос за­по­вя­дал да се прина­ся за въз­по­ме­на­ние на стра­да­ни­я­та, по­не­се­ни от Не­го за хора­та.

В Ли­тур­ги­я­та, опи­са­на от св. Ипо­лит Рим­с­ки, че­тем: „То­ва е Мо­е­то тя­ло, то­ва е Мо­я­та кръв, ко­га­то пра­ви­те то­ва, пра­ве­те го за Мой спо­мен. И та­ка, спом­няй­ки Не­го­ва­та смърт и въз­к­ре­се­ние, ние предлага­ме на Те­бе Хля­ба и Ча­ша­та“.

В „Приношението“ (Oblatio) све­ще­ни­кът, от името на народа, по­д­на­ся на От­ца хля­ба и ви­но­то, смесено с вода, из­ди­гай­ки ди­с­ко­са и чаша­та и про­из­на­ся ду­ми­те: „Твоя от Тво­их Те­бе при­но­ся­ще о всех и за вся“.

Ця­ла­та Цър­к­ва, клир и на­род, чрез ръ­ка­та на слу­же­щия, при­на­ся жер­т­ва­та. В на­ша­та Ли­тур­гия уча­с­ти­е­то на на­ро­да е из­ра­зе­но чрез пе­е­не на: „Те­бе по­ем, Те­бе бла­го­с­ло­вим, Те­бе бла­го­да­рим и мо­лим Ти ся, Бо­же наш“. Из­разът „Твоя от Тво­их...“ има сво­и­те ко­ре­ни в Св. Пи­са­ние. Св. про­рок и цар Да­вид бла­го­с­ла­вя Бо­га, Творе­ца на вси­ч­ко, и до­ба­вя: „Твоя бо сут вся и от Тво­их да­хом Тебе“ (1 Па­р. 29:14).

В на­ши­те две ев­ха­ри­с­тий­ни мо­ли­т­ви приносителната част от молитвата (об­ла­ци­о­то) е съ­в­сем кра­т­ка, за­що­то св. Ва­си­лий развива по-об­шир­но та­зи ми­съл в мо­ли­т­вата на про­с­ко­ми­ди­я­та. Там той ка­з­ва: „Да Ти при­не­сем та­зи сло­ве­с­на и без­к­ръ­в­на жер­т­ва за на­ши­те гре­хо­ве и за за­б­лу­ж­де­ни­я­та на людете, ко­я­то, ка­то при­е­меш в све­тия, надне­бе­сен и ми­с­лен Твой жер­т­ве­ник, за ми­ри­з­ма на бла­го­у­ха­ние, из­п­ра­ти ни бла­го­дат­та на Твоя Све­ти Дух… и я при­е­ми, ка­к­то си при­ел Аве­ле­ви­те да­ро­ве, Ное­ви­те жер­т­ви, Ав­ра­а­мо­во­то все­п­ло­дие…“.

В тази благодарствена и безкръвна жертва на Отца се при­на­ся оно­ва, ко­е­то Сам Той ни е да­рил чрез Хри­с­тос. В молитвата, която използва Православната църква в нейната приносителна част, Евхаа­ри­с­ти­я­та не е ни­то но­ва жер­т­ва, както се твърди от средновековните римокатолически богослови, ни­то спо­мен за ми­на­ла жер­т­ва, както твърдят протестантските богослови, а то­ва, ко­е­то при­на­ся­ме е съ­ща­та она­зи жер­т­ва, ко­я­то Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос при­не­се на От­ца за вси­ч­ки и за вси­ч­ко. То­ва ста­ва въз­мо­ж­но са­мо чрез си­ла­та и бла­го­да­т­но­то дей­с­т­вие на Светия Дух. В дре­в­на пра­к­ти­ка на Византийската цър­к­ва е из­по­л­зу­ва­не­то на думата „prosjerontes“. Тя е за­с­ви­де­тел­с­т­ва­на в най-ста­рия по­з­нат днес ли­тур­ги­ен пре­пис от осмото-деветото столетие, из­ве­с­тен ка­то Барберинов молитвослов, а съ­що от старо­ви­зан­тий­с­ки тъл­ку­ватели на Ли­тур­ги­я­та ка­то Константинополския пат­р. св. Гер­ман.

В по­л­за на фор­ма­та „prosjerontes“ го­во­ри още по-на­с­той­чи­во на­ше­то сла­вян­с­ко ли­тур­гий­но на­с­ле­д­с­т­во. Св. бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий са мо­г­ли да за­ве­ща­ят на сла­вян­с­кия свят в своя из­ва­ян пре­вод на св. Ли­тур­гия раз­г­ле­ж­да­ния възглас са­мо в она­зи не­го­ва фор­ма, ко­я­то е за­с­ви­де­тел­с­т­ва­на еди­но­ду­ш­но в па­ме­т­ни­ци­те до 12 в. Факт е, че вси­ч­ки сла­вян­с­ки ръ­ко­пи­си ед­на­к­во по­з­на­ват през вси­ч­ки ве­ко­ве раз­г­ле­ж­да­ния въз­г­лас са­мо в най-ста­ро­то му съ­дър­жа­ние, с фор­ма­та „при­но­ся­ще“. В то­зи вид от­к­ри­ва­ме и в Зографския слу­же­б­ник на св. па­т­р. Ев­ти­мий, за­па­зен в пре­пис от 1370 г.

Тия мо­ли­т­ве­ни, пе­сен­ни и въз­г­ла­с­ни еле­мен­ти се сли­ват в ед­на трогател­на и ви­со­ка мо­ли­т­ве­на фра­за, в ко­я­то тук е об­ле­чен канонът на Ли­тур­ги­я­та в мо­мен­та, в кой­то ста­ва при­зо­ва­ва­не­то на Светия Дух и ос­ве­ща­ва­не­то на пре­д­ло­же­ни­те да­ро­ве.

Най-тайнствената и свещена част от Литургията се състои в думите, наречени „Призователни слова“ (Epiclesis), в които се призовава благодатта и се изпросва от Бог Отец да изпрати Светия Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които пренасяме тази безкръвна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино, смесено с вода), като принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, т. е. сакраменталното Тяло Христово, а ние, Божият народ, се претворим в мистичното Тяло Христово – т. е. Църквата.

„Еще приносимъ Ти Словесную сию, и безкровную службу, и просимъ, и молимъ, и милися деемъ, низпосли Духа Твоего Святаго на ни и на предлежащия дари сия.

„Еще при­но­сим Ти сло­ве­с­ную сию и без­к­ро­в­ную“, … защото ми­лост ис­ка Бог, а не жер­т­ва, бо­го­по­з­на­ние, а не все­съ­же­ние – ка­з­ва св. прор. Осия (6:6) и съ­к­ру­ше­но и сми­ре­но сър­це – раз­к­ри­ва псалмо­пе­ве­цът св. Да­вид (Пс. 50). За ду­хо­в­на­та слу­ж­ба пи­ше св. ап. Пе­тър (1 Петр. 2:5), а за сло­ве­с­на­та слу­ж­ба – св. ап. Па­вел (Рим. 12:1).

Призователната част (Епи­к­ле­за) от Евхаристийната мо­ли­т­ва­ в Литур­ги­я­та се по­в­та­ря във вси­ч­ки тайн­с­т­ва, ко­е­то по­ка­з­ва, че Църк­ва­та ли­тур­ги­че­с­ки из­по­вя­д­ва сво­я­та вя­ра в Светия Дух ка­то осве­щаваща и из­вър­ши­тел­на си­ла и че във вся­ко тайн­с­т­во се повта­ря Пет­де­се­т­ни­ца.

Сви­де­тел­с­т­ва­та за съ­ще­с­т­ву­ва­не­то на Епи­к­ле­за­та се ока­з­ват мно­го по-дре­в­ни. Изследванията върху св. Ипо­лит Рим­с­ки и Апо­с­тол­с­ко­то пре­да­ние без­с­пор­но до­ка­з­ват, че Епи­к­ле­за­та е съ­ще­с­т­ву­ва­ла през четвъртото столетие. Ев­хо­ло­ги­ят на Се­ра­пи­он, Тму­и­т­с­ки епи­с­коп, сви­де­тел­с­т­ва за то­ва: в об­ла­ст­та на Але­к­сан­д­рий­с­ка­та па­т­ри­ар­шия в сре­да­та на четвъртото столетие е има­ло епикле­за, при то­ва един­с­т­ве­на­та „Ло­гос-епи­к­ле­за“. От­к­ри­ти­е­то на Флин­дер­сом-Пе­т­ри в 1907 г., т. нар. „Ок­с­фор­д­с­ки па­пи­рус“ или „папи­ру­са Дейр-Ба­ли­зе“, по­т­вър­ж­да­ва ка­за­но­то. Ако то­зи па­пи­рус при­на­д­ле­жи към седмото-осмото столетие, Ли­тур­ги­я­та в не­го е не по-къ­с­но от 4 в., а мо­же би и от 3 в. Ето за­що, уче­ни­те ид­ват до сле­д­но­то зак­лю­че­ние: Епи­к­ле­за­та е съ­ще­с­т­ву­ва­ла във вси­ч­ки дре­в­ни литургии, т. е. от Кни­га 8 на Апо­с­тол­с­ки­ по­с­та­но­в­ле­ния, на св. ап. Марк и св. ап. Яков. Като се основаваме на факта, че Ли­тур­ги­я­та от Кни­га 8 на Апо­с­тол­с­ки­ постановле­ния е най-бли­з­ка до апо­с­тол­с­ко вре­ме, то тру­д­но е да не при­з­на­ем, че Епи­к­ле­за­та в на­с­то­я­щия сми­съл на думата се явява най-древна.

В то­зи мо­мент, ко­га­то вър­ху св. тра­пе­за е Съ­щи­ят Он­зи, при­не­сен в жер­т­ва Син Бо­жи, св. Цър­к­ва, мо­ли От­ца да из­лее над при­ча­стя­ва­щи­те се резултатите от Хри­с­то­во­то из­ку­пи­тел­но де­ло, защото Той толкова обикна света, че отдаде Единородния Си Син за спасението на човека и живот в бъдещия век.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kap 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник