Мобилно меню

4.6363636363636 1 1 1 1 1 Rating 4.64 (11 Votes)
evharistia.jpgХристияни, вкусете от Божията любов, приемете Тялото и Кръвта Господни, приобщете се в благодатта на Светия Дух!
Християни, пребъдете в святост и чистота!
Християни, приемете от Божия мир!
Християни, със страх Божии, вяра и любов - причастете се!

Любовта Божия се изразява най-ярко в Голготската жертва на Господ Иисус Христос и в акта на Неговото възкресение. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки,, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. (Йоан 3: 16).
Жертвата Иисусова и любовта Христова се възпяват вечно в богослужението на светата Църква. Това става по време на най-важната част от Св. Литургия, нар. Евхаристиен канон или Литургия на верните при пеенето на ангелската песен наречена Sanctus.
При ду­ми­те По­бе­д­ную пе­сен по­ю­ще, во­пи­ю­ще, взи­ва­ю­ще и глаголю­ще, сим­во­ли­зи­ра­щи че­ти­ри­ма­та еван­ге­ли­с­ти, участват всички членове на небесната и земната Църква. Ангелското войнство и човечеството от четирите краища на вселената възпяват непрестанно и велегласно Божията слава. Санктусът е изве­с­тен почти във вси­ч­ки дре­в­ни ко­де­к­си на ли­тур­ги­я­та. До­ка­то на­ро­дът пее: Свят, Свят, Свят..., све­ще­нослужителите се молят и прочитат останалата част от молитвата (Postsanctus). В Литургийте на св. Йоан Зла­то­у­с­т (С си­ми и ми бла­жен­ни­ми си­ла­ми...) и на св. Василий Велики (С си­ми бла­жен­ни­ми си­ла­ми...) е изразен много точно този момент на славословие, отнасящо се до Бо­жи­е­то домостроителство за на­ше­то спа­се­ние. В края на тази част от молитвата се разкрива не­бе­с­но­то бо­го­с­лу­же­ние, къ­де­то ан­ге­ли­те не­пре­с­тан­но пе­ят по­бе­д­на­та пе­сен.
Зла­то­у­с­то­вата евхаристийна молитва в частта след Сан­к­туса спомена­ва ис­то­ри­я­та на на­ше­то спа­се­ние с един стих от Йо­а­но­во­то еван­ге­лие (3:16), но сло­жен във вто­ро ли­це, отнасящ се до Бог Отец: Ти та­ка си въз­лю­бил све­та, че си дал Своя Еди­но­ро­ден Син, та все­ки, кой­то по­вяр­ва в Не­го, да не по­ги­не, но  да има  жи­вот вечен. Чрез тази молитва (По­с­т­сан­к­ту­с) се свър­з­ва на­ша­та зем­на ли­тур­гия с не­бе­с­на­та, къ­де­то Хри­с­тос е ве­ч­ния Архие­рей, Кой­то не­пре­с­тан­но хо­да­тай­с­т­ва за нас и по­д­чер­та­вай­ки Боже­с­т­ве­на­та свя­тост из­тъ­к­ва ре­а­ли­за­ци­я­та на Бо­жия план за спасе­ни­е­то на чо­ве­ка и в ис­то­ри­че­с­ки и ем­пи­ри­че­н ас­пект, започ­вай­ки от ста­ро­за­ве­т­ни­те пра­ве­д­ни­ци и све­тии Бо­жии от Адам до Хри­с­тос от “все­ки  род” т. е. от юдеи и ези­ч­ни­ци и за­вър­ш­вай­ки с цялата Цър­к­ва­.
Един по­г­лед вър­ху та­зи част на Ана­фо­ра­та ни раз­к­ри­ва чу­д­на­та кар­ти­на на учението за Църквата на св. Три Све­ти­те­ли в не­й­ни­те три фа­зи: не­бе­с­на­та цър­к­ва на ан­ге­ли­те, зем­на­та цър­к­ва на правед­ни­ци­те - юдеи и ези­ч­ни­ци от Адам до Хри­с­тос, и Цър­к­ва­та, ко­я­то се яви на све­та ка­то Тя­ло Хри­с­то­во, бла­го­да­ре­ние въплъщава­не­то, смърт­та, въз­к­ре­се­ни­е­то и въз­не­се­ни­е­то на Спасите­ля, чле­но­ве­те на ко­я­то са ста­на­ли лю­де из­б­ра­ни, цар­с­ко све­щен­с­т­во, на­род свят бла­го­да­ре­ние на то­ва, че  Той ни очи­с­ти чрез во­да и ни ос­ве­ти чрез Ду­ха Све­ти.
Св. Ва­си­лий подчертава три основни момента за нашето изкупление: 1. по­ни­жа­ва­не­то на Си­на до об­ра­за на раб, ка­то компен­са­ция на Ада­мо­во­то ги­бел­но сла­во­лю­бие (Фил. 2:6-8); 2. ра­ж­да­не­то Му от же­на и по­д­чи­ня­ва­не­то Му на За­ко­на на при­ну­да­та и на чо­ве­ш­ко­то ог­ра­ни­че­ние (Гал. 4:4) и 3. в про­ти­во­вес на Адам, кой­то, от­да­вай­ки се на гре­ха, ни по­д­чи­ни на смърт­та, Хри­с­тос при­е смърт­та, за да ни ос­во­бо­ди от гре­ха (Рим.5:12). Це­ли­ят низ от съби­тия, ко­и­то се раз­ви­ват пре­ди и след те­зи ос­но­в­ни ми­с­ли, ид­ват да из­тъ­к­нат то­ва про­ти­во­по­с­та­вя­не на грях-смърт и из­ку­п­ле­ние-жи­вот в любов­та, къ­де­то Хри­с­тос се явя­ва ка­то вто­ри Адам, кой­то из­п­ра­ви гре­ш­ка­та на пър­вия.
В тре­та­та си част по­с­т­сан­к­ту­сът на две­те на­ши ев­ха­ри­с­тий­ни молитви пре­ми­на­ват към раз­ка­за за тай­на­та ве­че­ря: Той до­й­де, изпъл­ни вси­ч­ко­то про­ми­ш­ле­ние за нас (Злат. лит. ). А за възпомина­ние на Сво­е­то спа­си­тел­но стра­да­ние Той ни ос­та­ви то­ва, ко­е­то по Не­го­ва за­по­вед пре­д­ло­жи­х­ме; за­що­то, ко­га­то да оти­де на Сво­я­та до­б­ро­вол­на, при­с­но­па­ме­т­на и жи­во­т­во­ря­ща смърт (Ва­сил. лит.).
Тази част от Евхаристийната молитва се нарича Institutio (учредител­ни сло­ва). Ин­с­ти­ту­ци­о­то обе­ма опи­са­ни­е­то на тай­на­та ве­че­ря и уч­ре­ди­тел­ни­те сло­ва. Раз­ка­зът за тай­на­та ве­че­ря и учреди­тел­ни­те сло­ва ма­кар да е из­г­ра­ден вър­ху Но­вия За­вет (Мат.16:26-28; Марк16:22-25;Лу­ка 22:19-20;1Кор. 11:26), ни­то ед­на от до­ш­ли­те до нас ана­фо­ри не въз­про­из­ве­ж­да бу­к­вал­но един  от но­во­за­ве­т­ни­те те­к­с­то­ве. Те оба­че са вер­ни на съ­щ­но­ст­та на разка­за­но­то от еван­ге­ли­ст­те и от св. ап. Па­вел. Раз­ли­чи­я­та се дължат на фа­к­та, че ли­тур­гий­на­та пра­к­ти­ка, ко­я­то пър­во­на­чал­но се из­вър­ш­ва­ла им­п­ро­ви­зи­ра­но, пре­д­ше­с­т­ва­ла на­пи­с­ва­не­то на еванге­ли­я­та. (Един­с­т­вена­та ана­фо­ра, ко­я­то е до­ш­ла до нас без ин­с­ти­ту­цио е ана­фо­ра­та на Ад­дай и Ма­рий).
По отношение автентичността на текста на евхаристийната молитва Св. Василий Ве­ли­ки в пра­ви­ло 91 ка­з­ва: Кой от све­ти­и­те ни е ос­та­вил писме­но сло­ва­та на при­зи­ва­ва­ни­е­то при пре­д­ло­же­ни­е­то на хля­ба на ев­ха­ри­с­ти­я­та и ча­ша­та на бла­госло­ве­ни­е­то? За­що­то ние не се задово­ля­ва­ме с ония ду­ми, ко­и­то Апо­с­то­лът или Еван­ге­ли­е­то ни посо­ч­ват, но и пре­ди и след тях про­из­на­ся­ме и дру­ги, ко­и­то имат голя­ма си­ла за тайн­с­т­во­то, ка­то ги при­е­ма­ме от не­пи­са­но­то уче­ние”.
И та­ка ка­к­то Го­с­по­д­ни­те ду­ми, та­ка и фор­му­ла­та на при­зо­ва­ва­не на Св. Дух, ко­я­то е до­ш­ла до нас по ли­ни­я­та на апо­с­тол­с­ко­то преда­ние са ед­на­к­во ва­ж­ни и не­об­хо­ди­ми за ва­ли­д­но из­вър­ш­ва­не на тайн­с­т­во­то.
Те­к­с­тът на Ев­ха­ри­с­тий­на­та мо­ли­т­ва е ло­ги­че­с­ки и ор­га­ни­че­с­ки свързан. След ка­то по­с­та­вя ак­цен­та на Хри­с­то­во­то из­ку­пи­тел­но и спа­си­тел­но де­ло св. Йо­ан Зла­то­уст про­дъл­жа­ва : По­ми­на­ю­ще убо спа­си­те­ль­ную сию за­по­вед... и сла­в­ное па­ки при­ше­с­т­вие, а във Васи­ли­е­ва­та  ана­фо­ра че­тем: Сие тво­ри­те в Mое въз­по­ми­на­ние... и сла­в­но и стра­ш­ное Его вто­рое при­ше­с­т­вие.
Та­зи част от Ев­ха­ри­с­тий­ния ка­нон се на­ри­ча Възпоменание (Anamnesis), чи­е­то име ид­ва от на­чал­ни­те ду­ми на Ва­си­ли­е­вия анам­не­зис. Тук ду­ма­та  въз­по­ме­на­ние ня­ма зна­че­ние на оби­к­но­вен спо­мен, а на ак­ту­а­ли­за­ция. Та­зи ак­ту­а­ли­за­ция се осъ­ще­с­т­вя­ва преди вси­ч­ко, за­що­то Сам Го­с­под бе ка­зал на Тай­на­та ве­че­ря То­ва е Мо­е­то тя­ло и То­ва е Мо­я­та кръв.
Св. Йоан Зла­то­уст ко­мен­ти­ра та­зи стра­на на въ­п­ро­са в сло­во­то си за пре­да­тел­с­т­во­то на Юда ка­то ка­з­ва: Не чо­век пре­т­во­ря­ва предложе­ни­те да­ро­ве в  тя­ло и кръв Хри­с­то­ви, а Са­ми­ят Раз­п­нат. Све­ще­ни­кът, кой­то е Не­гов об­раз, стои прав, про­из­на­ся ду­ми­те, но си­ла­та и бла­го­дат­та на Бо­га дей­с­т­ват....
В Ев­ха­ри­с­тий­но­то въз­по­ме­на­ние се пре­п­ли­тат гра­ни­ци­те на ми­нало, на­с­то­я­ще­ и бъ­де­ще­. Ев­ха­ри­с­тий­на­та сло­ве­с­на служ­ба е извън времето, не е по­д­чи­не­на на за­ко­на на на­ши­те се­ти­ва и ло­ги­ка. Както за про­ро­ци­те на Стария За­вет не са съ­ще­с­т­ву­ва­ли те­зи гра­ни­ци на вре­ме­то и в сво­е­то, та­ка на­ре­че­но “perfectum prorheticum” те  го­во­ри­ли  в гра­ма­ти­че­с­ка­та фор­ма на ми­на­ло вре­ме за съ­би­тия на бъ­де­ще­то, та­ка и те­ур­га в Но­вия За­вет се спом­ня в ев­ха­ри­с­тий­но­то при­но­ше­ние не са­мо ка­то ми­на­ло  стра­да­ние, смърт , въз­к­ре­се­ние, но и ка­то бъ­де­що вто­ро при­ше­с­т­вие и съд.
Ли­тур­ги­я­та е ве­ч­на. Аг­не­цът е за­к­лан в не­д­ра­та на Св. Тро­и­ца и е пре­д­на­з­на­чен за за­ко­ле­ние още пре­ди съ­з­да­ва­не­то на све­та (1Петр.1:20), ма­кар и да се явил във вре­ме­то, в по­с­ле­д­ни­те времена.
Ев­ха­ри­с­ти­я­та на лю­бо­в­та се из­вър­ш­ва пре­д­ве­ч­но в Три­е­дин­с­т­во­то Бо­жие, във ве­ч­но­то све­ти­ли­ще на Бо­же­с­т­ве­на­та  лю­бов, из­вър­ш­ва се във вре­ме­то  и за нас ще се из­вър­ш­ва во ве­ки ве­ков. Та­зи жертва на лю­бо­в­та,  лю­бо­в­та на От­ца, раз­пъ­ващ, лю­бо­в­та на Си­на, раз­пъ­нат и лю­бо­в­та на Св. Дух, тър­же­с­т­ву­ва­ща­та си­ла на кръ­с­та”, ня­ма гра­ни­ци във вре­ме­то.
Сви­де­тел­с­т­ва за мо­ли­т­ва­та  анам­не­зис от­к­ри­ва­ме в мно­го паметници  на дре­в­но­ст­та. Напр. св. Юс­тин Фи­ло­соф (1 Апол. 66) пи­ше : Апо­с­то­ли­те пре­да­ли, ко­е­то им би­ло за­по­вя­да­но : Ии­сус взел хля­ба и бла­го­да­рил, и ка­зал : “То­ва пра­ве­те за Мой спо­мен”.
А в “Раз­го­во­ра с юде­и­на Три­фон” гл. 41 апо­ло­ге­та до­ба­вя : Хля­ба на  Ев­ха­ри­с­ти­я­та, кой­то Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос за­по­вя­дал да се прина­ся за въз­по­ме­на­ние на стра­да­ни­я­та, по­не­се­ни от Не­го за хора­та.
В ли­тур­ги­я­та, опи­са­на от св. Ипо­лит Рим­с­ки че­тем : То­ва е Мо­е­то тя­ло, то­ва е Мо­я­та кръв, ко­га­то пра­ви­те то­ва, пра­ве­те го за Мой спо­мен. И та­ка, спом­няй­ки Не­го­ва­та смърт и въз­к­ре­се­ние, ние предлага­ме на Те­бе Хля­ба и Ча­ша­та.
В Приношението (Oblatio) све­ще­ни­кът, от името на народа по­д­на­ся на От­ца хля­ба и ви­но­то, смесено с вода, из­ди­гай­ки ди­с­ко­са и чаша­та и про­из­на­ся ду­ми­те: Твоя от Тво­их Те­бе при­но­ся­ще о всех и за вся.
Ця­ла­та Цър­к­ва, клир и на­род, чрез ръ­ка­та на слу­жа­щия при­на­ся жер­т­ва­та. В на­ша­та ли­тур­гия уча­с­ти­е­то на на­ро­да е из­ра­зе­но чрез пе­е­не на : Те­бе по­ем, Те­бе бла­го­с­ло­вим, Те­бе бла­го­да­рим и мо­лим Ти ся , Бо­же наш. Из­разът Твоя от Тво­их... има сво­и­те ко­ре­ни в Све­ще­но­то пи­са­ние. Св. про­рок и цар Да­вид бла­го­с­ла­вя Бо­га, Творе­ца  на вси­ч­ко и до­ба­вя: Твоя бо сут вся и от Тво­их да­хом Тебе (1Па­рал.29:14).
В на­ши­те две Ев­ха­ри­с­тий­ни мо­ли­т­ви приносителната част от молитвата (об­ла­ци­о­то) е съ­в­сем кра­т­ка, за­що­то св. Ва­си­лий развива по-об­шир­но та­зи ми­съл в мо­ли­т­вата на про­с­ко­ми­ди­я­та. Там той ка­з­ва: Да Ти при­не­сем та­зи сло­ве­с­на и без­к­ръ­в­на жер­т­ва за на­ши­те гре­хо­ве и за за­б­лу­ж­де­ни­я­та  на людете, ко­я­то ка­то при­е­меш в све­тия, над не­бе­сен и ми­с­лен Твой жер­т­ве­ник, за ми­ри­з­ма на бла­го­у­ха­ние, из­п­ра­ти ни бла­го­дат­та на Твоя Све­ти Дух... и я при­е­ми, ка­к­то си при­ел Аве­ле­ви­те да­ро­ве, Ное­ви­те жер­т­ви, Ав­ра­а­мо­во­то все­п­ло­дие....
В тази благодарствена и безкръвна жертва се при­на­ся на От­ца  оно­ва, ко­е­то Сам Той ни е да­рил чрез Хри­с­тос. В молитвата, която използва Православната църква в нейната приносителна част Евхаа­ри­с­ти­я­та не е ни­то но­ва жер­т­ва, както се твърди от средновековните католически богослови, ни­то спо­мен за ми­на­ла жер­т­ва, както твърдят протестантските богослови, а то­ва, ко­е­то при­на­ся­ме е съ­ща­та она­зи жер­т­ва, ко­я­то Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос при­не­се на От­ца за вси­ч­ки и за вси­ч­ко. То­ва ста­ва въз­мо­ж­но са­мо чрез си­ла­та и бла­го­да­т­но­то дей­с­т­вие на Св. Дух. В дре­в­на пра­к­ти­ка на Византийската цър­к­ва е из­по­л­зу­ва­не­то на думата prosjerontes. Тя е за­с­ви­де­тел­с­т­ва­на  в най-ста­рия по­з­нат днес ли­тур­ги­ен пре­пис от VIII-IXв., из­ве­с­тен ка­то Барберинов молитвослов, а съ­що от старо­ви­зан­тий­с­ки тъл­ку­ватели на ли­тур­ги­я­та ка­то ца­ри­г­ра­д­с­кия пат­ри­арх Гер­ман.
В по­л­за на фор­ма­та prosjerontes го­во­ри още по-на­с­той­чи­во на­ше­то сла­вян­с­ко ли­тур­гий­но на­с­ле­д­с­т­во. Све­ти­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий са мо­г­ли да за­ве­ща­ят на сла­вян­с­кия свят в своя из­ва­ян пре­вод на св. Ли­тур­гия раз­г­ле­ж­да­но­то въз­г­ла­ше­ние са­мо в она­зи  не­го­ва фор­ма, ко­я­то е за­с­ви­де­тел­с­т­ва­на еди­но­ду­ш­но в па­ме­т­ни­ци­те до XII в. Факт е, че вси­ч­ки сла­вян­с­ки ръ­ко­пи­си ед­на­к­во по­з­на­ват през вси­ч­ки ве­ко­ве раз­г­ле­ж­да­но­то въз­г­ла­ше­ние са­мо в най-ста­ро­то му  съ­дър­жа­ние с фор­ма­та при­но­ся­ще. В то­зи вид от­к­ри­ва­ме и в Зографския слу­же­б­ник на па­т­ри­арх Ев­ти­мий, за­па­зен в пре­пис от 1370 г.
Тия мо­ли­т­ве­ни, пе­сен­ни и въз­г­ла­с­ни еле­мен­ти се сли­ват ед­на трогател­на и ви­со­ка мо­ли­т­ве­на фра­за, в ко­я­то тук е об­ле­чен канона на Ли­тур­ги­я­та в мо­мен­та, в кой­то ста­ва при­зо­ва­ва­не­то на Св. Дух и ос­ве­ща­ва­не­то на пре­д­ло­же­ни­те да­ро­ве.
Най-тайнствената и свещена част от Литургията се състои в думите наречени Призователни слова (Epiclesis), в които се призовава благодатта и се изпросва от Бог Отец да изпрати Св. Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които пренасяме тази безкравна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино смесено с вода), като принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, т.е. Сакраменталното Тяло Христово, а ние Божия народ се претворим в Мистичното Тяло Христово т.е. Църквата.
Еще приносимъ Ти Словесную сию, и безкровную службу , и просимъ и, молимъ, и милися деемъ, низпосли Духа Твоего Святаго на ни и на предлежащия дари сия.
Еще при­но­сим Ти сло­ве­с­ную сию и без­к­ро­в­ную..., защото ми­лост ис­ка Бог, а не жер­т­ва, бо­го­по­з­на­ние, а не все­съ­же­ние - ка­з­ва пророк Осия (6:6) и съ­к­ру­ше­но и сми­ре­но сър­це - раз­к­ри­ва псалмо­пе­ве­цът Да­вид (псал. 50). За ду­хо­в­на­та слу­ж­ба пи­ше ап. Пе­тър (1 Посл. 2:5), а за сло­ве­с­на­та слу­ж­ба ап. Па­вел (Римл. 12:1).
Призователната част (епи­к­ле­за) от Евхаристийната мо­ли­т­ва­ в Литур­ги­я­та се по­в­та­ря във вси­ч­ки тайн­с­т­ва, ко­е­то по­ка­з­ва, че Църк­ва­та ли­тур­ги­че­с­ки из­по­вя­д­ва сво­я­та вя­ра в Св. Дух, ка­то осве­щаваща и из­вър­ши­тел­на си­ла и че във вся­ко тайн­с­т­во се повта­ря Пет­де­се­т­ни­ца.
Сви­де­тел­с­т­ва­та за съ­ще­с­т­ву­ва­не­то на епи­к­ле­за­та се ока­з­ват мно­го по-дре­в­ни. Изследванията върху Ипо­лит Рим­с­ки и “Апо­с­тол­с­ко­то пре­да­ние” без­с­пор­но до­ка­з­ва, че епи­к­ле­за­та е съ­ще­с­т­ву­ва­ла IV в. Ев­хо­ло­ги­ят на Се­ра­пи­он, Тму­и­т­с­ки епи­с­коп, сви­де­тел­с­т­ва за то­ва: в об­ла­ст­та на Але­к­сан­д­рий­с­ка­та па­т­ри­ар­шия в сре­да­та на IV в. е има­ло епикле­за, при то­ва един­с­т­ве­на­та Ло­гос-епи­к­ле­за. От­к­ри­ти­е­то на  Флин­дер­сом-Пе­т­ри в 1907г. т. нар. “Ок­с­фор­д­с­ки па­пи­рус” или “папи­ру­са Дейр-Ба­ли­зе” по­т­вър­ж­да­ва ка­за­но­то. Ако то­зи па­пи­рус при­на­д­ле­жи към VII-VIII век Ли­тур­ги­я­та в не­го е не по-къ­с­но от IV век., а мо­же би от III век. Ето за­що уче­ни­те ид­ват до сле­д­но­то зак­лю­че­ние: епи­к­ле­за­та е съ­ще­с­т­ву­ва­ла във вси­ч­ки дре­в­ни литургии, т. е. от 8 кни­га на Апо­с­тол­с­ки­те по­с­та­но­в­ле­ния, на ап. Марк и ап. Яков. Като се  основаваме на факта, че ли­тур­ги­я­та от ос­ма кни­га на Апо­с­тол­с­ки­те постановле­ния е най-бли­з­ка до апо­с­тол­с­ко вре­ме, то тру­д­но е да не при­з­на­ем, че епи­к­ле­за­та в на­с­то­я­щия сми­съл на думата се явява най-древна.
В то­зи мо­мент, ко­га­то вър­ху св. тра­пе­за  е Съ­щи­ят Он­зи, при­не­сен в жер­т­ва Син Бо­жи, св. Цър­к­ва, мо­ли От­ца да из­лее над при­ча­ща­ва­щи­те се ефе­к­ти­те от Хри­с­то­во­то из­ку­пи­тел­но де­ло, защото Той толкова обикна света, че отдаде Единородния Си Син за спасението на човека и живот в бъдещия век.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kap 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.